РЕШЕНИЕ

№ 521

гр. София, 25.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Валя Рушанова

Членове: Красимир Шекерджиев

Светла Букова

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова

в присъствието на прокурора Р. Т. С.

като разгледа докладваното от В. Р. К. наказателно дело от общ характер № 20248002200506 по описа за 2024 година

Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Д. В. В. срещу решение № 55/09.04.24г. по внохд № 31/2024г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК и се иска отмяна на атакуваното решение. При условията на алтернативност се претендира намаляване размера на наложеното наказание с приложението на чл. 66 от НК.

Като съществени процесуални нарушения се заявяват липса на мотиви, неясна воля на решаващия съд във връзка с размера на наложеното наказание и липсата на процесуална активност за изясняване здравословното състояние на подсъдимия - обстоятелство от съществено значение за индивидуализация на наказанието.

Справедливостта на наложеното наказание се оспорва с доводи за недостатъци в оценъчната дейност на съдилищата при съобразяване значението на смекчаващите отговорността обстоятелства, както и неотчитане на редица обстоятелства, които пряко рефлектират на обществената опасност на извършеното - допуснатото от другия участник в транспортното произшествие нарушение на правилата за движение по пътищата. Освен това се претендира нарушение на чл. 56 от НК и подценяване на тежкото здравословно състояние на дееца.

В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и направените в нея искания.

Подсъдимият В. изразява съжаление за извършеното от него и моли за налагане на по-леко наказание.

В писмени молба поверениците на частните обвинители молят за оставяне в сила на въззивното решение, а във възражение, прието по реда на чл. 351, ал.4 от НПК повереникът на частните обвинители И. Т., Г. Г. и Ц. Г.а се изтъкват подробни съображения за неоснователност на касационната жалба на подсъдимия.

Представителят на ВП пледира за оставяне в сила на въззивното решение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:

Касационната жалба е допустима – депозирана е в законния срок и от лице, имащо право на жалба, срещу подлежащо на касационна проверка въззивно решение.

По същество е неоснователна.

С атакувания понастоящем въззивен акт е потвърдена постановената от Окръжен съд - С. З. първоинстанционна присъда № 56/05.12.23г по нохд № 1232/23г. по описа на същия съд.

С нея подс. подсъдимият Д. В. е признат за виновен в това, че на 09.04.2022г. на кръстовището на път 11- 66 и път 66029, в землището на О. С. З. при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „****“, е нарушил правилата за движение - чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, чл. 37, ал.1, изр.1 от ЗДвП, чл.77, ал.1 от ППЗДвП, в резултат на което е причинил по непредпазливост смъртта на едно лице - на С. Г. З. на 32 години, както и средни телесни повреди на две лица, а именно - средна телесна повреда на Г. Д. К. на 32 години (отворено счупване на дясното бедро в средна трета, причинило трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник), и средна телесна повреда на Т. И. Ж. на 17 години (счупване на първа предкиткова кост на дясната ръка, причинило трайно затрудняване на движенията на десния горен крайник), като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 1, 90 на хиляда, и деецът е управлявал без да има необходимата правоспособност, поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б.”б“, пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 58а, ал.1 от НК му е наложено наказание 3 (три) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим.

Съдът се произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото.

І. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения.

Наличието на съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал. 3, т. 2 от НПК – липса на мотиви - се основава на твърдението за недостатъци в аргументацията на съда, изразяващи се в незадълбоченост и неяснота по въпросите дали доказателствената съвкупност убедително потвърждава направеното от подсъдимия признание на фактите по обвинителния акт в диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК.

Оплакването не може да се сподели, тъй като обективно не се подкрепя от материалите по делото. Формално заявено, доколкото не са изтъкнати конкретни съображения в негова подкрепа, то не държи сметка за вида на развилата се по искане на подсъдимия процедура по чл. 371, т. 2 от НПК с пълно признание на обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, както и с неотклонно поддържаната линия на защитата пред двете инстанции по претенция единствено в частта относно наказанието. Главното е, че в касационната жалба не се оспорва преценката на съда по чл. 372, ал. 4 от НПК, което представлява самостоятелно процесуално нарушение, а единствено се заявява липса на мотиви, поради отсъствието на самостоятелен доказателствен анализ. В настоящия случай, ВКС констатира, че в атакуваното решение апелативният съд е изпълнил в пълен обем задължението си да мотивира съдебния си акт, тъй като е дал отговор на всички направени от подсъдимия и защитникът му възражения и е посочил причините, поради които ги е преценил като неоснователни, поради което към пълнотата и яснотата на мотивите му не може да се отправи упрек. В съдържателен план в тях ясно са откроени както приетите за установени фактически положения, така и на кои доказателствени източници е дадена вяра и поради какви съображения (вж. л.75 - л.76 от внохд № 321/24г. на Пловдивски апелативен съд). Неоснователно се твърди, че въззивният съд е утвърдил допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение (а и на свой ред сам е допуснал съществено процесуално нарушение), доколкото в присъдата било посочено, че на подсъдимия се налага наказание 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, а едва в мотивите било пояснено, че на дееца се налага наказание 5 години и 3 месеца лишаване от свобода, което при редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК е в окончателен размер от 3 години и 6 месеца лишаване от свобода. Според защитата, по този начин процесуалните права на страните били нарушени, тъй като те били поставени в невъзможност да разберат какъв всъщност е размера на наказанието и в срок да реализират правото си да депозират съответните жалби и/протести.

