Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на рудник «Трояново - Север», с.Ковачево, клон на «МИНИ МАРИЦА – ИЗТОК» ЕАД, град Раднево, приподписана от пълномощника му юрисконсулт С.В, срещу въззивно решение №134 от 09.06.2020 г. по гр. дело №1100/2020 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено решение №156 от 27.12.2019 г. по гр. д. № 574/2019 г. на Радневския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени исковете на Л. Г. С. срещу касатора с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

Въззивният съд е приел, че за да бъде уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна ищецът трябва да установи налието на трудово правоотношение с ответника и че същото е било прекратено с оспорената заповед. В тежест на ответника е да установи законосъобразността на оспорената заповед, а именно - че същата е издадена от компетентен орган, носител на работодателската и в частност - дисциплинарната власт, че заповедта притежава изискуемите от закона реквизити и е мотивирана, че е било налице посоченото в заповедта основание за прекратяване на трудовото правоотношение - че ищецът е извършил посоченото в заповедта нарушение на трудовата дисциплина и че същото е извършено виновно; че тежестта на нарушението съответства на тежестта на наказанието; че процедурата по налагане на дисциплинарното наказание е спазена - на ищеца са били изискани обяснения преди налагане на наказанието и че наказанието е наложено в предвидените в разпоредбата на чл. 194 от КТ срокове.

Константна е съдебната практика, че съдът е длъжен да се произнесе само по отношение на въведените с исковата молба факти и не може служебно да разширява предмета на делото по отношение на факти, които не са въведени в процеса като част от обстоятелствената част на исковата молба, поради което съдът следва да разгледа единствено фактите, посочени в исковата молба.

Няма спор между страните относно валидно възникналото трудово правоотношение въз основа на сключения между страните безсрочен трудов договор № 78/28.03.2007 г. за изпълнение на длъжността „шофьор лек автомобил до 9 места“. С допълнително споразумение № 1827/21.11.2018 г. на основание чл. 119 КТ „изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие“ е променено трудовото правоотношение като поради производствена необходимост за времето от 21.11.2018 г. до 20.02.2019 г. включително, за срок от 3 месеца, ищецът трябва да изпълнява длъжността „автомонтьор“ в участък „Автостранспорт“ със същото заплащане - ОМЗ от 1282 лв., работи на смени по 12 часа през ден. С допълнително споразумение № 682/08.03.2019 г. на основание чл. 119 КТ страните са се съгласили поради производствена необходимост за времето от 01.03.2019 г. до 29.02.2020 г. включително, за срок от 1 година да изпълнява длъжността „автомонтьор“ в участък „Автостранспорт“ със същото заплащане - ОМЗ от 1282 лв., работи на смени по 12 часа през ден.

Ищецът не претендира искова защита по реда на чл. 74 КТ за обявяване недействителност на чл. 11 от допълнителното споразумение от 08.03.2019 г., а единствено навежда преюдициален въпрос относно действителността на клаузата на чл. 11 във връзка с твърдяната незаконосъобразност на уволнението във връзка със злоупотреба с право от страна на работодателя. В случая не е налице „вътрешно съвместителство“ по смисъла на чл. 110 КТ, тъй като не е възложено с допълнителните споразумения на ищеца да съвместява редом с изпълняваната от него по трудовия договор длъжност „шофьор лек автомобил до 9 места“ и друга длъжност „автомонтьор“ извън установеното работно време за основната му длъжност. Поради това посоченото от ищеца, че изпълнявал по съвместителство длъжността „автомонтьор“ Е неоснователно.

Съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и те може да бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие или на уредените в закона основания. Съгласно чл. 118 КТ нито работодателят, нито работникът или служителят могат да променят едностранно съдържанието на трудовото правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона; като не се счита изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата.

