Р Е Ш Е Н И Е

№ 526

гр. София, 28.10.2024 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. С.

ЧЛЕНОВЕ: М. П.

П. К.

при секретаря Г. И. и участието на прокурор Р. С. като изслуша докладваното от съдия Колева к. н. д. № 631/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на частната обвинителка И. З. К., депозирана чрез повереника й адв. О. срещу решение № 143/30.04.2024 г. по ВНОХД № 161/2024 г. на Софийски апелативен съд.

В нея се навежда касационното основание явна несправедливост на наложеното наказание. Повереникът смята, че апелативният съд е подценил обстоятелството, че подсъдимият е управлявал автомобила със скорост от 40 км/ч, която е близка до максимално допустимата в населено място, при неблагоприятни външни условия, както и че деянието е осъществено при форма на непредпазливата вина самонадеяност. Смята, че подсъдимият е допуснал груби нарушения на правилата за движение, като не е реагирал чрез аварийно спиране. Акцентира на факта, че той е имал техническа възможност да предотврати произшествието, като спре пред лежащия на платното пешеходец или го заобиколи с управлявания автомобил. Твърди, че отегчаващи отговорността обстоятелства на подсъдимия са неоказване на каквато и да е помощ на пострадалия, че след напускане на произшествието не е съобщил за участието си в същото, както и опита му да прикрие стореното. Счита, че неправилно като смекчаващо отговорността обстоятелство на привлеченото към наказателна отговорност лице е ценено процесуалното му поведение и изказаното съжаление за стореното едва в съдебната фаза на процеса. Неправилно били подценени характеристиките на деянието и не били съобразени отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Претендира, че условното осъждане е неподходящо, поради очертания облик на подс. П. и постигането на специалната и генерална превенция. Затова иска отмяна на решението на въззивния съд и връщането му на апелативната инстанция за увеличаване размера на наложеното наказание.

В съдебно заседание пред касационната инстанция повереникът на частната обвинителка И. К. поддържа жалбата с идентични доводи.

Защитникът на подс. П. – адв. Г. пледира за оставяне в сила на атакуваното решение на апелативен съд – София, поради избраната от подзащитния му процедура по разглеждане на делото, която е задължавала съдът да определи наказанието при условията на чл. 58а НК, като при индивидуализацията му се е съобразил с всички обстоятелства от значение за вида и размера му. Смята за законосъобразна оценката на съда, че смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са младата му възраст, трудова ангажираност, чисто съдебно минало, нарушаване само на една от нормите на ЗДвП, съдействието по разследването, изразеното разкаяние и съжаление, липсата на житейски и социален опит.

Прокурорът от Върховна прокуратура изразява становище, че жалбата от повереника на частната обвинителка е основателна и следва да бъде уважена. Намира, че съдът в недостатъчна степен е преценил тежестта на приноса на подсъдимия за възникналото пътнотранспортно произшествие и последствията от него. Счита, че е било игнорирано поведението на подсъдимия след деянието – след връщането му на местопроизшествието и неоказването на каквато и да е помощ на лицето. Приема за неправилно приложението на института на условното осъждане, като смята, че с оглед извършеното деяние за постигане целите на наказанието е необходимо то да бъде търпяно ефективно, поради което моли за връщане на делото за ново разглеждане на апелативната инстанция.

Подс. П. в последната си дума пледира за оставяне на решението на апелативния съд такова, каквото е.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

С присъда № 11/20.04.2023 г. по НОХД № 13/2023 г. Пернишкият окръжен съд е признал подс. Н. Р. П. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК вр. чл. 20, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 58а, ал. 1 от НК, като му наложил наказание лишаване от свобода в размер на три години.

На основание чл. 66, ал. 1 НК отложил изтърпяването на така наложеното наказание с четири годишен изпитателен срок, считано от влизане в сила на присъдата.

На основание чл. 343г вр. чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 37, т. 7 от НК лишил подс. Н. Р. П. от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години, като зачел времето, през което е бил лишен от това право по административен ред.

Произнесъл се по разноските и веществените доказателства.

По жалба на частната обвинителка с решение № 333/29.09.2023 г. по ВНОХД № 868/2023 г. Софийският апелативен съд отменил постановената от окръжен съд – Перник присъда № 11/20.04.2023 г. по НОХД № 13/2023 г. и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.

С присъда № 23/29.11.2023 г. по НОХД № 498/2023 г. Пернишкият окръжен съд признал подс. Н. Р. П. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК вр. чл. 20, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 58а, ал. 1 от НК, като му наложил наказание лишаване от свобода в размер на три години.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението на наказанието за срок от четири години.

На основание чл. 343г от НК лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години.

Произнесъл се по веществените доказателства.

Осъдил подс. П. да заплати направените по делото деловодни разноски.

