Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от М.И от [населено място], приподписана от адв.. М, срещу решение №8409 от 30.12.2019 г., постановено по адм. дело №11796/2019 г. от Административен съд – София град. С него е отхвърлена като неоснователна жалбата на касатора срещу Заповед №ДС-20-00022/01.10.2019 г. на областния управител на област С.. С касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му, както и присъждане на разноски.
Ответникът – областният управител на област С. в подаден по делото чрез процесуалния му представител писмен отговор, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена.
Ответникът – Министерството на вътрешните работи, представлявано в открито съдебно заседание от юрисконсулт Шишков и в представени писмени бележки, оспорва жалбата като неоснователна. Иска отхвърлянето й и потвърждаване на обжалваното съдебно решение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице заявените от касатора основания за отмяна на решението, поради което предлага същото да бъде оставено в сила.
Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, срещу акт подлежащ на касационно обжалване, за процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Производството пред Административен съд – София град е било образувано по жалба на М.И срещу Заповед №ДС-20-00022 от 01.10.2019 г. на областния управител на област С., с която на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС е наредено изземването от жалбоподателя на недвижим имот – частна държавна собственост, управляван от Министерството на вътрешните работи, представляващ ап. № [номер], в [населено място], [район], [адрес] поради това, че го държи без правно основание.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му с чл. 80, ал. 1 ЗДС правомощия и въз основа на мотивирано искане на министъра на вътрешните работи, както и в предписаната от закона форма при спазване на административнопроизводствените правила, доколкото жалбоподателят бил редовно уведомен за започналото производство при условията на чл. 61, ал. 3 АПК. Според съда налице били и материалните предпоставки на чл. 80, ал. 1 ЗДС за изземване на процесното жилище, а именно: имотът, видно от Акт №3113/18.02.1985 г. бил частна държавна собственост, предоставена за управление на МВР и същият се държал без правно основание от Иванов, тъй като към момента на издаване на заповедта за изземването му не било налице валидно наемно правоотношение между страните.
Действително, М.И бил наемател на процесното жилище по силата на договор №ДС-412/06.02.2007 г., сключен за срок от 3 години. Независимо от това, че не можело да се установи кога този срок е започнал да тече, при всички положения по силата на чл. 19, ал. 4 ЗДС същият бил изтекъл на 06.02.2017 година. Налице било и другото посочено в заповедта основание – прекратяването на договора съгласно чл. 24, ал. 1 ЗДС във вр. с чл. 238 ЗЗД с едностранно писмено предизвестие. Съдът е установил също, че М.И е поискал пожизнено ползване на жилището на основание § 65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС, което е било отхвърлено от министъра на вътрешните работи, тъй като искателят не отговарял на предписаното в т. 4 на посочената преходна разпоредба изискване. По тези доводи и съображения административният съд отхвърлил оспорването срещу заповедта на областния управител. Обжалваното решение е правилно.
От фактическа страна по делото е установено, че със Заповед №285 от 16.05.1984 г. на зам. началника на управление „ТИЛ” при МВР в процесното ведомствено жилище е настанен М.И заедно с тричленното му семейство. За имота е издаден Акт за държавна собственост №3113/18.02.1985 г. и управлението върху него е предоставено на МВР. Между жалбоподателя и директора на ДМТОСО – МВР е сключен договор за наем на жилището с № ДС-412/06.02.2007 г. за срок на действие 3 години. Със заповед № 4467/06.10.1997 г. на директора на СДВР гл. сержант М.И е уволнен поради пенсиониране, считано от 01.11.1997 година.
Със заявление от 15.03.2011 г. М.И е поискал в качеството си на пенсионер от МВР да ползва пожизнено обитаваното от него жилище на основание § 65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС. В становище от 03.05.2017 г. министърът на вътрешните работи го уведомява, че не отговаря на условията по т. 4 на ал. 1 на § 65, поради което липсва основание за сключване на договор за пожизнено ползване на процесния имот. С писмо с изх. №812100-9189/03.05.2017 г. до касатора е отправено едномесечно предизвестие по чл. 24 ЗДС във вр. с чл. 238 ЗЗД и предупреждение, че при липса на доброволно освобождаване на жилището, ще бъдат предприети действия по принудителното му изземване. Писмото е връчено на М.И на 12.05.2017 година.
Жилището не е освободено доброволно, поради което от министъра на вътрешните работи е отправено мотивирано искане с рег. №0403/18-001/23.06.2017 г. до областния управител на област С.. С писмо с рег. №0403/18-003/10.08.2017 г. областният управител е уведомил касатора на основание чл. 26, ал. 1 АПК за започналото производство по изземване на недвижимия имот. Тъй като лицето не е намерено на адреса е приложен редът по чл. 61, ал. 3 АПК с поставяне на уведомление на таблото за обявления в Областна администрация на област С..
При тези фактически установявания относно релевантните за спора обстоятелства, правилно първоинстанционният съд е приел, че към датата на издаване на процесната заповед за изземване на държавното жилище, не е съществувало валидно правно основание, на което жалбоподателят да държи имота, тъй като срокът на договора за наем е изтекъл. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на постановеното от Върховния административен съд негово решение №9158/30.07.2015 г. по адм. дело №4289/2015 г., с което е отменена Заповед №РД-15-155 от 04.08.2014 г. на областния управител за изземване на процесното жилище от касатора и членовете на неговото семейство. При това разглеждане действително съдът е приел, че не е изпълнена процедурата, предхождаща издаването на заповедта по чл. 80, ал. 1 ЗДС.
След отмяна на заповедта е проведено ново производство. Налице е и ново произнасяне на органа по заявлението на М.И по §65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС, при което административната процедура е изпълнена законосъобразно. За постановения при новото разглеждане на заявлението на жалбоподателя отказ, същият е уведомен с писмо с изх.№ 812100-9188/03.05.2017 година. Това писмо е получено от касатора на 12.05.2017 година. Именно след изпълнението на тази процедура е издадена и обжалваната в настоящото съдебно производство Заповед №ДС-20-00022 от 01.10.2019 г. на областния управител на област С. за изземване на процесния недвижим имот, на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС.
Неоснователно е възражението, че след като, след прекратяване на договора М.И продължил да плаща наем и консумативи за обитавания от него апартамент, договорът станал безсрочен по силата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Тук следва да се има предвид на първо място, че в договора изрично е вписан срок на действие 3 години, като клауза за продължаването на този срок липсва. Поради това договорът се счита прекратен с изтичане на срока, за който е сключен. На второ място, след като до лицето е отправена покана за доброволно освобождаване на имота от страна на органа, на който е предоставено управлението на вещта – частна държавна собственост, съответно е налице противопоставяне за ползването на имота и не може да се прилага нормата на посочения текст.
По изложените съображения решението като правилно следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на правния спор основателно е своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответника по касация-областен управител на област С., за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В касационното производство този ответник е бил представляван от упълномощен процесуален представител – юрисконсулт Тихов, който е извършил процесуално представителство по делото. На това основание и съобразно предвиденото в чл. 143, ал. 4 във връзка с чл. 228 АПК и с чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 144 АПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева. Размерът му е определен съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №8409 от 30.12.2019 г. на Административен съд София – град, постановено по адм. дело №11796/2019 година.
ОСЪЖДА М.И с [ЕГН] от [населено място], [адрес] да заплати на област С. с административен адрес гр. С., ул. „Алабин“ №22, разноски в размер на 100 лева (сто лева) за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция. Решението е окончателно.