ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3876
гр. София, 13.08.2024 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 10.04.2024 (десети април две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 705 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 416/06.12.2023 година, подадена от С. И. И., срещу решение № 332/20.10.2023 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 435/2023 година.
С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд С. З. е потвърдил първоинстанционното решение № 40/19.04.2023 година на Районен съд Раднево, постановено по гр. д. № 776/2022 година, с което са отхвърлени предявените от С. И. И. срещу „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната като такова на прекратяване на трудовото му правоотношение, извършено с предизвестие от 27.10.2022 година и заповед № 48/27.10.2022 година на Изпълнителния директор на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево, на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, като И. бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Ръководител в отдел транспорт-железопътен транспорт“, а дружеството бъде осъдено да му заплати сумата от 4197.71 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, за периода от 28.10.2022 година до 23.11.2022 година и сумата от 7891.82 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 2 от КТ за периода от 24.11.2022 година до 28.04.2023 година.
В подадената от С. И. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд С. З. по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево е подал отговор с вх. № 2305/16.02.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 332/20.10.2023 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 435/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
С. И. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.11.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 15 416/06.12.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд С. З. е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ, освен в случаите по ал. 1, служителите от ръководството на предприятието можели да бъдат уволнени с предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 от КТ и поради сключването на договор за управление на предприятието, като уволнението можело да бъде извършено след започването на изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца. Основанието за прекратяване на безсрочния трудов договор по реда на чл. 328, ал. 2 от КТ представлявало едно безвиновно основание за уволнението на служителите. Основанието за уволнение в този случай било сключването на нов договор за управление с изпълнителния директор на дружеството.
Необходимостта от прекратяване на трудовото правоотношение била в резултат на поставените задачи за успешно управление на стопанската дейност и изпълнението на определена бизнес програма от новия изпълнителен директор, който следвало да подбере екипа, с който да работи. За да можел да направи преценка на качествата на стария екип и да провери тяхната способност да се справят с новите задачи, на новия изпълнителен директор бил даден срок-9 месеца от момента, в който било започнало изпълнението на договора. Това означавало не само договорът за управление да бил сключен, но и да било започнало неговото изпълнение, т. е. съответният изпълнителен директор да бил вписан в търговският регистър и той да бил пристъпил към реалното изпълнение на своите задължения и упражняване на правата си по договора. Основанието за уволнение било именно сключеният нов договор за управление, като преценката на новия изпълнителен директор кого да уволни била суверенна и не подлежала на съдебен контрол.
При липсата на договор за управлението на трудовите договори не можели да бъдат прекратени на това основание. Това основание се прилагало само за уволнението на ограничен кръг от служители-„служители от ръководството на предприятието“. При липса на други указания, за изясняване на това понятие следвало да се има предвид § 1, т. 3 от ДРКТ, съгласно който „ръководство на предприятието“ били ръководителят на предприятието, неговите заместници и други лица, на които било възложено ръководството на трудовия процес, включително и в поделение на предприятието, както и колективните изборни органи за управление. Установяването на законосъобразността на уволнението на това основание предполагало доказване на фактическия състав, включващ сключен договор за управление, извършено уволнение в 9-месечния срок от започване на изпълнението на договора на лице от ръководството на дружеството.
По делото било безспорно установено че И. бил заемал длъжността „Ръководител в отдел транспорт-железопътен транспорт“ при „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево въз основа на трудов договор и сключено към него допълнително споразумение от 10.09.2016 година, както и че на 15.06.2022 година. му била връчена заповед № 16/15.06.2022 година за едностранно прекратяване от работодателя на основание чл. 328, ал. 2 от КТ и при условията на чл. 220, ал. 1 от КТ на трудовото правоотношение. По делото било представено и прието като писмено доказателство предизвестие, с което „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево, чрез изпълнителния си директор, на основание чл. 328, ал. 2 от КТ било предизвестило И., че от деня, следващ деня на връчването му, ще бъде прекратен трудовия договор му договор за заеманата длъжност „Ръководител в отдел транспорт-железопътен транспорт“ поради сключване на договор № РД-ЛС-ММИ-52/07.02.2022 година за възлагане управлението на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево, в сила от 31.01.2022 година, и приложена към него бизнес-програма за периода 2022-2026 година. Предизвестието било връчено лично на И. на 27.10.2022 година едновременно с връчването на заповед № 48/27.10.2022 година, двата документа, подписани от изпълнителния директор на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево, с които на основание чл. 328, ал. 2 от КТ било прекратено трудовото правоотношение на И., считано от 28.10.2022 гаденя, като било посочено на основание чл. 224, ал. 1 от КТ да бъдело изплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на общо 35 дни и на основание чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазен срок на предизвестието в размер на 1 БТВ за 30 работни дни.
С оглед на това въззивният съд намирал, че трудовото правоотношение на С. И. И., възникнало със сключването на трудов договор № 48/23.12.2015 година, последно изменен с допълнително споразумение № 590/25.10.2018 година, бил прекратен едностранно с предизвестие от „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево, за което била издадена констатираща прекратяването и оспорена от И. заповед с № 48/27.10.2022 година. Въззивният съд намирал, че предизвестието и оспорената заповед били издадени от компетентното лице, носителят на правото да прекратява трудовите договори с работниците и служителите в дружеството, а именно изпълнителният директор съгласно чл. 244, ал.4 и ал. 7 от ТЗ (служебно направената справка в търговския регистър по ЕИК на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево съгласно чл. 11, ал. 1 във връзка с чл. 23, ал. 6 от ЗТР). По делото се установявало от представения договор № РД-ЛС-ММИ-52/07.02.2022 година за възлагането на управлението на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево на изпълнителен член на съвета на директорите (част от поверителната информация по делото), че същият съгласно т.11, т. 2 влизал в сила от вписване в търговския регистър на решението на СД на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево за избора на новия управител като изпълнителен директор.
На датата 31.01.2022 година. с вписване № 20220131171840 било вписано в търговския регистър обстоятелството, че именно лицето И. М. Ч. била представляващия дружеството, т. е. на 31.01.2022 година било започнало изпълнението на договора с № РД-ЛС-ММИ-52/07.02.2022 година за възлагане управлението на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево на изпълнителен член на съвета на директорите и в законовия 9- месечен срок по чл. 328, ал. 2 от КТ били връчени на И. предизвестието и заповед под № 48/27.10.2022 година за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 от КТ. Основният спорен въпрос, относим към първата предпоставка за законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение, бил свързан с това дали сключеният договор за управлението съдържал конкретна бизнес задача по смисъла и за нуждите на чл. 328, ал. 2 от КТ. В константната практика на ВКС били приети правните разрешения, съгласно които всеки договор за управлението трябвало да съдържа бизнес задача с конкретните икономически показатели, които управляващият предприятието трябвало да постигне, а именно-производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз основа на бизнес задачата, управляващият бил длъжен да разработи бизнеспрограма, която следвало да предложи и изпълни по време на действие на договора.
В тези правни разрешения се съдържало и разбирането, че възнаграждението на управителя на предприятието трябвало да бъде обвързано от постигнатите финансови резултати, като при неизпълнение на програмата, той носел пълната икономическа отговорност. С оглед на тези особености на договора за възлагане на управлението и за постигането на зададените стопански цели на управителя била предоставена възможност да сформира управленски екип, поради което в негова полза било регламентирано и потестативното право по чл. 328, ал. 2 от КТ.
Били обосновани и още допълнителни разрешения по изясняването на точния смисъл на чл. 328, ал. 2 от КТ, а именно-че стопанската цел и конкретните бизнес задачи можели да бъдат възложени както с новия договор за управлението на предприятието, така и с други документи, стоящи извън него и съставени преди или след сключването на самия договор.
Същественото било, че при възлагането на управлението се преследвала определена стопанска цел, за чието изпълнение била предоставена възможността на управителя да сформира нов управленски екип в деветмесечен срок. В този смисъл, за да бъдели упражнени правата по чл. 328, ал. 2 от КТ, при сключването на нов договор за управление било достатъчно да има икономически (бизнес) план в предприятието, независимо дали преди или след възлагане на управлението били поставени за изпълнение същите или изцяло нови задачи в сравнение с тези на предходния управител.
