О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2827

[населено място],30.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 946 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. К. Т. срещу решение №43 от 07.02.2024г. по в. гр. д. №657/2023г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение №293 от 18.08.2023г. по т. д. №536/2022г. на Старозагорски окръжен съд по отношение на касационния жалбоподател е признато съществуването на вземане на „Б. М.“ ЕАД, за сумата от 37 592,87лв. – главница по Договор за кредит №485/13.11.2015г. и анексите към него за периода от 05.02.2016г. до 04.01.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 04.01.2022г. до окончателното изплащане, сумата от 5 407,83 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.02.2016г. – 04.01.2022г., сумата от 1140,22 лв. – такси за периода от 05.02.2016г. – 04.01.2022г. и сумата 21 059,70 лв. - неустойка за забава за периода от 05.02.2016г. – 04.01.2022г., за които е издадена заповед за изпълнение №6/11.01.2022г. по ч. гр. д.№44/2022г. на Районен съд – Н. П.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост. Жалбоподателят счита за неправилен и необоснован правния извод на въззивния съд за възникването на солидарно задължение в негова тежест при условията на чл.121 от ЗЗД на основание процесния договор за кредит. Поддържа, че в договора за кредит и анексите към него не е икорпориран договор, по силата на който касаторът да се е задължил спрямо ищеца да отговаря солидарно с „кредитополучателя“ Р. В. за изпълнение на задълженията й по кредитното правоотношение, като същевременно от клаузите на договора и анексите и всички други доказателства се установява по безспорен начин, че средствата по предоставения кредит са усвоени единствено от кредитополучателя В. – земеделски производител. Излага съображения, че при тълкуване на договора, съдът трябва да търси и да установи действителната воля, обективирана и изразена чрез волеизявленията на страните, а не да тълкува същите разширително или стеснително, нито да подменя съдържанието на изразената воля.

Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК се поставят следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „1. За правилата, по които се тълкува волята на страните по договора и приложението на чл.20 от ЗЗД? 2. Следва ли за възникване на солидарна отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника и в този случай задължен ли е съдът да установи конкретното договорно основание по чл.121 от ЗЗД? Касационният жалбоподател поддържа, че въпросът по т.1 е разрешен в противоречие с решение №199/10.08.2015г. по гр. д. №5955/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №102/01.08.2017г. по гр. д. №50254/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №60028/16.08.2021г. по т. д. №2787/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №60133/19.04.2022г. по гр. д. №3804/2020г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 96 от 22.08.2022г. по гр. д. №2007/2021г. на ВКС, ІV г. о., решение №50116/18.10.2022г. по т. д. №1247/2021г. на ВКС, ТК, І т. о., а въпросът по т. 2 – в противоречие с решение № 213 от 06.01.2017г. по гр. д. №5864/2015г. на ВКС, IV г. о., решение №24 от 03.04.2013г. по т. д. №998/2011г. на ВКС, І т. о. и решение №60119 от 23.12.2021г. по т. д. №1024/2020г. на ВКС, І т. о.

Ответникът по касационната жалба „Б. М.“ ЕАД не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че с договор за кредит №4851/13.11.2015г., сключен между „Б. М.“ ЕАД /с предишно наименование „Микрофинансираща Институция Д.“ ЕАД/, в качеството му на кредитор и Р. Р. В. - земеделски производител, в качеството й на кредитополучател, кредиторът е предоставил на кредитополучателя - земеделски производител кредит в размер на 48 500лв., като кредитополучателят се е задължил да върне предоставената сума при условията и сроковете, посочени в погасителен план и чл.12 от договора за кредит. Договорът е подписан и от още три физически лица - Т. К. Т., П. Е. Д. и П. Р. В., наименовани в титулната част на договора „съдлъжник“ на основание чл.121 и сл. от ЗЗД. Впоследствие към договора са сключени и 4бр. анекси за предоговаряне на условията по договора за кредит, като във всички анекси горепосочените физически лица, включително и Т. Т., са посочени като „съдлъжник“ на основание чл.121 и сл. от ЗЗД и под „за съдлъжника“ са положени подписи със собственоръчно изписани имена. За безспорно е счетено обостятелството, че кредитът е усвоен в пълен размер от посочения кредитополучател.

