О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4519

гр. София, 10.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц.

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 874 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. К. М., чрез адв. Е. П., срещу онази част от Решение № 5829 от 15.11.2023 г., поправено с Решение № 6546/19.12.2023 г., постановени по в. гр. д. № 5402/2023 г. на Софийски градски съд, в която след частична отмяна на Решение № 3651 от 10.03.2023 г., постановено по гр. д. № 46782/2022 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от Т. К. М. срещу „Еф Еф Г. Б. ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 1811/08.08.2022 г. на управителя на „Еф Еф Г. Б. ЕООД, за възстановяване на Т. К. М. на заеманата преди уволнението длъжност „продавач-консултант” и за заплащане на сумата 4 514.22 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението в периода от 08.08.2022 г. до 11.10.2022 г. (в частта, в която този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 8737, 38 лева решението на първоинстанционния съд не е било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила като необжалвано).

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Касаторът основава допускането на касационно обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Еф Еф Г. Б. ЕООД е подало отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че ищцата работела при ответника по трудов договор на длъжността „продавач –консултант”, а за определен период и като „касиер”, с място на работа магазин „Колектив”, находящ се в МОЛ „Парадайс” в [населено място]. Трудовото правоотношение с ищцата било прекратено едностранно от ответника по исковете със Заповед № 1811/08.08.2022 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. В обстоятелствената част на заповедта било посочено, че при извършена проверка е констатирано, че Т. К. М., на длъжност „касиер” в магазин „Колектив”, намиращ се в МОЛ „Парадайс център” в [населено място], с колежката си А. П. П., на длъжност „помощник магазин”, многократно в периода от 20.12.2021 г. до 13.06.2022 г. въвеждали в касовия апарат на магазина сторно-операции, удостоверяващи връщане на закупена стока от купувач и връщането на цената на тази стока на купувача. Тези сторно-операции били въвеждани без да има реално връщане на закупена стока, като парите за нея двете работнички прибирали за себе си, а действията им били фиксирани от охранителните камери в магазина. Посочено било също, че при извършени инвентаризации в магазина на 28.03.2022 г. и на 06.06.2022 г. била установена липса на стоки на стойност 84 547,63 лева, както и че при инвентаризацията било установено съвпадение между липсващите стоки и сторно-операциите за тях, фиксирани от камерите, което потвърждавало обстоятелството, че сторно - операциите били фиктивни - извършени без да има реално връщане на стоки. Заповедта съдържала обобщението, че са извършени нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ– злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на предприятието, и по чл. 187, ал. 1, т. 9 – увреждане на имуществото на работодателя, които съставлявали основания по чл. 190, ал. 1, т. 4 и т. 7 от КТ за дисциплинарно уволнение.

Оспорването на законността на уволнението било основано на възражения срещу изложените в обстоятелствената част на заповедта констатации за извършени от ищцата действия в посочения период и за резултатите от извършени от работодателя инвентаризации, както и на възражения за неспазен срок по чл. 194, ал. 1 от КТ и несъответствие на заповедта с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ.

Въззивният съд приел, че дисциплинарното производство било проведено в съответствие с установените законови изисквания. Дисциплинарното наказание било наложено от работодателя с мотивирана писмена заповед, отговаряща на изискванията относно нейното съдържание по чл. 195, ал. 1 от КТ. Фактическото описание на нарушението в процесната заповед удовлетворявало изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ. Посочено било и времето на извършване на нарушението– от 20.12.2021 г. до 13.06.2022 година. Въззивният съд се позовал на съдебна практика, според която изискването на чл. 195 КТ за мотивиране на заповедта е изпълнено, ако тя препраща към друг, изрично посочен, документ като доклад, рапорт и пр., щом този документ е бил доведен до знанието на работника или служителя най-късно заедно с връчването й. Посочил е, че Заповед № 1811/08.08.2023 г. изрично препраща към документите за извършени инвентаризации от 28.03.2022 г. и 06.06.2022 г., като ищцата не е оспорила нито посочения в заповедта период, нито факта, че е запозната с констатациите от инвентаризациите. Изрично в двете покани за даване на обяснения от 14.07.2022 г. и от 02.08.2022 г. били описани документите относно извършените инвентаризации, а поканата от 02.08.2022 г. препращала изрично и към списък на липсващите продукти. По възражението в отговора на въззивната жалба, с което било оспорено уволнението, че в заповедта не били посочени размерите на конкретно присвоените от всяка от посочените в заповедта работнички суми, въззивният съд приел, че този въпрос няма отношение към преценката за съответствие на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ за мотивиране на заповедта. Достатъчно за удовлетворяване на тези изисквания било в заповедта да са посочени фактическите основания за налагането на наказанието, които да покриват обективите признаци на съответните състави на нарушенията на трудовата дисциплина, вменени на работника, което в случая било налице. В заповедта изрично било посочено, че ищцата се наказва за това, че на определени дати в рамките на периода от 20.12.2021 г. до 13.06.2022 г. заедно с нейна колежка въвеждали в касовия апарат на магазина сторно-операции, удостоверяващи връщане на закупена стока от купувач и връщането на цената на тази стока на купувача без да има реално връщане на закупена стока, като парите за стоката двете прибирали за себе си. Инвентаризациите били единствено поводът, при който работодателят узнал за извършените нарушения, а конкретният размер на нанесените на работодателя вреди въззивният съд посочил, че не е задължителна част от съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание.

