Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на Н. Р. срещу решение № 546/10.12.2020 г., постановено по адм. дело № 594/2020 г. по описа на Административен съд гр. П., с което е отхвърлена жалбата й срещу против Решение № КПК-61 от 01.09.2020 г., издадено от директор на Териториално поделение–Перник на Националния осигурителен институт, с което е потвърдено разпореждане № РВ-3-13-00786033 от 20.07.2020г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО при ТП-Перник на НОИ. Наведените в жалбата възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато при преценката на съвкупния доказателствен материал, довело до неправилно приложение на нормите чл. 10, чл. 114, ал. 2 т. 2 КСО, във вр. с § 1 ал. 1, т. 3 ДР на КСО и необоснованост са относими към касационните основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отменят издадените административни актове (решение и разпореждане). Претендира се присъждане на съдебни разноски.
Ответникът – Директорът на ТП на НОИ гр. П., оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право. Намира, че след изпълнение на задълженията по чл. 172а АПК, решаващият състав правилно приема, че оспореният административен акт е законосъобразен, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна.
Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното:
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение № КПК-61 от 01.09.2020 г., издадено от директор на Териториално поделение–Перник на Националния осигурителен институт, с което е потвърдено разпореждане № РВ-3-13-00786033 от 20.07.2020г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО при ТП-Перник на НОИ относно възстановяване на добросъвестно полученото парично обезщетение поради общо заболяване за периода от 28.11.2017 г. до 18.02.2018 г. в общ размер на 1 316. 86 лева.
След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд приема за установено, че при извършена на осигурителя „ЗАБО – 82“ ЕООД проверка категорично е установено, че от 13.10.2015 г. дружеството е продадено на К. Д., които е управител на същото и е собственик на множество други фирми. Същият е декларирал, че не разполага с документи на дружеството и не е назначавал лица по трудови договори, респ. по фондовете на ДОО от дружеството не са постъпвали дължимите осигурителни вноски. Съответно дружеството реално не извършвало дейност и наеманите на трудови договори лица не са извършвали трудови функции, вкл. касаторката, за които да подлежи на осигуряване. Поради не възникването на осигуряване при „ЗАБО – 82“ ЕООД, съгласно чл. 10, ал. 1 КСО, контролен орган на ТП на НОИ – Перник на основание чл. 108, ал. 3 КСО е издал задължителни предписания на 02.01.2020 г. (влезли в сила на 18.01.2020 г.) до осигурителя за заличаване с декларация обр. № 1 на всички данни по чл. 5, ал. 4 КСО за Н. Р., подадени за периода от 21.09.2016 г. до 20.11.2017 година. Съответно, поради неподаването на декларация от осигурителя за заличаване на данните за Н. Р., подадени от името на дружеството, същите са били служебно заличени на основание чл. 4, ал. 10, т. 4 от Наредба № Н-13/17.12.2019 г. на министъра на финансите. Административният съд обосновано е приел, че от Н. Р. не е установено и доказано упражняването на трудова дейност в дружеството.
В хода на съдебното производство за проверка на законосъобразността на оспорения административен акт първоинстанционният съд правилно е установил, че през част от периода по чл. 41, ал. 1 от КСО - от 21.09.2016 г. до 20.11.2017 г. жалбоподателката, след като не е била осигурявана от „ЗАБО – 82“ ЕООД за временна неработоспособност, поради общо заболяване й е определено, и изплатено обезщетение за временна неработоспособност от 28.11.2017 г. до 18.02.2018 г. е в размер по–висок с 1316.86 лева от дължимия. Поради заличаването на неоснователно подадените данни по чл. 5, ал. 4 КСО е извършено преизчисляване на дължимото парично обезщетение по издадените болнични листове като дневното парично обезщетение възлиза на 16, 8912 лв., а не 42.2154 лева. Следователно, след като подадените от името на дружеството данни по чл. 5, ал. 4 КСО за Н. Р. са заличени, то тя не е имала право на парични обезщетения по издадените й болнични листове дневно в размер на 42.2154 лева. Съответно, с изплатеното на касаторката обезщетение за временна неработоспособност в повече, което е общо в размер на 1316.86 лв. и е получено от нея без основание, обосновано е прието от съда, че е осъществена предпоставката на чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО за издаване на разпореждане за възстановяване на получената в повече сума за обезщетение за временната неработоспособност, което е сторено от компетентния орган.
Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.
Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.
В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми.
В Кодекса за социално осигуряване са разграничени съществените елементи на трудовото и осигурителното правоотношение. В съответствие с легалната дефиниция, установена в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10 КСО, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 КСО. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО изрично определя момента, от който възниква осигуряването — денят, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и продължава до прекратяването й, респ. лицето следва добросъвестно да участва в осигурителното правоотношение и обуславящото го трудово такова, за да придобие право на парично обезщетение. Наличието на валидно възникнало трудово правоотношение само по себе си не е основание за началото на осигуряването. То е предпоставка за това, но само в случаите когато лицето е започнало да упражнява трудова дейност. В конкретния случай не са установени трудовите функции на служителя. Следователно лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, не може да има качеството осигурено лице.
В съответствие с неоспорените писмени доказателства, първоинстанционният съд обосновано извежда, че дружеството, посочено за осигурител не е извършвало дейност по смисъла на ТЗ за процесния период, жалбоподателят не е упражнявал трудова дейност при него и не се явява осигурено лице по смисъла на чл. 10 ал. 1 и § 1, ал. 1, т. 3 ДР на КСО.
В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване, с оглед разпореденото възстановяване на получено парично обезщетение поради общо заболяване за периода 28.11.2017 г. до 18.02.2018 г. в общ размер на 1 316. 86 лева.
Предвид изложеното Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд – състав на шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 546/10.12.2020 г., постановено по адм. дело № 594/2020 г. по описа на Административен съд гр. П.. РЕШЕНИЕТО е окончателно.