В контекста на упражненото пред ВКС право на жалба на подсъдимия и отсъствието на правен интерес да се заявява процесуално нарушение, накърняващо процесуалните права на останалите страни в процеса е очевидно, че възражението е лишено от юридическо основание. Наред с това, то е лишено и от фактическо основание. Противоречие между диспозитива на присъдата и мотивите към нея в частта, касаеща размера на наказанието, не е налице. В съдебните актове ясно е отразена волята на съдилищата за налагане само на едно наказание, а не две различни по размер наказания лишаване от свобода – едното в присъдата, а другото – в мотивите към нея. С присъдата на жалбоподателя е определено наказание (съгласно изискванията на чл. 301, ал.1, т. 3 - т. 6 от НПК) в размер на 3 години и 6 месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване, като в мотивите на съдебните актове е пояснен и алгоритъма за редукция на наказанието по чл. 58а, ал.1 от НК до окончателния му размер от 3 години и 6 месеца лишаване от свобода. От съдържанието на атакувания съдебен акт е видно, че решаващите инстанции са се придържали към изведените в Тълкувателно решение № 2 от 19.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2015 г., ОСНК постановки за приложението на чл.58а, ал.1 от НК и начина за определяне на наказанието „лишаване от свобода“. Друг е въпросът, че „..Противоречие в мотивите ще има не само когато две твърдения се изключват, но и когато твърдението е нелогично“ ( Павлов, Ст. „ Наказателен процес на НРБ“, изд.1989,г., с.543). Освен това противоречието следва да е намерило израз в становището на съда по въпросите, поставени пред него за решаване, а не в отделните негови изрази. Когато съдът е бил последователен в своите изводи и диспозитивът на съдебния акт логично произтича от изтъкнатите в съобразителната му част съображения, както е в настоящия случай, не е налице противоречие в мотивите, което да съставлява основание за отмяна на съдебния акт. Следователно, липсват каквито и да са основания за възприемане оплакването в касационната жалба за противоречие и неясна воля относно размера на наказанието, което е наложено на подсъдимия.

Не се констатира процесуално нарушение и с неизследване на въпроса за здравословното състояние на жалбоподателя и възможността му както „..да участва в наказателен процес, както и годността му да търпи ефективно наказание „лишаване от свобода“. Възраженията се поставят за първи път пред касационната инстанция, като не са развивани пред инстанциите по същество. По - важното е обаче, че, заявени на плоскостта на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, те не са подкрепени с конкретни доводи, на които да бъде даден детайлен отговор предвид съдържащите се по делото материали. Достатъчно е да се посочи, че на досъдебното производство са били събрани доказателства за наличието на заболяване при подсъдимия и то е било съобразено в процеса по индивидуализация на наказанието. Възможността за участие в наказателния процес е била адекватно осигурена – на всички действия по разследването, а и в хода на съдебното производство подсъдимият е участвал лично и със защитник, поради което обективно не се констатира нарушаване на правото му за участие в производството. На последно място, в конкретния случай, неизследването на годността на жалбоподателя да изтърпява ефективно наказание лишаване от свобода в конкретния случай е въпрос на изпълнение на евентуалното наказание (вж. гл. ХХХV от НПК) или отлагане на изпълнението му (чл. 415 от НПК). Всъщност законът не познава понятието „годност да се търпи наказание „лишаване от свобода“, доколкото не поставя ограничения при налагане на коментираното наказание и определяне на ефективното му изтърпяване, стига то да е предвидено в санкционната част на съответната специална материално - правна норма.

Обобщено може да се приеме, че отсъстват претендираните процесуални нарушения, които да са довели до нарушаване правата на жалбоподателя, поради което искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за новото му разглеждане на апелативния съд, е неоснователно.

ІІ. По доводите за явна несправедливост на наказанието.

Настоящият състав на ВКС ги намира за неоснователни.

Индивидуализираното от въззивния съд на подс. В. наказание "лишаване от свобода" в размер на 5 (пет) години и 3 (три) месеца, което по правилата на чл. 58а ал. 1 НК е било редуцирано на 3 (три) години и 6 (месеца) лишаване от свобода, изцяло е съответно на критериите за справедливост и целите на чл. 36 от НК. По делото са били обсъдени в пълнота всички доказателства, имащи значение за определяне на наказанието и са спазени принципите за индивидуализация на наказанието. Не се наблюдава необосновано подценяване или надценяване на конкретното значение на всяко едно от изяснените обстоятелства по чл. 54, ал. 2 от НК обстоятелства. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства контролираната инстанция е отчела чистото съдебно минало на подсъдимия, добри характеристични данни, трудова ангажираност, искреното съжаление и наличието на обективно здравословно физическо заболяване (сколиоза) с призната за подсъдимия инвалидност в голям процент (75% инвалидност без чужда помощ). Заболяването на подсъдимия не може да се приеме за изключително по своя характер, поради което неоснователно се претендира приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. На факта за инвалидизация на подсъдимия поради заболяване „сколиоза“ още от раждането му, противостоят данните за социалната му реализация, включително и трудова ангажираност, както и изясненото като безспорно поведение по нееднократното управление на МПС, с което е предизвикана транспортната злополука.

С основание, като отегчаващи обстоятелства въззивният съд е отчел комплекса от нарушения на правилата за движение по пътищата, стойността на концентрацията на алкохол в кръвта, надвишаваща повече от три пъти законоустановената допустима граница от 0, 5 на хиляда, наличието на по-тежката форма на непредпазливостта (самонадеяност) и обстоятелството, че деянието е осъществено при съчетаното осъществяване на два от квалифициращите признаци - управление на МПС от неправоспосочен водач и в пияно състояние, което допълнително завишава степента на обществена опасност на извършеното от жалбоподателя.

Невярно се сочи, че съдът е приел наличието на част от посочените по - горе отегчаващи отговорността обстоятелства в нарушение на чл. 56 от НК, тъй като те касаели квалифицираните признаци на престъплението и следователно били взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление.

Правната квалификация по чл. 343, ал. 4 във връзка с чл. 343, ал. 3, б.“б“ от НК действително има предвид настъпването на комплексен резултат – смърт на поне едно лице и телесна повреда на поне още едно лице, като деецът е възможно да е действал при проявлението на едно или повече от предвидените понастоящем в състава на чл. 343, ал. 3 от НК квалифицирани обстоятелства (9 на брой) - т. е. достатъчно е обективното наличие на определен минимум от белези. Дори само един квалифициращ признак и резултата обуславят покриването на признаците на коментирания престъпен състав. Освен това, характерът и тежестта на конкретно допуснатите нарушения, които обуславят наличието на непредпазливата вина, видът на самата непредпазливост (съзнателна или несъзнателна), степента на алкохолното опиване, респ. на пияното състояние са обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъжда съгласно чл. 54 и 55 НК при определяне вида и размера на наказанието, без това да съставлява нарушение на чл. 56 НК(вж. напр. Р. № 169 от 17.II.1969 г. по н. д. № 59/69 г., III н. о.; Р. № 189 от 14.VI.1994 г. по н. д. № 99/94 г., I н. о.).

Лишено от основание е и възражението, че съдът „..не е отчел по никакъв начин и извършеното нарушение на ЗДвП от другия водач“, т. е. претендира се неотчетено при индивидуализация на наказанието съпричиняване на резултата от другия участник в транспортното произшествие. В контекста на развилата се диференцирана процедура по гл.ХХVІІ от НПК с пълно признание на фактите по обвинителния акт от страна на подсъдимия е необходимо да се посочи, че в обвинителния акт не е отразен факт за съпричиняващо виновно и противоправно поведение на другия участник в транспортното произшествие. Такова е отречено от първоинстанционния съд поради отсъствието на причинно-следствена връзка с резултата, т. е. поради обстоятелството, че поведението на другия участник не се явява съпричина за настъпването на последиците. Поради това, напълно резонно и закономерно се налага заключението, че допуснатото от водача Ж. нарушение на правилата за движение по пътищата, не е сред категорията на смекчаващите отговорността на жалбоподателя В. обстоятелства. Другояче би се разрешил поставения въпрос, ако обективните данни по делото и приетите за установени фактически обстоятелства указваха на съпричиняващо резултата поведение на друго лице. Само когато чуждото поведение (на пострадалия или на трето лице) е създало предпоставки за настъпването на пътното произшествие и по този начин е допринесло за причиняване на вредоносния резултат, то е сред обстоятелствата, които следва да намерят отражение при индивидуализацията на наказанието на дееца (вж. т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г., ОСНК).

С оглед посоченото, правилно инстанциите по същество са приели, че на подсъдимия следва да бъде определено наказание при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, като няма основания за индивидуализация на наказанието "лишаване от свобода" при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като нито са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, нито пък най-лекото наказание, предвидено в закона за престъплението се явява несъразмерно тежко за подсъдимия. ВКС не констатира причини да измени въззивното решение и да приложи института на условното осъждане, тъй като не са налице всички материалноправни предпоставки за приложението му по отношение на подсъдимия. Макар и последният да не е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, наложеното му наказание лишаване от свобода не е за срок до 3 години, каквито са законовите изисквания на НК. Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи и на осн. чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 55/09.04.2024 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 31/2024 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване.