Производството е по чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс/АПК/.

Образувано е по касационна жалба от М. Г. и В. В., двамата от гр. С. против Решение № 3913/15.07.2020 год. постановено по адм. д.№ 5564/2019 год. по описа на Административен съд –София град.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на съдебното решение като постановено в нарушение на закона, при съществени нарушения на съдопроизводственитие правила и необоснованост-касационни основания по чл. 209 т. 3 АПК.Твърди се, че оспореното Разрешение за строеж е нищожно, алтернативно -постановено в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие със закона поради което е следвало да бъде прогласена неговата нищожност респ. отменено като незаконосъобразно.Оспорват се изводите на съда относно приложението на чл. 38 ал. 5 и чл. 38 ал. 9 ЗУТ,както и на чл. 9 от ЗХ (ЗАКОН ЗА ХАЗАРТА).Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение след което да се постанови друго с което да се отмени и оспореното РС. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В съдебно заседание касационните жалбоподатели чрез процесуалния си представител поддържат изцяло касационната жалба.

Ответната страна-Главният архитект на Район “Слатина“-Столична община чрез процесуалния си представител оспорва изцяло касационната жалба.Представя и писмен отговор с подробно изложени съображения по същество.Претендира разноски за касационната инстанция.Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Останалите ответници не се явяват, не се представляват в съдебно заседание и не вземат становище по касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Второ отделение в настоящия си състав намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежни страни по смисъла на чл. 210 ал. 1 АПК, в преклузивния срок по чл. 211 ал. 1 АПК и срещу съдебен акт подлежащ на съдебен контрол.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

С обжалваното решение Административен съд-София град е отхвърлил жалбата на М. Г. и В. В. против Разрешение за строеж № 53/1.10.2018 год. издадено от Главния архитект на Район “Слатина“-Столична община, с което на ЕТ “Д. Г.-Комерсиал“,със седалище и адрес на управление гр. С. и „Х. К“ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. С. е разрешено съгласно одобрените инвестиционни проекти от 1.10.2018 год. от Главния архитект на Район“Слатина“ и на осн. чл. 38 ал. 5, чл. 148 ал. 2 и чл. 152 ал. 1 ЗУТ извършване на строеж “Промяна на предназначението и вътрешно преустройство на „Магазин за хранителни стоки и кафене“ в „Игрална зала за хазартни игри“.

За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореното РС е издадено от компетентен орган, в рамките на неговата материална и функционална компетентност, поради което възражението за нищожност е неоснователно.Приел е, че е приложима разпоредбата на чл. 38 ал. 5 ЗУТ,като са спазени разпоредбите на чл. 185 ал. 1 т. 2-4 ЗУТ и не е допуснато шумово и друго замърсяване.Приел е, че е налице изключението на чл. 39 ал. 10 във вр. с ал. 9 ЗУТ,както и че не е нарушена разпоредбата на чл. 9 от ЗХ (ЗАКОН ЗА ХАЗАРТА).Развил е мотиви, че при издаването на административния акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.Въз основа на това е извел извод за законосъобразност на оспореното разрешение за строеж.

Върховният административен съд, Второ отделение намира че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо-постановено при наличието на положителните и при липса на отрицателните процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му.

Атакувания съдебен акт е и правилен тъй като не страда от пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителни основания по смисъла на чл. 209 т. 3 АПК.

Първоинстанционният съд е проверил законосъобразността на процесната заповед съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Събрал е и е коментирал относимите доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил фактите от значение за спорното право и е извел правилен краен извод, който се споделя от настоящата инстанция. Решението е материално законосъобразно.

Правилно административния съд приема, че за да бъде нищожен, административният акт следва да е засегнат от особено тежък порок, който е пречка акта да породи целените правни последици.Изискванията за действителност на административния акт са той да е издаден от компетентен орган, в пределите на неговата материална и териториална компетентност, в предвидената от закона форма и при наличието на законовите предпоставки за неговото издаване, като същия следва да е издаден и в съответствие с целта на закона. Неспазването на някое от тези изисквания дава основание за оспорване на акта, като основанията за това са изчерпателно посочени в нормата на чл. 146 АПК от т. 1 до т. 5.Наличието на който и да е било от тези пороци, в зависимост от степента на неговото проявление, има за последица унищожаемост или нищожност на административния акт.Основанията за оспорване са конкретни факти във всеки един отделен случай и ако съпоставени с изискванията за законосъобразност на акта, сочат на тяхното нарушаване, тези факти се явяват като юридически факти, които или изключват възникването на целените с акта последици и тогава ще е налице нищожност или ще пораждат право на отмяна, при което ще е налице унищожаемост на административния акт.Съдебната практика и теория споделят виждането, че нищожни са актовете издадени от некомпетентен орган, както и тези постановени при липса на форма или при толкова съществено нарушаване на административно-производствените правила, довело практически до липса на волеизявление.Нарушението на материалния закон като правило касае правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт който изцяло е лишен от законова опора т. е когато е налице пълна липса на предпоставките на приложимата норма, когато актът е издаден изцяло при липса на законово основание или когато акт не може да бъде въобще с такова съдържание.

В съответствие с посочените по-горе критерии и при правилно тълкуване и прилагане на закона съдът приема, че оспореното Разрешение за строеж не страда от порок, водещ до нищожност. В конкретния случай правилен е извода на съда за това, че процесният административен акт е издаден от компетентен орган.