Въззивният съд намирал за неоснователни възраженията на И. за нищожност на договора за управление на изпълнителния директор, за липсата на бизнес програма, за липсата като цяло на работодателската компетентност от страна на конкретния изпълнителен директор. Видно било от приетата по делото „бизнес програма 2022-2026 година“, която била неразделна част от договора за възлагане на управлението като актуализация на „бизнес програмата 20212025 година“, че такава била налична още от датата 16.02.2022 година, заменяща предишната „бизнес програма 2021-2025“, и същата била одобрена от СД на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево и от СД на „Български енергиен холдинг“ ЕАД гр. София. В договора за управление (в т.4.7) била предвидена възможността за намаление размера на възнаграждението на изпълнителния директор в случай, че не изпълнявал решение на СД на „Български енергиен холдинг“ ЕАД гр. София, Устава на дружеството или действал в нарушение на задълженията по договора, както и възможност (т. 8) за допълнителните възнаграждения в случай на нарастване на счетоводната печалба.
Тази бизнес програма била приложена като доказателство по делото и от същата било видно, че съдържала пълен анализ на бизнеса, стратегията, маркетинговия план с конкретни икономически показатели, производствения план с конкретни технически показатели, дейностите с инвестиционен характер, дейностите по управлението на човешките ресурси, финансов план и други, като съдържала бизнес задачите с конкретните им икономически и финансови показатели.
Затова в предприятието били поставени за изпълнение конкретни стопански цели с бизнес планове за периоди преди, по време и след сключването на договора за управление, тези бизнес планове изрично били приети от новия управител чрез изразеното съгласие същите да се считат неразделна част от договора за управлението, а също така и възнаграждението на управителя на предприятието било обвързано от постигнатите финансови резултати. С оглед актуалната съдебна практика, всички тези обстоятелства, водели до извода, че по силата на сключения договор за възлагане на управление в полза на И. М. Ч. била предоставена възможност да сформира управленски екип и била налице първата предпоставка за възникване на потестативното право по чл. 328, ал. 2 от КТ. Въззивният съд намирал за напълно ирелевантно за работодателската правоспособност обстоятелството дали изпълнителният директор бил внесъл гаранция за добро управление, каквито възражения правел И., но пък било установено по делото, че изпълнителният директор бил внесъл нужната гаранция.
Без никакво значение към работодателската правоспособност било по какъв начин изпълнителният директор бил заел длъжността, дали чрез конкурс, на кое място е била класирана при участие на конкурс и дали е била избрана от нужните лица, имащи правото да избират изпълнителния директор. От всички писмени доказателства се установявало наличието на валидно упражнената от страна на изпълнителния директор на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево работодателска правоспособност. В обобщение следвало да се посочи, че била налице категорично първата предпоставка на разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ, поради наличието на сключен договор за управлението на предприятието.
Това било така, тъй като имало валиден надлежен договор за управление на предприятието (като договорът бил сключен-до провеждане на конкурс за избор на член на Съвета на директорите, съответно изпълнителен член). Нямало забрана той да бъдел сключен за такъв срок, а дори при подписването му да била налице несъвместимост с изискването на чл. 20 и чл. 21 от ЗПП, това не се отразявало на неговото съдържание и не го правело в никакъв случай нищожен. Самият договор не противоречал на закона, тъй като принципалът на дружеството бил „Български енергиен холдинг“ ЕАД гр. София и негов изпълнителен член бил подписал договора от страна на държавата. Назначеният до провеждане на конкурс изпълнителен директор разполагал с възможността да прилага чл. 328, ал. 2 от КТ, доколкото общата правна норма от КТ и приложимите специални такива не предвиждали изключване на това специално уволнително основание за ръководители, чийто договор за управление бил сключен временно и/или бил в зависимост от определено условие, както било в случая-до провеждане на конкурс.
Неоснователни били и оплакванията, касаещи бизнес задачата и бизнес плана на предприятието „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево. С договора за управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ собственикът на едно предприятие (или негов представител) възлагал на друго лице управлението на предприятието с оглед постигането на определената стопанска цел. Обемът правомощия на изпълнителния директор се определяли от мандата, който му бил възложен да изпълнява, а последният зависел от задачите, включени в този мандат. Предметното съдържание на договора, както и срока на действието му се определяли свободно от страните, освен в случаите, когато нормативен акт съдържал уредба, която следвало да се съобрази, в т. ч. и относно максималния срок, за който можело да се сключи такъв договор (например-чл. 26 от ПРУПДТДДУК, чл. 63 от ЗЛЗ, чл. 171 от ЗГ и други).
С оглед променливостта на икономическите фактори, принципалът бил свободен в преценката си за времето, в което следвало да се постигне изпълнение на съответния икономически резултат, съответно можел да сключва поредица от договори за управление за по-кратък или по-дълъг срок от време. Право да приложи специалното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 от КТ имал именно изпълнителният директор, с когото бил сключен такъв договор за възлагане на управлението, по който лицето се било задължило в определения срок, срещу възнаграждение, да постигне на свой риск определен стопански резултат.
В създадената по приложението на нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ практика на ВКС се приемало, че било без значение дали договорът се сключвал с ново лице или с такова, което било имало предходен договор за управление, дали бизнес програмата била нова, сходна или идентична; дали тя се съдържала в самия договор или в други документи, стига да била налице връзката между тях; както и дали преди или след възлагане на управлението били поставени за изпълнение същите или изцяло нови задачи, в сравнение с тези на предходния управител. За законността на уволнението по чл. 328, ал. 2 от КТ било необходимо служителят, чийто трудов договор се прекратявал, да било лице от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДРКТ, а потестативното право на управляващия предприятието на работодателя можело да се упражни в 9-месечен срок след започване изпълнението на новия договор за управление. Всички тези предпоставки следвало да са налице към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, за да бил осъществен фактическият състав по чл. 328, ал. 2 от КТ.
Законът не поставял други изисквания, съответно не въвеждал ограничения, за да може лицето, разполагащо с работодателска власт, да упражни правото си да прекрати договорната връзка при условията на чл. 328, ал. 2 от КТ. Нито общата трудовоправна норма, нито приложимите в случая специални норми, не предвиждали изключване на специалното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 от КТ за ръководители, чийто договор за управление бил сключен за по-малък срок и/или бил в зависимост от настъпване на определено условие (например до провеждане на конкурс за нов управител).
Договорът за управление винаги бил срочен, но срокът му бил без значение за правото на уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ. Фактическият състав на основанието по чл. 328, ал. 2 от КТ възниквал и при договора за управление сключен за по-кратък срок, или с оглед настъпването на бъдещо събитие, предвидено като основание за прекратяване на гражданския договор с изпълнителния директор, щом били налице всички останали предпоставки-с договора за управление да било поето задължение за постигане на определен стопански резултат; служителят, чийто трудов договор се прекратявал, да било лице от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДРКТ; правото на уволнение да било упражнено в 9-месечния срок след започване изпълнението на новия договор за управление.
С оглед на тези си съображения, въззивният съд намирал за неоснователно възражението направено от С. И. И. както и позоваването му на представеното в съдебно заседание решение № 6/11.01.2023 година на Окръжен съд С. З. втори граждански състав, постановено по в. гр. д.№ 688/2022 година. Приетото от въззивната инстанция в това решение и сочените от въззивният съд съдебни актове не съставлявали актуална и константна практика на ВКС. В конкретния случай било видно, че между датата на начало на договора за възлагане на управлението-31.01.2022 година, и датата на прекратяване на ТПО-27.10.2022 година, бил налице срок по-малък от 9 месеца.
