Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на П.С, подадена лично, срещу решение № 209/05.08.2016 г., постановено по адм. дело № 72/2016 г. по описа на Административен съд С. З, с което е отхвърлен предявеният от Стайков иск за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди. От касационната жалба се извеждат доводи за неправилността му, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяната му, като вместо него се постанови друго, с което се уважи предявеният иск.
Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” /ГД ”ИН”/ гр. С., чрез процесуалния си представител в постъпил писмен отговор взема становище за недопустимост на касационната жалба като подадена извън срока. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на касационната жалба като подадена извън срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима.
Производството пред Административен съд С. З е образувано по исковата молба на П.С против ГД „ИН” София, с която на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) /ЗОДОВ/ във вр. с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. е предявил субективно съединени искове против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. С. за присъждане на обезщетения: 1. в размер на 5000 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска за претърпени неимуществени вреди от неблагоприятно третиране за периода 06.03.2011г. — 01.06.2015г., изразяващо се в непредоставяне на храна съобразно религията ислям, която изповядва и 2. в размер на 2000 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска за претърпени неимуществени вреди от неблагоприятно третиране за периода 06.03.2011г.-01.06.2015г., изразяващо се в непредоставяне на информация за състава на хранителните продукти в ежедневната дажба храна, давана от Затвора — гр.С. З на един лишен от свобода възрастен /непредставяне на менюта във ІІг. ЗСП/.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените от тях, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, въз основа, на която е направил своите правни изводи.
С обжалваното решение административният съд е отхвърлил предявения от Стайков иск. За да постанови този резултат съдът е приел, че не са установени кумулативно дадените от чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. предпоставки по въведените от ищеца в исковата молба обстоятелства. Относно вторият предявен иск за присъждане на обезщетение в размер на 5000 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска за претърпени неимуществени вреди от неблагоприятно третиране за периода 06.03.2011г. — 01.06.2015г., изразяващо се в непредоставяне на храна съобразно изповядваната от него религия ислям съдът е счел за недопустим, тъй като за същите факти, същият период жалбоподателя е завел идентично дело №359/2015 г. по описа на АС С. З. Решението е валидно и допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. За да възникне законовата отговорност, следва да бъде установена както незаконосъобразността на действията и бездействията, на които се основава иска, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях, в пряка причинна връзка.
Правилно е прието в обжалваното решение, че в случая по делото не са установени и доказани елементите на фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., при което не е налице изведената от ищеца отговорност на ответника за обезщетяване на твърдяните за причинени му неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията в З. С. З.
Не е налице твърдяната от касационния жалбоподател неправилност на обжалваното решение, основана на нарушение на приложимия материален закон и необоснованост. Въз основа на събраните по делото доказателства в обжалваното решение е изведен правилният краен извод за неоснователност на предявения иск, при неустановяване на сочените в исковата молба обстоятелства, от които ищеца извежда причинени неимуществени вреди, изразяващи се в безсилие, безпокойство, уязвимост и физически страдания, смут, фрустрация, чувство за несправедливост и накърняване на достойнството.
При посоченото в жалбата, неоснователна е твърдяната от касационния жалбоподател неправилност на решението. Съдът правилно е установил, че в ЗИНЗС не се съдържа разпоредба, изрично предвиждаща задължение на административния орган да предоставя на лишените от свобода информация с посоченото от ищеца съдържание, т. е. задължението не произтича директно от нормативен акт и не е налице бездействие по смисъла на чл. 257 от АПК. Не е налице и бездействие по смисъла на чл. 256 от АПК със посоченото съдържание. Съгласно чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, лишените от свобода могат да искат информация за въпроси, свързани с изпълнението на присъдата /т. 1/.
Правилно е прието от първоинстанционния съд, че в случая не е налице и твърдяното неосигуряване информация. По делото съдът правилно е установил, че ищецът Стайков изтърпява през исковия период наказание доживотен затвор в Затвора в гр.С. З и изповядва религията „ислям”, самоопределя се като мюсюлманин, за което писмено е уведомил администрацията на затвора с молба от 13.06.2011г. (молба вх.№ 45/13.06.2011г) и последващи молби. Ноторен е фактът, че тази религия забранява консумирането на свински продукти. Ответникът не е оспорил, че Стайков в исковия период е изповядвал религията ислям, за което е и писмено уведомен. След като жалбоподателя се е самоопределил като такъв и уведомил за това затворническата администрацията, съдът правилно е установил, че не подлежи на установяване дали същият действително изповядва религията. Поради това съдът е установил, че фактът на изповядваната от ищеца религия не се опровергава от получаването на изпратени му колбаси /от бележки от периода 13.09.2011г—18.07.2015г за внасяне на храна за Стайков/. Сред изброените продукти АС е заключил, че фигурират „луканка”, „кремвирши”, „салам”, чието съдържание не е посочено, с оглед на което не може автоматично да се заключи, че ищецът е консумирал храни със съдържание, забранено от нормите на посочената религия.
Правилен е следователно изводът в обжалваното решение, основан на установената по делото фактическа обстановка, че предявеният иск се явява неоснователен, тъй като не са налице осъществени спрямо ищеца действия и бездействия, които да са уронили противозаконно човешкото му достойнство, основаващи обезщетяване по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 76, ал. 1 т. 1 от ЗИНЗС, лишените от свобода могат да искат информация за въпроси, свързани с изпълнението на присъдата. За лишения от свобода информацията за съдържанието на ежедневната дажба храна, вкл. от гледна точка на продуктите, вложени в ястията, пряко го касае и е обект на защитим интерес, още повече, че тези въпроси са свързани с изключването на определени храни, съобразно правилата на дадена религия и нейното изповядване. Информация с такова съдържание може да се счита за свързана с изпълнението на присъдата по смисъла на чл. 76 ал. 1 т. 1 от ЗИНЗС, тъй като в осигуряването на условия за упражняване на правата на осъдените. За да възникне задължение затворническата администрация да предостави на лице, лишено от свобода, информация с конкретно съдържание, лицето следва да я е поискало, а по делото правилно АС е установил от доказателства, че такова искане не е представено.
Решението е неправилно в частта му, с която са присъдените разноски в полза на ответника, съставляващи юрисконсултско възнаграждение. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо в тази му част решението следва да бъде отменено, като се отхвърли направеното искане на ГД „ИН” за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за представителство в производството пред съда.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 209/05.08.2016 г., постановено по адм. дело № 72/2016 г. по описа на Административен съд С. З в частта му, с която е осъден П.С да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. С., разноски по делото в размер на 370 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. С. за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 209/05.08.2016 г., постановено по адм. дело № 72/2016 г. по описа на Административен съд С. З в останалата му част. Решението е окончателно.