Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Б. К. от [населено място] срещу решение № 1869 от 23.07.2019 г. по в. т. д. № 478/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 833 от 24.04.2018 г. по т. д. № 1240/2017 г. на Софийски градски съд досежно уважените по отношение на касатора обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че същият дължи на „УниК. Б“ АД, [населено място] солидарно с кредитополучателя „Кристелис“ ЕООД, [населено място] и с „Кристико“ ЕООД, [населено място] сумата от 75 000 лв., представляваща главница по договор за кредит от 30.10.2014 г., ведно със законната лихва от 11.10.2016 г. до погасяването на тази сума, както и сумата от 4 008.73 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 25.01.2016 г. – 04.08.2016 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 14.10.2016 г. по ч. гр. д. № 56972/2016 г. на Софийски районен съд.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК.Оното оплакване на касатора е, че въззивният съд не се е произнесъл по множество заявени от него оплаквания – за нарушаване правото му на участие в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд, което го е лишило от възможността да оспори заключението на експертизата и да поиска назначаването на повторна експертиза; за тълкуване на процесния договор, с оглед изясняване на правното му положение в него; за забава при изпълнението на договора за банков кредит от страна на банката, изразяващо се в неосигуряване на предвиденото в него поръчителство на Националния гаранционен фонд. В касационната жалба са развити подробни съображения и за нарушение на материалния закон. Според касатора, решаващият състав неправилно е приложил по отношение на него, като физическо лице, разпоредбата на чл. 430 ТЗ; не се е произнесъл служебно по тълкуването на спорните клаузи на процесния договор или на целия договор в съответствие с чл. 20 ЗЗД и неправилно е приел, че страните се уговарят на основание чл. 101 във връзка с чл. 121-127 ЗЗД ответниците да встъпят в един съществуващ и определен по размер дълг, без да се съобрази с чл. 16.3 от договора за банков кредит, в който е обективирана нищожна уговорка.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Нищожна ли е уговорката за встъпване в дълг, който не съществува при подписване на договора; 2. Кога възниква задължението на кредитополучателя за връщане на определената в договора парична сума – преди реалното предаване на парите /преди плащането/ или след това; 3. Записването в договора за банков кредит, че едно лице отговаря солидарно с длъжника, достатъчно ли е за възникване на солидарната отговорност или трябва да се изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД; 4. За приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД от съда с прилагане на въведените с нея критерии за тълкуване на договорите“.

В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС касаторът се позовава на: решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г. о.; решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на II т. о. и решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV г. о.

Освен това, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация – „УниК. Б“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 14.01.2020 г. Претендира разноски.

Ответниците „Кристелис“ ЕООД, [населено място] и „Кристико“ ЕООД, [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 30.10.2014 г. между „УниК. Б“ АД, като кредитор, от една страна, и „Кристелис“ ЕООД, като кредитополучател, К. Б. К. и „Кристико“ ЕООД, като солидарни длъжници, и Н. Й. Д.-К., като ипотекарен длъжник, от друга страна, е сключен договор за банков револвиращ кредит № 0100/203/30102014, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя и при солидарната отговорност на солидарните длъжници револвиращ кредит в размер до 75 000 лв. с цел оборотни средства, с краен срок на усвояване до 29.10.2015 г. и краен срок за издължаване (погасяване) на главницата – 30.10.2015 г.; В полза на кредитора са уговорени обезпечения – договорни ипотеки и особени залози, като е договорено също, че кредитът е включен в портфейла на банката, гарантиран от „Национален гаранционен фонд“ АД; В т. 16.3 от договора, кредитополучателят и солидарните длъжници са декларирали, че са право - и дееспособни да сключват, обезпечават и изпълняват договора в качеството си на главен и солидарни длъжници, както и че на основание чл. 101 ЗЗД и при условията на чл. 121-127 ЗЗД встъпват в изпълнението на задълженията на кредитополучателя и се задължават да отговорят солидарно с него; С анекс № 1 от 29.10.2015 г. страните са удължили крайния срок за издължаване на главницата до 30.10.2016 г.; Считано от 04.08.2016 г., на основание т. 17.1 от договора поради просрочие на падеж на дължими вноски, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем за сумата от 75 000 лв. (главница) и 5 323.53 лв. (лихви), или общо за сумата 80 323.53 лв., уведомлението за което е връчено на К. Б. К. на 01.10.2016 г., действащ лично за себе си като физическо лице и в качеството на представляващ и управляващ двете търговски дружества (кредитополучател и солидарен длъжник); От заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че сумата по кредита е усвоена на две части: на 31.10.2014г. – сумата 25 000 лв. и на 12.11.2014 г. - сумата 50 000 лв.; Към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК дължимите суми по договора за кредит възлизат на: главница в размер на 75 000 лв.; възнаградителна лихва в размер на 4 008.73 лв. за периода от 25.01.2016 г. до 04.08.2016 г.; лихва върху просрочена главница в размер на 1 520.70 лв. за периода 04.08.2016 г. - 11.10.2016 г. и наказателна лихва по чл. 4.3 от договора в размер на 2 708.33 лв.