Поради установеното сключване на договор за възлагане на управлението на дружеството и осъществено прекратяване на трудовия договор на И. в 9-месечния срок по чл. 328, ал. 2 от КТ следвало да се разгледа и въпроса дали заеманата от И. преди уволнението длъжност „Ръководител в отдел транспорт-железопътен транспорт“ била ръководна по смисъла на §. 1, т. 3 от ДРКТ, който бил вторият основен спорен въпрос между страните. Съгласно легалното определение на понятието „ръководство на предприятието“, дадено в §. 1, т. 3 от ДРКТ, в ръководството на предприятието се включвали освен ръководителя и неговите заместници, също и други лица, на които било възложено ръководството на трудовия процес. От тази разпоредба било видно, че приложното поле на чл. 328, ал. 2 от КТ обхващало и лицата, които съобразно своите трудови задължения ръководели трудовия процес, без значение на кое управленско равнище се намирали.
В този смисъл в „ръководството на предприятието“ били включени всички лица, които притежавали ръководни, организаторски и контролни функции по отношение на определени лица или по отношение на производствената и служебната дейност. Тези служители били от управленския екип на работодателя и за да се облекчало управлението на предприятието ръководителят, комуто било възложено управлението на дружеството или поделението-работодател, по силата на договор за възлагане на управление, можел да промени в 9-месечен срок от сключването на този договор членствения състав на своя управленски екип. В това се изразявала нормативната цел на разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ и тази преценка на ръководителя била автономна, субективна, поради което не подлежала на съдебен контрол.
На такъв контрол подлежала единствено преценката дали служителят, чието трудово правоотношение се прекратявало, било част от ръководството на предприятието. Разрешаването на този въпрос трябвало да се извършва въз основа на конкретните факти за всеки случай, но очертаните от съдебната практика два основни критерия за определяне на една длъжност като ръководна били какво е мястото на длъжността в системата на управление на предприятието и какви са възложените на служителя трудови функции, съгласно длъжностната му характеристика.
В решението си първоинстанционният съд бил обсъдил задълбочено и пълно всички относими въпроси към този проблем и бил достигнал до правилния и законосъобразен според въззивния съд извод, че С. И. И., като заемащ длъжността „Ръководител в отдел транспорт-железопътен транспорт“ се явявал лице заемащо ръководна длъжност по смисъла на посочената по-горе разпоредба. С оглед на това и на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препращал към мотивите на първоинстанционния съд в тази им част, тъй като ги споделял напълно като правилни, обосновани и законосъобразни.
В тези мотиви било посочено, че основни функции на отдела били свързани пряко с основния предмет и производствената дейност на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево, а именно-добив и пласмент на въглища, дейности по въгледобив, търговия с електрическа енергия, железопътен транспорт на товари. От удостоверението за актуално състояние на дружеството било видно, че в предмета на дейността му се включвал железопътен транспорт на товари, като това била дейността, ръководена от И.. Дейността на ръководения от И. отдел безспорно била свързана обаче с подготовката и изпълнението на вземането на важните за дружеството решения от най-висшите органи-СД, КС, изпълнителен директор и заместници, от което зависела своевременна реакция на ръководството по постигане на поставените цели с бизнес програмата.
Затова дейността на ръководителя на отдел „Железопътен транспорт“ не можела да бъде разглеждана самостоятелно или единствено във връзка с производствената дейност на дружеството, а следвало да бъде отчитано взаимодействието й с останалите структурни звена, тъй като касаела всички звена на цялото дружество. В този смисъл ръководителят на този отдел имал ръководни функции във връзка с дейност на специализирано звено, което било свързано пряко и непосредствено с постигане на очертаните стопански цели в дружеството. В обобщение на това въззивният съдебен състав приемал, че била налице и последната предпоставка за упражняването правото на ръководителя по чл. 328, ал. 2 от КТ, тъй като длъжността, която била заемана от И., представлявала част от ръководството на предприятието по смисъла на посочената разпоредба-пряко и непосредствено била подчинена на изпълнителния директор на дружеството, възложени му били ръководните функции по отношение на определени лица и работата на отдела била свързана именно със служебната дейност на дружеството и постигането на поставените в договора за управление стопански цели.
Поради това, въззивният съд намирал, че в полза на работодателя било съществувало и било надлежно упражнено правото му да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, поради което уволнението на С. И. И. било законно, а предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ бил неоснователен, което водело до неоснователност и на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ.
