Р Е Ш Е Н И Е

№ 537

София, 01 ноември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ

В. М.

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Росица Славова

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 636/2024 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от повереника на частните обвинители и граждански ищци Д. С. А. и Ю. С. С., против въззивно решение № 56/02.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 24/2024 г. от Апелативен съд – В. Т.

В жалбата се съдържат твърдения, че предходната инстанция не е съобразила фактите за състоянието на пострадалия А. А. след нанесения му удар с нож от подсъдимия Б. Ю., което е довело до неправилни изводи относно правната квалификация на деянието. Настоява се, че наказанието от дванадесет години лишаване от свобода, наложено на подсъдимия за извършено от него престъпление по чл. 115 от НК, е явно несправедливо. Оспорва се извършеното с въззивното решение намаляване на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени в полза на двамата граждански ищци Д. А. и Ю. С.. В тази връзка се изтъкват доводи, че неучастието им в съдебното заседание е третирано от апелативния съд, като липса на емоционална връзка между пострадалия А. и неговите брат и сестра. С тези аргументи се отправя искане касационната инстанция да увеличи както размера на наказанието лишаване от свобода, така и на обезщетението за неимуществени вреди.

В съдебното заседание касационните жалбоподатели - частните обвинители и граждански ищци Д. А. и Ю. С., редовно призовани, не се явяват. Представляват се от техния повереник, който заявява, че не поддържа възраженията за несправедливост на наложеното наказание и акцентира върху оплакванията, свързани с размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди.

Подсъдимият Б. Н. Ю. и неговият защитник оспорват жалбата и настояват за оставяне в сила на въззивното решение.

Представителят на Върховната прокуратура също поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Частните обвинители и граждански ищци Г. Д. Й. и С. А. Й., редовно призовани, не се явяват.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Плевен с присъда № 32/09.11.2023 г., постановена по НОХД № 913/2022 г., признал подсъдимия Б. Н. Ю. за виновен в това, че на 06.11.2021 г., в гр. Пордим, умишлено причинил смъртта на А. С. А., настъпила на 09.11.2021 г., поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Подсъдимият е бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК.

С присъдата е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия, който е бил осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди, причинени от деянието, както следва : на Г. Д. Й. (майка на пострадалия) сумата от 90 000 лева; на С. А. Й. (баща на пострадалия) сумата от 90 000 лева; на Д. С. А. (сестра на пострадалия) сумата от 40 000 лева, ведно със законната лихва, като искът до пълния предявен размер от 100 000 лева е отхвърлен; на Ю. С. С. (брат на пострадалия) сумата от 40 000 лева, ведно със законната лихва, като искът до пълния предявен размер от 100 000 лева е отхвърлен;

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия Б. Ю. и по жалба на частните обвинители и граждански ищци. С атакувания въззивен съдебен акт Апелативният съд – В. Т. изменил първоинстанционната присъда в гражданско –осъдителната й част, като намалил размера на присъденото в полза на гражданските ищци Д. А. и Ю. С. обезщетение за неимуществени вреди от по 40 000 лева на по 10 000 лева, отменил присъдата в частта й, с която подсъдимият е осъден да заплати и законна лихва върху уважения размер на предявените от тях граждански искове. С въззивното решение подсъдимия е бил осъден да заплати и сумата от 8 000 лева, представляваща държавна такса.

Касационната жалба е неоснователна. В проведеното пред касационната инстанция съдебно заседание повереникът на частните обвинители и граждански ищци Д. А. и Ю. С., както вече се посочи, поддържа доводите само срещу гражданската част на атакувания съдебен акт. Така направеното изявление не освобождава съда от задължението за проверка на основателността на жалбата и по отношение на наказателно - осъдителната част на съдебния акт, доколкото същата не е оттеглена по реда на чл. 352,ал. 2 от НПК.

Изводимо от съдържанието на сезиращия процесуален документ, касаторът претендира нарушаване на материалния закон с оневиняването на подсъдимия Б. Ю. относно квалификацията на убийството като извършено по особено мъчителен начин.