Съставът на апелативния съд е приел, че в случая волята, включително и субективното възприятие на трите физически лица на качеството им на солидарни длъжници по смисъла на чл.121 от ЗЗД е ясно изразена. Изтъкнал е, че с посочването на трите физически лица, включително ответника Т. К. Т., като „съдлъжници на основание чл.121 и сл. от ЗЗД“ е обективирано волеизявление на всички страни по договора – от една страна - кредитора, а от друга - кредитополучателя и тримата съдлъжници на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД, че между тях е постигнато съгласие за възникване на солидарна отговорност между длъжниците спрямо кредитора. Направил е извод, че макар и в последващите клаузи от договора да липсва посочване на съдлъжниците и конкретно на техни права или задължения, началната част на договора сочи на дадено съгласие, удостоверено с подписите им, както в края на договора, така и на всяка негова страница, включително в анексите към договора и в погасителния план, за задължаването им солидарно с кредитополучателя, чието основно задължение е да изплаща кредита, като поетото от тях задължение възниква независимо от това на кое от лицата -длъжници е предадена фактически заетата сума. След тълкуване на клаузите на договора е направил извод, че от договора за потребителски кредит не следва касаторът да е обезпечил задължението по договора като поръчител, а между страните е постигната договореност за възникване между кредитополучателя и тримата съдлъжници на основание чл.121 и сл. от ЗЗД на пасивна солидарност, която по своята правна същност е вид лично обезпечение, поради което съгласно чл.122 ал.1 от ЗЗД тези няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора, а кредиторът може да иска изпълнението й от всеки съдлъжник. Изложил е доводи, че поръчителството по смисъла на чл.138 от ЗЗД е друг вид солидарна отговорност, но за поемане отговорност за чужд дълг или акцесоррно задължение, а при уговорената съобразно чл.121 от ЗЗД солидарна задълженост всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността му няма акцесорен характер.

Въззивният съд е счел за неправилен извода на първоинстанциониня съд, че не е ясно основанието на претендираното вземане за такси в размер на 1 140, 22лв. Позовал се е на клаузите на чл.27, чл.11,б. „г“ чл.15 ал.1 от договора, уреждащи задължението на кредитополучателя да заплати всички такси, комисионни и други разходи, свързани със сключването, регистрирането и изпълнението на договора, както и че в случай на просрочие на погасителните вноски кредиторът погасява дължимите от кредитополучателя суми в зависимост от датата на тяхното възникване в поредност такси и комисионни, неустойки, лихви и главници. Въз основа на данните на заключението на съдебно - счетоводната експертиза е приел, че размерът на дължимите такси за посочения в исковата молба период и към датата на депозиране на заявлението в заповедното производство е именно сумата от 1 140,22лв. Също така въззивният съд е направил извод, че в случая няма накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на клаузата на чл.20 от договора, тъй като не може да се приеме, че уговорената неустойка от 0,1% върху размера на просроченото задължение за всеки ден забава/ възлизаща на годишна база /360 дни/ - 36%/, е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговски спорове.

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Поставените от касатора правни въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице селективната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на която се позовава касаторът. Въпросите, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, са свързани и касаят тълкуването на договорите и основанията за възникване на солидарна отговорност. Те са поставени във връзка с изложените в касационната жалба съображения, че съгласно чл.121 от ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните; солидарност възниква, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни, тъй като солидарно задължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически, а кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Във връзка с разглежданите въпроси касаторът се позовава на обстоятелството, че само кредитополучателката Р. В. е получила цялата сума по договора за кредит, а в договора няма посочване на конкретни задължения за съдължниците, с което обосновава основното си възражение, че е поръчител по договора, а не солидарен длъжник.

При аргументиране на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател се позовава на постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, в които е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В постоянната практика на ВКС се приема също, че при изясняване на действителната обща воля на страните може да се излиза и извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля. Настоящият състав приема, че постановеното въззивно решение съответства на практиката на ВКС по поставените въпроси. В случая решаващият състав на апелативния съд е приел, че волята на страните е ясна, като ответникът - касатор в настоящото производство се е задължил да отговаря солидарно за задълженията по договора като съдлъжник. Този извод въззивният съд е извел чрез преценка на съдържанието на отделните клаузи от договора за кредит и анексите към него във връзка една с друга и в съответствие с целта на сключения договор. Дадените разрешения от състава на въззивния съд за уговорена от страните по договора за потребителски кредит солидарна отговорност на кредитополучателката Р. В. и касатора Т. К. Т. съответстват на приетото разрешение в решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на ВКС, ІV г. о., което се споделя от настоящия състав и произтича от разпоредбите на ЗЗД, че от обстоятелството, че кредитът е усвоен по сметката на един от солидарните длъжници, не може да се направи извод как е ползвана сумата, а съответно и нов длъжник винаги може да встъпи в дълга съгласно чл.101 от ЗЗД. При общо поемане на задължението и при встъпване в дълг отговорността спрямо кредитора е солидарна, докато обезпечаването на задължението чрез поръчителство изисква сключването на договор за поръчителство. В този смисъл е становището, изразено в решение №60119 от 23.12.2021г. по т. д. №1024/2020г. на ВКС, І т. о., на което се позовава касаторът, че при тълкуване на волеизявленията на страните, инкорпорирани в договор за кредит, следва да се разграничава поръчителството от солидарна отговорност при встъпване в дълг и да се преценява дали е налице сключен договор за поръчителство или задължението на новия длъжник е поето като самостоятелно, подобно на задълженията на солидарните длъжници, съответно е налице встъпване в дълг.

При този изход на спора на страните не следва да бъдат присъждани разноски.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №43 от 07.02.2024г. по в. гр. д. №657/2023г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.