С решение № 143/25.04.2024 г. по ВНОХД № 161/2024 г. на Софийския апелативен съд присъдата на окръжен съд - Перник била потвърдена, а жалбата на частното обвинение – оставена без уважение.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 5 от НПК, наказанието е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В конкретния случай такова ярко несъответствие, което да дава основание за намеса на касационната инстанция, не се наблюдава, защото при определяне на наказанието, което подс. П. следва да понесе, са спазени необходимите законови правила за неговата индивидуализация.

Освен това, при отмяна на контролирания съдебен акт на основание чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК указанията на ВКС не са задължителни – арг. от чл. 355 от НПК. Наред с изложеното следва да се държи сметка и за това дали тази отмяна няма да се отрази негативно на продължителността на воденото наказателно производство, в който случай последната всякога се явява самостоятелно основание за намаляване размера на дължимата наказателноправна принуда. Още повече, тези разсъждения имат значение за настоящия случай, т. к. двукратно проведеното производство пред окръжен съд – Перник е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК.

В резултат на дейността на проверявания съд са били коригирани допуснатите от втория първостепенен такъв неблагополучия в мотивите към постановения от него акт.

Видно от съдържанието на жалбата на частната обвинителка, в нея не се съдържат нови обстоятелства, които да подлежат на самостоятелна оценка от ВКС и да бъдат съобразени при определяне размера на санкцията и които да не са били взети предвид от въззивната инстанция.

Контролираният съд в рамките на правомощията си е направил проверка на присъдата, като се е спрял на предпоставките, касаещи индивидуализацията на наказанието на привлеченото към наказателна отговорност лице. Второинстанционният съд е подложил на анализ относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на санкцията на подс. П.. Не може да бъде споделен доводът, че в конкретния случай апелативният съд е пренебрегнал обществената опасност на престъплението, резултата от деянието или ръста на пътно транспортните произшествия в страната. Обществената опасност на деянието, охарактеризирана чрез тежкия резултат, причинен от него – смърт на едно лице, бягството на дееца от местопроизшествието или ръстът на престъпленията по транспорта, е съобразена от законодателя при формулиране на състава на престъплението, поради което и няма как да бъде взета предвид отново като отегчаващо отговорността обстоятелство за подсъдимия. Бягството от местопроизшествието е квалифициращ признак, заради който е завишен размерът на наказанието спрямо този по основния състав и е елемент от обективната страна на състава на престъплението, като не може да бъде отчитано на самостоятелно основание като отегчаващо отговорността на П., независимо от времевия период, за който той е установен като автор на деянието след неговото бягство. Това е така заради правилото на чл. 56 НК, съобразно който текст не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са съобразени от закона при определяне на съответното престъпление.

При осъществяване на дейността по индивидуализацията на наказанието се отчита не само общата обществена опасност на деянията от определен вид, а специфичната такава на конкретното престъпление и деец. Точно така е подходил апелативният съд при оценяване на конкретната обществена опасност на деянието и дееца. В този смисъл, деянието не се отличава от типичните такива от същия вид. На довода на повереника за неотчитане от апелативния съд в достатъчна степен на обстоятелството, че подсъдимият не е оказал помощ на пострадалия след връщането му на местопроизшествието, следва да се отговори, че това, че подс. П. не е оказал помощ на пострадалия не може да се третира като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Аналогично, опитът на дееца да прикрие участието си в стореното също не следва да се третира като отегчаващо отговорността му обстоятелство, защото подсъдимият не е длъжен да съдейства на правосъдието. Обратното е вярно. Ако деецът бе извършил нещо, с което да направи опит да помогне приживе на пострадалия, това би се отчело като смекчаващо отговорността обстоятелство, но липсата на обстоятелство, което да е смекчаващо вината, не може да се преценява като отегчаващо. Затова вярно въззивният съд не е ценил като отегчаващи отговорността на подс. П. обстоятелства неоказването на помощ на пострадалия и опитът му да прикрие участието си в деянието.

Твърдението за допуснати от подсъдимия „груби нарушения на правилата за движение“ не може да бъде споделено. От очертаната в обвинителния акт и призната от подсъдимия фактология е видно, че П. се е движел в с. Д. в тъмната част на денонощието, при частично работещо осветление, със скорост от 40 км/ч, която е близка до максимално допустимата за населеното място, при тънка снежна покривка, като същият е имал възможност да избегне удара чрез аварийно спиране или заобикаляне на попътно лежащия в дясно в лентата за движение на автомобила пострадал Б. К.. Липсата на реакция у подсъдимия се дължи на субективни причини, а не на обективна невъзможност починалият своевременно да бъде възприет като опасност. Подсъдимият не е възприел пострадалия на пътното платно и поради това не е успял да предотврати пътнотранспортното произшествие, което от техническа гледна точка е могъл да стори. Именно неизпълнението на задължението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП от дееца е довело до настъпване на фаталния инцидент. Касае се за едно нарушение на правилата за движение, което с оглед спецификата на настоящия казус, не може да се прецени като толкова драстично.

Аналогично стои и въпросът с аргумента на частното обвинение относно формата на вината. Видно е от проверяваното решение, че въззивният съд е коригирал мотивите на окръжния и е счел, че деянието е осъществено при по-леката от двете форми на непредпазливата вината. Въпреки жалбата на повереника с претенция за промяна на формата на вината, следва да се посочи, че дори и да се счете, че се касае за самонадеяност, а не за престъпна небрежност, това не обуславя отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. За да се приеме самонадеяност, както претендира частното обвинение, следва да е доказано, че извършителят е притежавал субективната увереност, която е обективно неподкрепена, че ще предотврати общественоопасните последици, които иначе е предвиждал. П. не би могъл да предвиди, че пострадалият ще лежи в неговата лента за движение и оттам настъпването на пътнотранспортното произшествие. Акцент следва да се постави на факта, че става дума за непредпазлива форма на вина, като дори и да се приеме, че деянието е осъществено при самонадеяност, това в случая не се отразява на справедливостта на наказанието.

Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са преценени чистото съдебно минало на подсъдимия, изразеното пред първия окръжен съд, разгледал делото, съжаление за настъпилия общественоопасен резултат, нарушаването на едно правило за поведение, предписано от ЗДвП. В случая не е налице фаворизиране на смекчаващите обстоятелства. Нещо повече, липсват отегчаващи такива. Недаването на обяснения по обвинението от П. в досъдебното производство не е фактор, който следва да се преценява във вреда на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това е така, защото обвиняемият респ. подсъдимият не е длъжен да дава обяснения. Липсата на многократно изказано съжаление и разкаяние не може да се третира като отегчаващо отговорността на дееца обстоятелство. Не без значение е факта, че към датата на произшествието П. е бил на деветнадесет години и попада в групата на т. нар. „млади пълнолетни“, за които е характерно все още недостатъчен социален и житейски опит, което също правилно е съобразено и от второстепенния съд като смекчаващо отговорността обстоятелство. В тази връзка, при отмерване на наказанието не е надценено поведението на самия пострадал преди инцидента. Налице е съществено съпричиняване от негова страна.

Твърдяната от частното обвинение явна несправедливост на наказанието включва и оплакване относно приложението от решаващите делото съдилища на института на условното осъждане. Принципно използването на чл. 66 от НК не е изключено от законодателя за нито един вид престъпление в това число и за тези по транспорта. Освен това съдът всякога дължи преценка дали за поправянето на дееца е необходимо ефективното изтърпяване на наказанието. Въззивният съд, както впрочем и първоинстанционният, е установил не само наличието на формалните предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 66 от НК, а именно – наложеното наказание лишаване от свобода да е до три години и лицето да не е осъждано, но и еднопосочно са приели, че не се налага отделянето на подсъдимия в пенетенциарно заведение, защото целите на наказанието биха могли да бъдат постигнати и без изолирането му от обществото.

Коректно втората инстанция е отразила, че подс. П. е с добри характеристични данни. По делото не са събрани отрицателни такива, а напротив – установено е, че подсъдимият е с чисто съдебно минало и работи. Това несъмнено са положителни характеристични данни за него, които имат отношение към индивидуализацията на държавната принуда, която следва да бъде приложена спрямо дееца. Наред с това, подсъдимият до настоящия момент не е санкциониран по административен ред, поради което не може да бъде окачествен като рисков водач. Съобразявайки и младата му възраст към момента на деянието – деветнадесет годишен и липсата на житейски и социален опит касационният съд смята, че не са налице предпоставките за прилагане на по-тежко наказание. Не следва да се забравя и факта, че двукратно развилите се първоинстанционно и въззивно производства несъмнено са оказали своя поправителен и превъзпитателен ефект върху подсъдимия.

Данните за личността на подсъдимия предполагат възможност за поправянето му и без ефективното изтърпяване на наказанието в пенетенциарно заведение. Обстоятелствата, че подс. П. е млад и полага труд са от съществено значение при решаване на въпроса за реалното изолиране на дееца от обществото. В този смисъл, направената и от второинстанционния съд преценка, че превъзпитанието му може да бъде сторено с приложение на условното осъждане, се споделя от настоящия съдебен състав. В случая не е необходимо постановяване на ефективно изтърпяване на наложеното наказание, т. к. особеностите на конкретния случай не го налагат. Данните по делото мотивират касационния съд да приеме, че поправянето на подс. П. може да бъде постигнато и чрез условно осъждане, доколкото през некраткия изпитателен срок, определен му от съдилищата по същество, върху подсъдимият тежи угрозата от привеждането на сега отложеното наказание. Необходимо е да се настои, че генералната превенция се постига не само с налагането на сурови и ефективни наказания, а с не по-малко значение са неизбежността на същите и навременното санкциониране на престъпните посегателства.

По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 143/30.04.2024 г. по ВНОХД № 161/2024 г. на апелативен съд – София.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.