Съгласно т. 1, изр. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС касационният съд може да допусне касационно обжалване на въззивното решение в случаите когато съществува възможност то да е нищожно или недопустимо, дори и без да е налице формулиран правен въпрос в тази насока. Касационният съд следи служебно за тези евентуалното наличие на тези два порока на въззивното решение, но той дължи произнасяне по отношение на тях и в случаите когато в касационната жалба се съдържат твърдения и искания в тази насока, както е в конкретния случай.
При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решението на Окръжен съд С. З. до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.
В съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Касае се за нарушение на изискванията за валидност на решението, които са въведени с оглед на характера му на едностранно властническо изявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.
В конкретния случай въззивното решение на Окръжен съд С. З. отговаря на установените изисквания за валидност, като не страда от нито един от посочените по-горе пороци, а също така и от други такива, от които да може да се направи извод за липса на надлежно волеизявление на въззивния съд. Изтъкваните във връзка с твърдяната от С. И. И. нищожност на съдебното решение, обстоятелства не са предвидени от закона като предпоставка за валидност на решението, а могат да доведат до евентуалната му неправилност.
Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита.
В случая въпреки твърдението за недопустимост не са налице посочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на това основание. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите, като трябва да бъде отчетена и възможността му да действа служебно, съгласно т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Сочените от И. факти могат да доведат до евентуална неправилност, но не и до недопустимост на обжалваното решение.
Обсъждането от съда на твърдения и факти, които не са били наведени по установения ред, както и на доказателства, които не са били представени може да бъде основание за недопустимост на съдебното решение само ако съдът изцяло е подменил сочените от страните твърдения и факти с други, но не и когато те са разгледани заедно с тези наведени от страните и съдът се е произнесъл в рамките на направеното искане за защита. В този случай е възможно решението да е неправилно, но не и изцяло недопустимо.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. И. И. е поискал въззивното решение на Окръжен съд С. З. да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустимо ли е съдът да „копира буквално“ мотиви от друг свой съдебен акт по сходен случай, ако в тези мотиви са приети за установени факти, които не са относими към делото и такива мотиви могат ли да служат за постановяване на потвърдителна решение на втора инстанция?; за това допустимо ли е в мотивите на съдебния акт да се обсъждат възражения, доказателства и факти, които не са били правени в процеса?; за това длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото по същество да направи самостоятелен анализ на доказателствата, върху които основава своето решение и да изложи в мотивите си изводи относно тяхната допустимост и относимост?; за това длъжен ли е съдът да съобрази всички факти, обстоятелства, доказателства, твърдения и възражения на страните в тяхната съвкупност и да извърши цялостна преценка на доказателствения материал, както и да съобрази направени пред първата инстанция възражения и събраните пред нея доказателства, както и да изложи мотиви, съгласно указанията на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС?; за това по какви критерии следва една длъжност да се определи, че се числи към ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДРКТ?, както и за това само по себе си обстоятелството, че длъжността носи наименованието „Ръководител в отдел транспорт железопътен транспорт“ обосновава ли извод, че служителят има ръководни функции и съответно приложима ли е възможността за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 от \КТ, без да се направи преценка от съда къде в йерархията е разположен служителя, съобразно конкретните му трудови функции?;
Третият и четвъртият от посочените по-горе въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд С. З. до касационно обжалване. Въззивното решение е съобразено с установеното с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС тълкуване, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд.
Посочено е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
Посоченото тълкувателно решение не е загубило сила и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 година. С него е доразвита практиката на ВС, обективирана ППВС № 1/13.07.1953 година като е съобразена процесуалната уредба към момента на постановяването му. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил и със задължението си да обсъди всички допустими и относими към спора доказателства, които са били събрани по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като въз основа на извършената преценка изгради свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които да намерят отражение в решението му.
При това не съществува изискване в мотивите към решението си съдът изрично да посочва какво е становището му по всяко едно доказателство или по всеки един довод поотделно. Необходимо е от мотивите към решението и диспозитива на същото да може да бъде направен обоснован извод, че конкретното доказателство или довод са били обсъдени и взети предвид от съда при формиране на волята му.
Първият и вторият от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. И. И. въпроси не обуславят допускането на решението на Окръжен съд С. З. до касационно обжалване. Същите са поставени във връзка с твърдението, че пред съда е имало и други висящи дела за уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ, по които ответник е било „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево и по които фактическата обстановка по отношение на това имало ли е сключен валиден договор за управление и за това от кой момент е действал същия е била идентична.
Във връзка с това мотиви от едно съдебно решение по такъв случай са били използвани за друго такова, при това на същия съдебен състав (както твърди С. И. И.), без да се съобразят конкретните твърдения и възражения по второто производство. При това се стига и до обсъждане на твърдения, възражения и факти, които не са били надлежно наведени в производството или пък на доказателства, които не са били представяни.
Това обаче би имало значение за допускането на касационното обжалване само ако единствено тези действия на съда са предопределили изхода на спора, каквито твърдения обаче случая не са наведени. От твърденията в касационната жалба е видно, че дори и непосочените твърдения, възражения и факти да бъдат изключени това не би довело до уважаване на предявените от С. И. И. искове, тъй като съдът по същество е приел, че наведените от ищеца доводи за незаконосъобразност на уволнението са неоснователни.
Петият и шестият от поставените в изложението на С. И. И. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд С. З. до касационно обжалване. Съгласно установената практика, намерила израз в решение № 123/13.00.2016 година, постановено по гр. д. № 117/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., управителят носи отговорност пред възложителя за работата на предприятието и за постигнатите от същото стопански резултати, като е възможно дължимото му се възнаграждение да бъде определяно именно с оглед на тези резултати.
Именно за това с разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ е дадена по-голяма свобода на управителя да формира управленския екип на предприятието, който да го подпомага за изпълнение на поставените с договора за управление задачи. Приложното поле на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 2 от КТ е ограничено до служителите от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДРКТ като това ограничение следва от целта на основанието-да се даде възможност на управителя да определи своя ръководен екип.
Дали един служител е част от ръководството на предприятието или не е винаги фактически въпрос, при разрешаването на който наименованието на длъжността не е определящо. От съществено значение са действително възложените на служителя трудови функции, както и мястото на длъжността в системата на управление на предприятието. Основанието по чл. 328, ал. 2 от КТ намира приложение независимо дали служителят е пряко и непосредствено подчинен на управителя или му е подчинен посредством други служители в управленската структура на предприятието. То е приложимо по отношение на всички лица, на които е възложено управлението на трудовия процес във всяко едно отделно звено на предприятието.
Приносът на различните звена за резултатите от работата на предприятието обаче не е еднакъв. Целта на основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 2 от КТ е да улесни управителя за постигане на предвидените стопански резултати като му дава възможност да формира ръководния екип, с който да работи за постигането на тези цели. Затова то трябва да се прилага само по отношение на онези ръководни служители, които ръководят звена от работата, на които зависят стопанските резултати на предприятието, но не и по отношение на такива, които ръководят звена, от работата, на които постигането на тези резултати не зависят. Въззивното решение е съобразено с посочената практика на ВКС, поради което по отношение на тези въпроси не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно не са изложени съображения, че така установената практика е неправилна и следва да бъде изоставена или пък, че следва да бъде осъвременена с оглед на промени в обществено икономическия и социалния живот, което да послужи като основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. И. И. е поискал въззивното решение на Окръжен съд С. З. да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение.
Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока.
В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.
Изложените от И. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд С. З.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 332/20.10.2023 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 435/2023 година, по подадената срещу него от С. И. И., касационна жалба с вх. № 15 416/06.12.2023 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото С. И. И. ще трябва да заплати на „М. М. изток“ ЕАД гр. Раднево сумата от 3500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 332/20.10.2023 година на Окръжен съд С. З. І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 435/2023 година.
ОСЪЖДА С. И. И. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] да заплати на „МИНИ МАРИЦА-ИЗТОК“ ЕАД гр. Раднево, ул. Г. Д. № 13 сумата от 3500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.