В случая е налице изменение на трудовото правоотношение между страните, като е спорно дали изменението е по чл. 119 КТ или по чл. 120 КТ, тъй като в допълнителното споразумение е посочено, че поради производствена необходимост се сключва клаузата на чл. 11 от същото, а в основанието на допълнителното споразумение е посочено, че същото е сключено на основание чл. 119 КТ изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и във връзка с молба № 20477/20.11.2018 г. Ответникът твърди промяната на трудовото правоотношение да е по реда на чл. 119 КТ, а не по чл. 120 КТ. От цялостния анализ на двете допълнителни споразумения, както и с оглед показанията на свидетеля П. П. се установява, че не се касае за приложение на разпоредбата на чл. 120 КТ - изменение на мястото и характера на работата от работодателя. Посоченото в допълнителните споразумения като основание „производствена необходимост“ формално съвпада с употребеното понятие в разпоредбата на чл. 120, ал. 1 КТ, но в случая такава производствена необходимост въобще не е била налице. От показанията на същия свидетел е установено, че ищецът е бил преназначен като автомонтьор като вид „наказание“ от управителя на рудника, тъй като бил хванат да краде нафта. Потвърждение на това обстоятелство се намира в приетата по делото заповед № 6 от 10.01.2019 г., от която е видно, че на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за това, че на 16.11.2018 г. отклонил 2 бутилки общо 20 л. индикирано гориво - бензин. В мотивите на заповедта е посочено, че на 19.11.2018 г. е съставен протокол, с който ищецът върнал двете бутилки индикирано гориво, които обстоятелства никоя от страните не оспорва. Съответно на 21.11.2018 г. е сключено първото от двете допълнителни споразумения, което логично и времево съответства на посоченото от свидетеля, че целта на тези споразумения е един вид „наказване“ на ищеца и даване на шанс да се превъзпита. С оглед и посочените срокове в двете споразумения, те не попадат в приложното поле на чл. 120 КТ, тъй като не се касае за реална производствена необходимост, налагаща временно, до 45 дни, промяна на мястото или характера на изпълняваната от ищеца работа. Отделно от това приложението на хипотезата по чл. 120 КТ се осъществява едностранно от работодателя, най-често чрез заповед, а не чрез допълнително споразумение, което е пък най-често и обичайното при изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие съгласно чл. 119 КТ.

Неоснователно възражението на ищеца за недействителност на допълнителното споразумение като противоречащо на чл. 120 КТ поради изчерпване на времето, за което може работодателят едностранно да промени мястото и характера на работата, тъй като допълнителното споразумение не е установено да е сключено в приложение на разпоредбата на чл. 120 КТ.

На ищеца е връчено на 18.04.2019 г. писмо за обяснения по чл. 193 КТ, което е подписал лично. Той не оспорва, че е получил и подписал искането за обяснения. Навежда възражения, че процедурата била формално осъществена. В случая е спазена процедурата по чл. 193 КТ, като са без значение обстоятелствата дали ищецът е бил в отпуск или не. От формална страна законът изисква работодателят да иска и приеме обясненията на служителя, което в случая е сторено. Обстоятелството, че ищецът не е дал обяснения, не опорочава процедурата по чл. 193 КТ. Обжалването на болничните листове е право на работодателя и упражняването на едно законно признато право не може да представлява злоупотреба с право.

При така установената фактическа обстановка са направени следни правни изводи:

Действително ищецът не е имал право да управлява автомобили по длъжностна характеристика за длъжността „автомонтьор“, макар преди това да е бил на длъжност „шофьор“, а и с оглед посочените по-горе за установени причини за сключване на допълнителните споразумения с ищеца. От показанията на свидетеля О. А. се установява, че първоначално П. П., който изпълнявал тогава длъжността „началник автобаза“, лично му казал, че наредил на ищеца да управлява въпросния автомобил с пощата до Раднево, тъй като липсвал титулярът, тоест нямало шофьор, като щял да поеме отговорността и наказанието от управителя Б.. В подобен смисъл е и посоченото в доклада от този свидетел до ръководителя на отдел „Сигурност“ и управителя на рудника. В същия доклад е видно, че лицето О. А. като експерт сигурност е видял на камерите, че П. след излизане от административната сграда видял служителя Г. и се забързал към него, след което провели разговор и влезли в сградата, а след около 10 мин. П. дошъл при него запъхтян и се отрекъл от предишния ми разговор. В показанията си пред първоинстанционния съд А. потвърждава, че П. се върнал и се отрекъл от думите си, че наредил на ищеца да управлява автомобила през процесните дати. В показанията си пред съда свидетелят П. посочва, че не е нареждал на ищеца да управлява автомобила на процесните три дати, но тези негови показания са разколебани, тъй като същият е служител на ответното дружество и към момента е зависим като по-слаба страна в трудовоправната си връзка с ответното дружество. Няма логична причина П. да посочи първоначално на А., че той е наредил на ищеца да управлява автомобила на процесните дати, а след това след разговор с лицето Г. и без реално посочена причина, да се откаже от тези си показания. Няма и логика ищецът без нареждане на началника да се е качил да кара автомобила на процесните дати, тъй като е видно, че това е инцидентно само за тези три дати когато не е имало шофьор, тъй като титулярят е бил в отпуск и не е имало други свободни шофьори. Преди това откакто е сключил първото допълнително споразумение за изпълнение на длъжността „автомонтьор“ ищецът не е шофирал автомобили. Ето защо всички доказателства в съвкупност навеждат на извод, че на ищеца е било наредено да управлява автомобила на процесните дати, а не се е качил самоволно да го управлява. Показанията на свидетеля П. са заинтересовани като работещ в ответното дружество. Свидетелката Д. посочва, че автомобилът с пощата се управлявал от този, на който началниците наредят, като преди това диспечерите не знаели, а всеки ден се нареждало кой ще е шофьорът с оглед наличните шофьори. Това е допълнителен аргумент, че ищецът не се е качил самоволно да управлява процесния автомобил, а му е било наредено от началник. Изпълнението на заповед на началник не е нарушение на трудовата дисциплина, въпреки подписаните допълнителни споразумения за изпълнение на друга длъжност за определен срок и при наличие на нужната квалификация за изпълнение на задачата. От показанията на всички свидетели е видно, че организацията с шофьорите е ставала ден за ден и началниците са определяли кой ще кара, независимо как е трябвало да се бъде това по вътрешни правила. И макар ищецът да е имал правото да откаже да изпълни нареждането на началник да управлява автомобила на процесните дати, при добросъвестно изпълнение на работата се е съгласил и е извършил трите курса на процесните дати.

По тези причини трябва да се приеме, че ищецът не е извършил вмененото му с обжалваната заповед нарушение на трудовата дисциплина, тъй като е изпълнил правомерна заповед на началник. Нелогично звучи три последователни дни ищецът самоволно да извършва посочените от работодателя курсове със служебен автомобил при положение, че с оглед начина на организация на работата в ответното дружество ищецът не може сам да се снабди с ключ и лек автомобил и да извършва самоволно процесните курсове, които безспорно са свързани с работния процес и се извършват ежедневно.

С оглед изложеното съдът намира, че работодателят в случая не е злоупотребил с правото си на уволнение, тъй като го е упражнил в рамките на предоставеното му от закона право. Той обаче не е изследвал в достатъчна степен причината, поради която ищецът е управлявал автомобила на процесните три дати, не е взел предвид посоченото в доклада на служителя А., не е достигнал до извода за наличието на устна заповед на началник до ищеца да управлява автомобила, тъй като е установено, че ищецът само на тези три дати е управлявал и то поради липса на шофьор, а не самоволно и против нарежданията на работодателя.

Ето защо наложено на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение” е незаконосъобразно и следва да бъде отменено като такова.

Не следва да се обсъждат представените и приети пред въззивната инстанция два броя заверени ксерокопия от ЕР № 1759 от 107 /28.11.2019г. на НЕЛК с вх. №25672 / 27.12.2019г. на „М.М.И.“ ЕАД, ГРАД Р. клон р-к „Т.-С.“ и № 1690 от 104/25.11.2019г. на НЕЛК с вх. №25673/ 27.12.2019г. на „М.М.И.“ ЕАД, ГРАД Р. клон р-к „Т.-С.“ и заверено ксерокопие от Експертно решение 1402 от 063 от 15.04.2020г. на УМБАЛ “П.Д.С.К.“ АД, С.З.ТЕЛК I състав, тъй като са неотносими към основния предмет на делото.

Ответникът по касационната жалба Л. Г. С., със съдебен адрес [населено място], оспорва жалбата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани правни въпроси за допускане на касационно обжалване: на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК. Въпросите в обобщен и уточнен вид са следните: 1/ Следва ли въззивният съд да изложи мотиви, с които да се произнесе по всички въведени във въззивната жалба оплаквания; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви във връзка доводите за наличие на системни нарушения на трудовата дисциплина и злоупотреба с доверието на работодателя като основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Твърди се, че неизпълнението на това задължение обуславя и очевидна неправилност на обжалваното решение; 3/ Как следва да бъдат анализирани и ценени показанията на свидетел, за който има съмнения в заинтересоваността му; 4/ Приравнява ли се на законен представител на юридическото лице управителят на клон, когато последният е работодател, в хипотезата на чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложени са и доводи за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение във връзка със същите въпроси. Посочени са решения на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение №134 от 09.06.2020 г. по гр. дело №1100/2020 г. на Старозагорския окръжен съд. Повдигнатите втори и четвърти въпроси са неотносими, защото не са обусловили изхода на спора. Това е така, защото в обжалваното решение е прието, че ищецът не е извършил дисциплинарни отношения. Ето защо е безпредметно обсъждането дали те са системни и каква е точно тяхната правна квалификация, а с обясненията по реда чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК този, който е наложил дисциплинарното наказание не може да се докаже извършването на дисциплинарните нарушения.

Останалите въпроси са относими, но са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази посочена от касатора. Въззивното решение е мотивирано. Съобразена е задължителната практика на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, той съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл са Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г. о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г. о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г. о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Съобразена е и задължителната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнолревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. В този смисъл са решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о.; решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, ІІ г. о и решение №800 от22.03.2011 г. по гр. дело №776/2009 г. на ВКС, ІV г. о.

Съобразно изложеното по-горе няма основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да бъдат присъдени 1390 лв. деловодни разноски за касационната инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №134 от 09.06.2020 г. по гр. дело №1100/2020 г. на Старозагорския окръжен съд.

ОСЪЖДА рудник «Трояново - Север», с.Ковачево, клон на «МИНИ МАРИЦА – ИЗТОК» ЕАД, град Раднево, да заплати на Л. Г. С., със съдебен адрес [населено място], 1390 лв. деловодни разноски.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.