С. З № РА50-395/14.06.2017 год. Главният архитект на Столична община е предоставил на осн.§1 ал. 4 от ДР на ЗУТ на главните архитекти на райони правомощия да издават на осн. чл. 148 ал. 2 ЗУТ разрешения за строеж съответно да отказват издаването им за строежи от четвърта, пета и шеста категория/т. 7.15 от заповедта/.Оспореното РС е издадено от арх.А. И.,на длъжност Началник отдел „Устройство на територията, кадастър и регулация“ в Район“Слатина“, която съгласно заповед № РЛС18-РД09-317/18.09.2018 год. на Кмета на Район“Слатина“е определена да замества Главния архитект на Район“Слатина“ в пълен обхват на правомощията му като главен архитект на Район“Слатина“ за периода на отсъствието му поради болест, считано от 14.09.2018 год. По делото са приложени доказателства/болнични листи/ за временната нетрудоспособност на Главния архитект на Район “Слатина“ да 9.12.2018 год.,както и декларация за съгласие на заместващия по чл. 84 ал. 4 от ЗДСл.Разрешението за строеж е издадено на 1.10.2018 год.Следователно в случая не е налице делегиране на функции от кмета на Район“Слатина“,а заместване за определен период от време по обективни причини-продължително отсъствие на титуляра поради отпуск по болест.Делегирането на функции е извършено от Главния архитект на Столична община на главните архитекти на районите, в случая на Главния архитект на Район“Слатина“.Арх.А. И. е определена за заместник на Главния архитект на Район“Слатина“.При определяне на заместник на отсъствуващия такава заповед може да издаде органът по назначаването съгласно чл. 84 ал. 2 ЗДСл, който в случая се явява Кмета на Район“Слатина“.При заместването определеният заместник изпълнява през посочения в заповедта срок в пълен обем функциите на замествания, в случая издаване на разрешение за строеж по чл. 148 ал. 2 ЗУТ,като върши това от името на замествания орган.В този смисъл е и ТР №4/22.04.2004 год. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд.При това положение процесното РС е издадено от компетентния орган, тъй като е издадено в срока за заместването и от определено за това от органа по назначаването лице.

Правилен е извода на съда за приложимост на разпоредбата на чл. 38 ал. 5 ЗУТ,съгласно която самостоятелни обекти за нежилищни нужди изградени в заварена сграда, могат да се преустройват и променят предназначението си по общия ред, без да се изисква съгласие на собствениците на етажната собственост, при условие че се спазват изискванията на чл. 185 ал. 1 т. 2-4 ЗУТ и не се допуска наднормено шумово и друго замърсяване.По делото е установено че разрешеното преустройство се отнася до обект с нежилишно предназначение-„магазин за хранителни стоки и кафене“, съставляващ самостоятелен обект на две нива, със самостоятелен вход, в изградена сграда.От заключението на комплексната съдебно техническа експертиза, възприето от съда като обективно и компетентно се установява че с преустройството не се отнемат общи части от сграда, не се променя предназначението им, не се изменят съществено, вътрешните инсталации се свързват с общи мрежи преминаващи през или до делителна стена или през обслужващи помещения по една вертикална ос. К.та съдебно-техническа експертиза, както и допълнителната такава са категорични, че са спазени изискванията на чл. 368 и чл. 369 от Наредба №15 за техническите правила и норми за проектиране, изграждане и експлоатация на обектите, съоръженията за производство, пренос и разпределение на топлинната енергия, поради което не се допуска наднормено шумово и друго замърсяване.Оплакванията на касационните жалбоподатели че е променено местоположението на главния вход към игралната зала не касае законосъобразността на РС, а е относимо към изпълнението на строителството.Вещите лица сочат че с одобрения проект не се променя разположението на входовете на преустройвания обект.

Настоящата инстанция споделя изводите на решаващия съд, че е налице изключението на чл. 39 ал. 10 от ЗУТ, поради което и не е допуснато нарушение на чл. 39 ал. 9 ЗУТ.От разпита на вещото лице архитект се установява че в конкретния случай е налице хипотезата на чл. 43 ал. 2 ЗУТ,тъй като размерът на урегулирания поземлен имот не позволява да се осигурят места за паркиране.

Възраженията на касационните жалбоподатели, че при издаването на разрешението за строеж не са спазени изискванията на ЗХ (ЗАКОН ЗА ХАЗАРТА) също са били обсъдени подробно от първоинстанционния съд.Действително чл. 9 ал. 1 ЗХ в действащата към момента на издаване на РС редакция/ДВ бр. 61/2015 г./ предвижда че се забранява организирането на хазартни игри в съсобствени обекти без нотариално заверено писмено съгласие на всички съсобственици.Правилно административния съд е приел от една страна, че обектът по отношение на който е издадено РС не е съсобствен, а от друга, че сочената норма намира приложение при „организирането“ на хазартни игри-правно регламентирана дейност, по отношение на която се прилага разрешителен режим.ЗХ не предвижда особени правила относно разрешаването на строителството на игрални зали, казина и пр.,а урежда разрешаването и контрола върху организирането на хазартни игри.

Предвид изложените мотиви, касационната инстанция счита че обжалваното решение е постановено при липсата на касационните основания по чл. 209 т. 3 АПК, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото и своевременно направеното искане от ответната страна Главният архитект на Район“Слатина“-СО, касационните жалбоподатели следва да бъдат осъдени да заплатят общо разноски в размер на 100 лв. определени съгласно чл. 78 ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ.

Водим от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 3913/15.07.2020 год. постановено по адм. д.№ 5564/2019 год. по описа на Административен съд –София град.

ОСЪЖДА М. Г. и В. В., двамата гр. С., [адрес] да заплатят общо на Столична община, Район“Слатина“ сумата 100/сто/ лева съставляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението е окончателно.