Въззивният съд приел, че дисциплинарното наказание на ищцата било наложено от работодателя в рамките на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, тъй като заповедта за налагане на дисциплинарното наказание била издадена и връчена на ищцата на 08.08.2022 г. преди изтичане на два месеца от края на периода на извършване на нарушението с начало 18.04.2022 г. и край 13.06.2022 година. В случая откриването на нарушението било предпоставено от резултатите от извършените инвентаризации в обекта, в който работела ищцата, при които били открити липси. Въз основа на писмените доказателства и заключението към съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд приел, че последната инвентаризация била извършена от определената от работодателя комисия на 06.06.2022 г., като резултатите от нея били обективирани писмено на 13.06.2022 г. и в протокол за липси от 15.06.2022 г., когато според въззивния съд управителят на ответното дружество бил уведомен за резултатите от инвентаризацията. Посочил е, че от този момент до датата на налагане на дисциплинарното наказание не били изтекли 2 месеца.

Въззивният съд е констатирал, че процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ била спазена. Въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства – оптичен носител (диск), заключение към съдебно-техническа експертиза, показанията на свидетеля Ю. Б. и представените от ответника писмени доказателства, въззивният съд обосновал извод, че ищцата е извършила описаните в процесната заповед фактически действия в посочения период (на 18.04.2022 г., 25.04.2022 г., 01.05.2022 г., 02.05.2022 г., 17.05.2022 г. и 22.05.2022 г.), а именно – въвеждала е в касовия апарат, обслужващ магазина, в който изпълнявала трудовите си задължения, сторно-операции за връщане на закупени стоки от купувач, но без такива стоки реално да са били върнати от купувачи, и е вземала от касата за себе си парични суми. Моментът на извършване на действията по фиктивно сторно от ищцата напълно съвпадал като ден и час с осчетоводяване на сторно-операциите според касовия апарат. Съгласно заключението към съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице, изготвило същото, били представени копия от фискалните бонове и то установило, че броят, датата и стойността на сторно-операциите съвпадат с данните от касовия апарат на магазина, съвпадат по код на артикул и описание на стоката с тези, описани в протоколите за липси от инвентаризациите. Съгласно заключението при извършването на инвентаризациите не били нарушени императивни изисквания на Закона за счетоводството, съставени били коректно протоколи за липси и излишъци, видно от които стоките, за които фиктивно са въведени сторно-операции от ищцата, не били върнати в магазина. Визуализираното на видеозаписите лице, чиито действия били описани в експертното заключение, била ищцата по делото, извод за което следвал и от показанията на свидетелката Б., която работила заедно с нея в ответното дружество около три години. Въвеждането на фиктивни сторно-операции, извършени нееднократно, на шест различни дати, съставлявало грубо нарушение на трудовата дисциплина – поведение, покриващо признаците на състава на нарушението по чл. 187, ал.1, т. 8, пр. 1 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя. Въззивният съд е посочил, че ищцата, като прибрала за себе си от касата на магазина суми или по силата на предварителна уговорка с друг служител позволила той да прибере сумите, оставяйки ги на предварително уговорено между тях място, използвала оказаното й от работодателя доверие за неправомерно извличане на имуществена облага, с което бил осъществен и съставът на чл. 187, ал. 1, т. 9, пр. 1 КТ – увреждане на имуществото на работодателя.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по всички възражения на страните?“;

2. „Следва ли работодателят да открие дисциплинарно производство срещу служител при откриване/узнаване на извършени от него нарушения при извършена първа по ред инвентаризация и спазен ли е срокът за налагане на дисциплинарно наказание едва при извършена втора по ред инвентаризация и открити липси от същата?“;

3. „Следва ли съдът да изследва въпроса относно размера на твърдените липси при дисциплинарно уволнение и извършени инвентаризации, ако е налице противоречие между заповедта за уволнение и събраните в хода на производството доказателства?“;

4. „При наличие на заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, в която се препраща към други, изрично посочени документи, следва ли същите да бъдат доведени до знанието на работника/служителя и към кой момент?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 89 от 27.10.2020 г. по гр. д. № 1694/2019 г. на III ГО, Решение № 145/05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на ВКС, IV ГО (по първия въпрос), Решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/2011 г. (по втори въпрос), Решение № 216/20.09.2016 г. по гр. д. № 1036/2016 г. на ВКС, IV ГО (по трети въпрос), и Решение № 460/17.06.2010 г. по гр. д. № 465/2009 г. на ВКС и Решение № 171/23.02.2010 г. по гр. д. № 68/2009 г. на ВКС, III ГО (по последния от въпросите).

По първия от въпросите се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се поддържа, че той е разрешен в противоречие с Решение № 7/30.06.2020 г., постановено по конституционно дело № 11/2019 г. на КС на РБ.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно законността на уволнението, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията към съдебно-техническата и съдебно-счетоводна експертиза и така е обосновал заключение за авторството на деянията, заради които ищцата е била уволнена и в какъвто смисъл са част от възраженията й. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен нито в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито с Решение № 7/30.06.2020 г., постановено по конституционно дело № 11/2019 г. на КС на РБ, което изключва въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Вторият от въпросите не е с обуславящ изводите на въззивния съд характер и затова по него касационно обжалване не може да се допусне. Той е мотивиран с фактически констатации, каквито не са възприети в обжалваното решение, а именно с приетото за неоснователно възражение на работника, че срокът за налагане на дисциплинарно наказание не е спазен. Съгласно изричните разяснения на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС по тълк д. № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно правни въпроси, мотивирани с фактически констатации, каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда.

Третият от въпросите не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото, видно от мотивите на въззивното решение, е без значение за изхода на делото. Въззивният съд изрично е посочил, че на ищцата е наложено дисциплинарно наказание не във връзка с липси в общ размер от 84 547,63 лв., а за извършени конкретни действия – въвеждане в касовия апарат на магазина на сторно-операции, удостоверяващи връщане на закупена стока от купувач и връщането на цената на тази стока на купувача, като сторно-операциите били въвеждани без да има реално връщане на закупена стока. След като поставеният въпрос не е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е отнесен към тълкуване на конкретна правна норма, а е насочен само към оспорване на правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд, касационно обжалване по него не може да се допусне.

Касационно обжалване не може да се допусне и по последния от въпросите в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, защото отговорът на същия не би повлиял на крайния извод за неоснователност на предявените искове, видно от мотивите на решението. Въззивният съд изрично е посочил, че дисциплинарното наказание било наложено от работодателя с мотивирана писмена заповед, отговаряща на изискванията относно нейното съдържание по чл. 195, ал. 1 от КТ, тъй като съдържала описание на фактическите основания за налагането на наказанието, покриващи обективите признаци на съответните състави на нарушенията на трудовата дисциплина. Отчел е още, че тя изрично препраща и към документите за извършени инвентаризации от 28.03.2022 г. и 06.06.2022 г., с констатациите от които ищцата е била запознала, като допълнителна гаранция за правото й на защита. Ето защо изводът за съответствие на заповедта за уволнение с изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ не е обоснован единствено с факта, че тя препраща към документите за извършени инвентаризации. Поради отсъствие на общото основание за допускане касационно обжалване не следва да се изследва налице ли е допълнително соченото основание.

В обобщение – касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 800 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 5829 от 15.11.2023 г., поправено с Решение № 6546/19.12.2023 г., постановени по в. гр. д. № 5402/2023 г. на Софийски градски съд, в обжалваната от ищцата част.

ОСЪЖДА Т. К. М., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „Еф Еф Г. Б. ЕООД, ЕИК:[ЕИК], сумата 1800 (хиляда и осемстотин) лева - разноски по делото в настоящата инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.