Отхвърлянето на тази квалификация предвид спецификата на случая е съответно на смисъла на закона и на утвърденото в съдебната практика разбиране. Доводите в подкрепа на оспорването са поднесени пестеливо, като преимуществено представляват виждането на жалбоподателя за значението на показанията на лекаря от екипа на спешната помощ (свидетеля А. Т.), посетил мястото на инцидента, и начинът, по който съдът е установил факта на алкохолното опиване на пострадалия А.. Така формулирани поддържаните възражения по същество изразяват недоволство от процесуалната дейност на предходната инстанция, но разглеждани и през призмата на второто от касационните основания, те си остават неоснователни.

Показанията на свидетеля Т. и неговите възприятия за състоянието на жертвата не са игнорирани от предходната инстанция. Същите са били предмет на обсъждане, като в атакувания съдебен акт се съдържат съображенията на съда за информацията, съобщена от свидетеля – че пострадалият е бил доста „сомнолентен“ и че комуникацията с него е била сериозно затруднена. Маркираният довод, че съдът неправилно е третирал алкохолното опиване на А., въпреки че в хода на досъдебното производство не е назначавана експертиза, е декларативно поднесен и пренебрегва съдебните разсъждения по повод на коментираното обстоятелство. В решението коректно е посочено, че точната концентрация на алкохол в кръвта на жертвата не е била установена по експертен път в досъдебното производство, както и невъзможността този пропуск да бъде отстранен в съдебната фаза на процеса. Употребата на сериозно количество алкохол от пострадалия обаче е установено чрез гласни доказателствени средства и това не е сторено в нарушение на процесуалните изисквания.

В жалбата, извън общо изразеното несъгласие със съдебната теза, че не е налице квалифициращия признак по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК, липсва позоваване на процедурни пропуски в оценъчната дейност на апелативния съд, които да са довели до невярно възприемане на престъпната фактология и оттам до неправилно приложение на закона. Това е и обяснимо, защото мотивите на оспорваното решение съдържат обстойно изложение за отхвърлянето на тази квалификация (л. 21-23).

Несъмнено, всяко убийство е свързано с болки и страдания, причинени от уврежданията на жертвата, но особено мъчителният начин не се свързва с типичните такива, а с тези, които надхвърлят тези граници, водят до необичайни мъчения и изключителни страдания. Ориентир за тълкуването на този признак е съдебната практика (Постановление №2/57 г. на Пленума на ВС, изм. и доп. с Тълкувателно постановление № 7/87 г.), който е следван точно от апелативния съд. Убийството по особено мъчителен за жертвата начин според направеното тълкуване изисква фактически констатации, обосновани от доказателствата по делото, че преживените страдания на жертвата носят белези на изключителност, на необичайност по своето качество и обем, неприсъщи за всяко въздействие върху човешкото тяло, годно да причини смърт. Затова и в тълкувателния акт са посочени и примери за причиняване на смърт по особено мъчителен начин, за да се отграничат тези случаи от обикновените такива. Въззивният съд, съобразявайки начина на извършване на убийството (чрез едно нараняване с нож), сравнително краткия период от време до изпадането на пострадалия в безсъзнание, продължителността и усещанията му за болки и страдания, правилно е заключил, че в конкретния случай те не са надхвърляли обичайните такива за причиняване на смърт с подобно средство. Ето защо материалноправната норма на чл. 115 от НК е приложена адекватно на установените в съответствие с процесуалните изисквания съставомерни фактически обстоятелства, поради което не е налице основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК.

Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Б. Ю. наказание. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е обосновано единствено с твърдението, че в мотивите на решението се съдържат съображения, с които са отхвърлени част от смекчаващите обстоятелства, но въпреки това е утвърден размерът на санкцията от дванадесет години лишаване от свобода.

Вярно е, че апелативният съд е коригирал частично разсъжденията на първата инстанция, относими към дефинирането на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, но във въззивното решение се съдържат подробни разяснения защо не е необходима намеса в санкционната част на проверяваната присъда. Съдът е подложил на самостоятелна и внимателна проверка относителната тежест на обстоятелствата, имащи значение по чл. 54 от НК за определяне на наказанието и е съзрял количествен и качествен превес на смекчаващите такива. В кръга на облекчаващи фактори са отчетени провокативното поведение на пострадалия А., изразеното от подсъдимия съжаление и разкаяние за стореното, влошеното му здравословно състояние, към които фактори, за разлика от първата инстанция, въззивният съд е отнесъл и това, че Ю. не следва да се счита за осъждан предвид настъпила реабилитация. Преценката на отегчаващите и смекчаващи вината обстоятелства, направена през призмата на чл. 54, ал.2 от НК, е обусловила заключението на апелативния съд да утвърди наложеното от първата инстанция наказание от дванадесет години лишаване от свобода, явяващо се отмерено над минималния размер, предвиден в закона за престъплението по чл. 115 от НК. В жалбата не се изтъкват обстоятелства, останали извън вниманието на съда, разкриващи възможност за увеличаване обема на наказателната принуда, дължима се на подсъдимия за извършеното от него престъпление. Не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, налагащи упражняването на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК.