Въззивният съд е преценил като неоснователни заявените от ответниците по исковете възражения за недължимост на претендираните от банката суми. Приел е, че ответниците К. Б. К. и „Кристико“ ЕООД, подписвайки договора и съобразно изричната клауза на т. 16.3. в същия, ясно и недвусмислено са изразили волята си да встъпят в дълга на кредитолучателя „Кристелис“ ЕООД и да отговарят солидарно с него. Според решаващия състав, твърденията за опорочаване волята на посочените ответници и за привидност на съглашението им са недоказани. Не е споделен и доводът, че към датата на сключване на договора все още не е съществувал дълг, в който да встъпят солидарните длъжници. Изхождайки от характера на договора за банков кредит, въззивният съд е счел, че отпускането на уговорения кредит не е част от фактическия състав, при проявлението на който се поражда кредитното правоотношение, а представлява изпълнение на поето договорно задължение.

На последно място, като ирелевантна за отговорността на ответниците по процесния договор е преценена уговорената в него гаранция от „Национален гаранционен фонд“ АД по съображения, че същата има само обезпечителни функции, целящи осигуряване на малките и средни предприятия в България на финансиране от търговските банки чрез механизъм за споделяне на риска. Като допълнителен аргумент в тази насока е посочена липсата на уговорена поредност на гаранцията от фонда, както и липсата на доказателства за погасяване на дълга изцяло или частично от негова страна.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

На първо място, нито един от поставените от касатора въпроси не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите три въпроса, касаещи валидността на уговорката за встъпване в дълг и съществуването на претендираните от ищеца вземания по процесния договор за банков кредит към ответника, в качеството му на солидарен длъжник, са относими към правилността на обжалваното решение. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на преценка за обосноваността и законосъобразността на акта, каквато обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол и разглеждане на касационната жалба по същество. Що се отнася до последния въпрос, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД и установените в него критерии за тълкуване на договорите, същият е ирелевантен за изхода на делото поради обстоятелството, че въззивният съд изобщо не е извършил тълкуване на процесния договор. Оплакване за това е заявено в касационната жалба, но конкретен процесуалноправен въпрос в тази връзка не е поставен.

Поради констатацията за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане налице ли е твърдяното от касатора противоречие с цитираната практика на ВКС.

На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 282, ал. 2, предложение последно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

В случая тези предпоставки не са налице. Основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с твърдения, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивния акт по въпроса, свързан с възникване на задълженията по процесния договор за банков кредит и със солидарната отговорност на касатора като съдлъжник, които обаче не могат да обосноват извод за наличие на това основание.

Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства за извършването на такива.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1869 от 23.07.2019 г. по в. т. д. № 478/2019 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част, с която е потвърдено решение № 833 от 24.04.2018 г. по т. д. № 1240/2017 г. на Софийски градски съд досежно уважените по отношение на К. Б. К. от [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че същият дължи на „УниК. Б“ АД, [населено място] солидарно с кредитополучателя „Кристелис“ ЕООД, [населено място] и с „Кристико“ ЕООД, [населено място] сумата от 75 000 лв., представляваща главница по договор за кредит от 30.10.2014 г., ведно със законната лихва от 11.10.2016 г. до погасяването на тази сума, както и сумата от 4 008.73 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 25.01.2016 г. – 04.08.2016 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 14.10.2016 г. по ч. гр. д. № 56972/2016 г. на Софийски районен съд.

Определението не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: