Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [адрес], и касационна жалба на Комисия за защита от дискриминация, чрез процесуален представител, против решение № 327 от 10.10.2016 г., постановено по адм. д. № 279/2016 г. по описа на Административен съд Враца..

Касаторът- [фирма] иска отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Не претендира разноски.

Касаторът - Комисията за защита от дискриминация (КЗД) иска отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отм. енително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Ответникът – Х. М. М., чрез процесуален представител, в писмен отговор и в СЗ излага съображения за неоснователност на касационните жалби. Претендира разноски.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационните жалби.

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледани по същество са основателни.

С обжалваното решение Административен съд Враца отменя изцяло решение №138/13.04.2016г. по преписка №31/2015г., постановено от втори специализиран постоянен заседателен състав на КЗД, с което по оплаквания на Х. М. за дискриминация по признак „защита при упражняване правото на труд“-нарушение на чл. 14 от ЗЗДискр.: е установено, че ответната страна [фирма] [населено място], в качеството си на работодател, съобразно разпоредбата на чл. 14 от ЗЗдискр. не е допуснато по-неблагоприятно третиране, като форма на дискриминация по см. на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., спрямо жалбоподателя Х. М. М., и административния съд вместо него приема за установено, че по отношение на Х. М. М. от [населено място], не се изпълнява задължението по чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. и се осъществява неравно третиране, като не му се осигурява равно възнаграждение в сравнение с други лица, изпълняващи същите трудови задължения, от страна на работодателя му [фирма] [населено място].

За да постанови този резултат Административен съд Враца е приел, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при постановяването му и неправилно прилагане на материалния закон. Решението е неправилно.

Неправилно съдът е приел, че при постановяване на решението административния орган е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В тази насока административния съд не е изложил мотиви, като видно от приетите по делото доказателства такива нарушения в развилото се административно производство пред КЗД не се установяват от настоящата инстанция. Производството пред комисията е образувано по реда на чл. 50, т. 1 ЗЗДискр, като са спазени изискванията на чл. 54 - 64 ЗЗДискр.. Председателят на КЗД е образувал преписка №31/2015г., разпределил е преписката на състав, който е определил между членовете си председател и докладчик. На страните, включително жалбоподателя, е дадена възможност да се запознаят със събраните доказателства. Изготвено е заключение от докладчика и преписката е представена на председателя на състава. Проведено е открито заседание, за което страните са призовавани редовно, а решението е прието при наличие на изискуемото от закона мнозинство.

Не се кредитира заключението на първоинстанционния съд за неравно третиране на М. от страна на [фирма] в нарушение а чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., чрез неосигуряване равно възнаграждение, в сравнение с други лица, изпълняващи същите трудови задължения.

Закона за защита от дискриминация съдържа специални правила, имащи за цел предоставяне на антидискриминационна защита на работниците и служителите при упражняване правото им на труд. Тези правила, обективирани в разпоредбите на чл. 12 - чл. 28 от ЗЗдискр. създават задължения за работодателите в области, между които са: приемането на работа поради бременност, майчинство или отглеждане на дете; осигуряване еднакви условия на труд; осигуряване условия на труд, свързани с работното време и почивните дни; ползване отпуск за бременност и раждане или за отглеждане на дете; осигуряване равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд; осигуряване равни възможности за професионално обучение и повишаване на професионалната квалификация и преквалификация, както и за професионално израстване и израстване в длъжност или ранг; осигуряване еднакви критерии при оценка на дейността на работниците и служителите; осигуряване работното място пригодено към нуждите на лице с увреждания при неговото наемане или когато увреждането на лицето настъпи след наемането му на работа; еднакви критерии при налагане на дисциплинарни наказания; прилагане еднакви критерии при осъществяване на правото си за едностранно прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 2 - 5, 10 и 11 и чл. 329 от Кодекса на труда или на служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т. 2, 3 и 5 от ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ).

Правилото за получаване на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд е въведено от законодателя като задължение на работодателя в разпоредбата чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., според която работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд.

Същевременно според ал. 3 на чл. 14 от ЗЗДискр. критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от същия закон.

Правото на равно възнаграждение макар и свързано със забраната на един специфичен дискриминационен критерий какъвто е критерия "принадлежност по пол", е изведено и в Кодекса на труда чрез нормата на чл. 243, ал. 1, в която е посочено, че жените и мъжете имат право на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд.

Видно е, че са налице два отделни критерия според цитираните разпоредби на чл. 14, ал. 1 от ЗЗдискр. и чл. 243, ал. 1 от КТ относно осигуряване равенство във възнаграждението, а именно „еднакъв труд“ и „равностоен труд“.

Еднакъв е трудът, който се полага от различни лица, притежаващи работна сила еднаква по качествени показатели, каквито са: умения, сръчности, квалификация, способности/умствени и физически/, вкл. сила, и др.

Равностоен е трудът, който се полага от различни лица, чиято работна сила е с различен квалификационен профил, т. е. при различна професия и специалност, те изпълняват различна по характер работа, като положения от тях различен по характер труд обаче притежава равна ценност и полезност, определима от условията, при които се полага съответния вид труд, изразходвана работна сила за единица време, еквивалентност в квалификацията и др.

По същество извършената дискриминация според жалбоподателя се изразява в разлика в заплащането/размера на възнаграждението/ при еднакви длъжности на новоназначените служител в [фирма], от това на колегите им с по-дълъг стаж в предприятието, формирано от въведен вътрешен клас за всяка прослужена в дружеството година, и различен коефициент за трудово участие на новоназначени и „стари“ служители, при което за едни и същи права и задължения и един и същ обем на работа в дружеството-работодател, възнаграждението на посочените категории служители се определяло на база прослужено време в това дружество/дори не по специалността/, а не съобразно справяне с възложените задачи и текуща поддръжка.

При липса на спор по делото относно наличие на разлика в основната месечна заплата/ОМЗ/ на Х. М. и посочените от него лица за сравнение, работещи на същата длъжност, неправилен е извода на първоинстанционния съд, че ответната страна-работодател не е доказала, че принципът на равно третиране, въведен с разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗдискр. не е нарушен.

От приетите по делото доказателства се установява, че работната заплата на М. е изчислена съгласно изискванията на колективния трудов договор и вътрешните правила за определяне на работна заплата.

Спорният момент касае правилата и критериите за определяне на длъжностна степен и определяне резултатите от труда чрез коефициент/К3/, включващ параметри обем, качество и отговорност /при размери на коефициента в интервал 1.00 до 1.60/, имащи за последица формиране на разлика в заплащането на лица с повече стаж в предприятието съпоставимо с новопостъпващи, които на са работили в [фирма].

Същественото е, че при определяне на посочения коефициент диференцирането му за всеки конкретен случай се извършва по предложение на началник служба и се определя от изпълнителния директор, като при извършената съпоставка относно определения коефициент К3 на посочената от жалбоподателя сравнима група лица е видно, че разликата между М. и останалите служители е формирана от обективния факт, че същите имат повече стаж в предприятието, а не на база защитен признак по чл. 4 от ЗЗдискр., касаещ персонално жалбоподателя. Това води до извод, че критерият за формиране стойността на коефициента К3 /и съответно длъжностната степен/ е обективно придобитият опит в резултат на по-продължителна работа при еднакви условия, водещ до изпълнение на работата с по-голямо умение и сръчност, сравнимо с новопостъпил работник/служител, който за пръв път полага труд при същите условия.

Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5 от ЗЗДискр. не представлява дискриминация определянето на изисквания за минимална възраст, професионален опит или стаж при наемане на работа или при предоставяне на определени преимущества, свързани с работата, при условие че това е обективно оправдано за постигане на законна цел и средствата за постигането й не надвишават необходимото.

Именно натрупаният професионален опит е онова преимущество, давано в конкретния случай от работодателя като критерий за диференциране на размера на процесния коефициент К3. Това преимущество е свързано работата, т. е полагания труд и неговата ефективност, но не произволно, а свързано със спецификата на самата трудова дейност. Това е оправдано със законната цел за материално поощрение на работещите, придобили повече опит, и средствата за постигане на тази цел не надвишават необходимото, тъй като за всеки от новопостъпилите работници е налице дадената в КТД и вътрешните правила възможност неговото възнаграждение да бъде увеличено чрез промяна размерите на коефициента и длъжностната степен съобразно натрупания от него опит предвид прослуженото време, и съответно на трудовото му възнаграждение в позитивна степен.

Противното би означавало да се приеме, че работодателя не може да разграничи и съответно стимулира по какъвто и да е начин онези работници, които обективно имат по-високи качествени показатели, придобити в резултат по-продължителна работа на едно и също или сходно работно място.

С. С 9 на Директива 2006/54/ЕО на европейския парламент и на съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите, в съответствие с установената съдебна практика на Съда, за да се оцени дали работниците изпълняват еднакъв труд или труд с еднаква стойност, следва да бъде определено дали, като се вземат предвид редица фактори, включително характера на работата и обучението и условията на труд, тези работници могат да бъдат разглеждани като намиращи се в съпоставимо положение.

В процесния случай обективно оправдания фактор на повишената ефективност на работната сила чрез натрупания опит на конкретното работно място, обосновава различието във възнаграждението на сравнимата група лица.

Ето защо като е достигнал до извод, че в случая е нарушен принципът за осигуряване на равно възнаграждение при еднакъв или равностоен труд, регламентиран в чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. и е отменил обжалвания административен акт, Административен съд Враца е постановил съдебен акт в нарушение на материалния закон.

Постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъде отменено като неправилно, а вместо него постановено друго – по съществото на спора, с което бъде отхвърлена жалбата на Х. М. М. срещу решение №138 от 13.04.2016г. на Комисията за защита от дискриминация, постановено по преписка №31/2015г.. по описа на КЗД.

Предвид изхода на спора следва да се уважи претенцията на Комисия за защита от дискриминация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Искането е направено своевременно и е основателно в размер на 100 лв., предвид чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от ЗПП.

По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №327 от 10.10.2016г. по административно дело №279/2016г. по описа на Административен съд Враца и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. М. М. срещу решение №138 от 13.04.2016г. на Комисията за защита от дискриминация, постановено по преписка №31/2015г. по описа на КЗД.

ОСЪЖДА Х. М. М. да заплати на Комисия за защита от дискриминация, сума в размер на 100лв., представляващи разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.