Извършената с въззивното решение корекция в гражданско-осъдителната част на присъдата е оспорена с аргумента, че апелативният съд е предприел намеса единствено поради процесуалното поведение на гражданските ищци Д. А. и Ю. С. – неявяването им в съдебните заседания. Оплакването е подкрепено и с твърдението, че за близостта между братя и сестра не могат да се търсят и съберат доказателства. С тези доводи се претендира необходимост от увеличаване размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Настоящият съдебен състав не намира основание да удовлетвори направеното искане.

Първо, напълно дистанцирано от съдържанието на оспореното решение е твърдението, че процесуалното поведение на тези граждански ищци е в основата на съдебните заключения за намаляване размера на присъденото им с първоинстанционната присъда обезщетение. Въззивният съд е приел, като това е установено и от първата инстанция, че по делото липсват каквито и да са доказателства, които да бъдат обсъждани в контекста на съществуваща близка емоционална връзка между пострадалия А. и гражданските ищци А. и С., така и за претърпените от последните болки и страдания поради насилствената смърт на техния брат. Иначе казано, уважаването на гражданските искове и от двете предходни инстанции, макар и в различен размер, е сторено единствено поради несъмнено съществуващата родствена връзка между ищците и жертвата. Доколкото касационното производство е образувано само по жалба на А. и С., настоящият съдебен състав няма да коментира дали само наличието на формалната връзка на родство е достатъчно за основателността на претенцията за неимуществени вреди.

На следващо място, така както е поддържано оспорването разкрива позицията на касатора, че само поради извършването на престъпното деяние, което безспорно е и деликт, се дължи уважаване на предявените граждански искове и не е необходимо да се представят доказателства за действителна близост между починалия и претендиращите обезщетение негови родственици и за претърпените от тях морални болки и страдания.

В отговор на застъпеното виждане и оценката за неговата неоснователност е достатъчно да се препрати към разясненията, дадени с мотивите на тълкувателно решение № 1/21.06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, според които „правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД“. В разглеждания случай доказване в посочената насока не е налице. Отделно, съгласно чл. 45 от ЗЗД на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, но чл. 52 от ЗЗД определя, че то се отмерва по справедливост и е свързано с преценката на конкретно установени обстоятелства. Освен родствената връзка между пострадалия А. и гражданските ищци А. и С. по делото не са събрани доказателства, а и не се сочат такива в жалбата, въз основа на които да се направи извод, че определеният от апелативния съд размер на обезщетението от по 10 000 лева е несправедлив – несъответен на действителния обем и интензитет на претендираните неимуществени вреди.

Несподелимо е и споменатото оплакване в жалбата, че въззивната инстанция незаконосъобразно е отхвърлила искането за присъждане на дължими лихви. Прочитът на въззивното решение показва ясно съдебната воля, че претенция за законна лихва, която по своята същност представлява обезщетение за забава, не е предявявана от гражданските ищци А. и С. нито с писмените молби, подадени чрез техния повереник адв. Ч., нито след това в производството пред първата инстанция. Именно тези констатации са обусловили и заключението на апелативния съд, че първоинстанционната присъда следва да бъде отменена в частта й, с която подсъдимият е бил осъден да заплати на тези граждански ищци законна лихва от датата на инкриминираното деяние до окончателното изплащане на сумата. Изрично е подчертано, че след отмяна на тази част от присъдата не следва да се постановява отхвърлителен диспозитив, тъй като липсва претенция за осъждане на подсъдимия да заплати законна лихва като обезщетение за забава, по която претенция съдът да дължи произнасяне.

В заключение, по изложените съображения претендираните с жалбата основания и доводи за ревизия на атакувания съдебен акт, както в наказателната, така и в гражданската му част, са неоснователни.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 56/02.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 24/2024 г. от Апелативен съд В. Т.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.