Р Е Ш Е Н И Е

№ 601

София, 25 ноември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Росица Славова

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 649/2024 година

Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба, подадена от защитника на Н. Д. С., против въззивно решение № 67/28.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 56/2024г. от Апелативен съд - Варна.

В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е постановен при съществени процесуални нарушения и в нарушение на закона поради неоснователен отказ да се удовлетворят направените от защитата доказателствени искания за назначаване на допълнителна съдебно - археологическа експертиза и за изискване на информация от музеите в страната, извън Националния исторически музей и РИМ - Шумен, относно евентуално извършена идентификация и регистрация на инкриминираните предмети. Настоява се, че по делото не са събрани категорични доказателства за осъществено от подсъдимия деяние по чл. 278, ал. 6 от НК, защото за държаните от него културни ценности е регламентирана само възможност, но не и задължение за идентификация и регистрация по реда, установен в Наредба №1 от 16.02.2021 г. за реда за извършване на идентификация на движимите културни ценности и за водене на регистри на движимите културни ценности (Наредба № 1/16.02.2021 г). Изтъкват се доводи за несъставомерност на деянието по чл. 277а, ал. 7 от НК, тъй като не е доказано противозаконно държане на металдетекторите със знание, че са предназначени за търсене на археологически обекти. При посочените аргументи се отправя и основното искане за отмяна на постановените съдебни актове и оправдаване на подсъдимия С. по повдигнатите му обвинения по чл. 278, ал. 6, пр. 3 и чл. 277а, ал. 7 от НК.

Подсъдимият Н. С. и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват.

Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

С присъда № 2/11.01.2024 г., постановена по НОХД № 579/2023 г., Окръжният съд – Шумен признал подсъдимия Н. Д. С. за виновен в това, че на 06.12.2022 г. държал в дома си в гр. Нови пазар повече от три археологически обекти, подробно описани в диспозитива, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, регламентиран в Закона за културното наследство и Наредба №1 от 16.02.2021 г., поради което и на основание чл. 278, ал. 6, пр. 3 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000 лева.

Със същата присъда подсъдимият С. е признат за виновен и в това, че на 06.12.2022 г. противозаконно е държал оръдия (фабрично произведен металдетектор и металдетектор, с неустановена марка и модел, самоделно изработен), за които знаел, че са предназначени за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 7 от НК е осъден на три години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК е определено едно общо наказание от три години лишаване от свобода, към което е присъединено наказанието глоба в размер на 3 000 лева. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието, свързано с лишаване от свобода, е отложено за изпитателен срок от пет години.

С оспореното по касационен ред въззивно решение, постановено по жалба на подсъдимия, присъдата е потвърдена изцяло.

Касационната жалба е неоснователна. В съдържанието й могат да се откроят оплаквания, отнасящи се към процесуални и материалноправни въпроси, макар доводите в тяхна подкрепа да не са съвсем точно отнесени към касационните поводи за ревизия на проверявания съдебен акт.

Наказателното производство не е опорочено от съществени процесуални нарушения. Доводите на жалбоподателя в противната насока се обосновават с твърдението за неоснователен отказ да се назначи исканата допълнителна съдебно-археологическа експертиза. Според защитата установяването на произхода на държаните от подсъдимия вещи е определящо условие за третирането им като културни ценности по смисъла на чл. 146 от ЗКН и за реда на тяхната идентификация и регистрация. По своето съдържание така поддържаното оплакване е относимо и към приложението на материалния закон.

В отговор на интерпретацията му като ограничаване правото на подсъдимия да сочи доказателства следва да се отбележи, че апелативният съд е отклонил предявеното пред него искане за назначаване на коментираната експертиза, но това не е предпоставило доказателствен дефицит или опорочаване на вътрешното убеждение по фактите. Известно е, че съдът не е длъжен да удовлетворява всички и всякакви искания за допускане и събиране на доказателствени материали, а само тези, които са необходими за разкриване на обективната истина. С разумно мотивирани съображения както първата инстанция, така и въззивният съд, са обосновали своята позиция, че приетата по делото експертиза осигурява изясняване на обстоятелствата, за които са необходими специални научни знания, с оглед конкретния предмет на доказване и не възниква необходимост от привличане на допълнително експертно мнение. В кредитираното от съдебните инстанции писмено заключение по съдебно-археологическата и нумизматична експертиза вещите лица, основавайки се на специалните знания и дългогодишния си професионален опит, са обосновали своите изводи за автентичността на намерените у подсъдимия предмети, за тяхната датировка и характеризирането на част от тях като археологически обекти. Налице е и заявеното пред съда разяснение на експертите в отговор на поставените от защитата въпроси как е извършено отнасянето на изследваните обекти към съответния исторически период (епохите на античността, на средновековието и на българското възраждане). Спекулативно е поднесен доводът, че вещите лица не са изяснили категорично от къде точно в териториално отношение произхождат държаните от подсъдимия археологически обекти. В разпита си пред съда експертите са посочили, че изследваните от тях вещи са извадени от археологическата им среда и няма как да са обвързани с конкретно теренно проучване, защото са намерени в дома на подсъдимия, но това не означава, че изводите им почиват на предположения, както се твърди в жалбата. Същевременно са пояснили, вкл. и чрез нагледни примери, че обекти като изследваните са откривани на днешната българска територия, позовавайки се на направена от тях съпоставка („паралели“ според използвания изказ от вещите лица), базирана на данни, научни изследвания, литература, както и на професионалното им наблюдение върху археологическия контекст, характерен за различните области в страната.

На следващо място, възражението, че отказът на съдилищата да разширят доказателствената база чрез събиране на допълнителни данни за евентуално налична идентификация и регистрация на инкриминираните вещи, извън посочените в жалбата НИМ и РИМ – Шумен, представлява процесуално нарушение също е неоснователно. По делото е изяснено, че в предоставяната по силата на чл. 31 от Наредба № 1/16.02.2021 г. информация от музеите и търговците (организациите по чл. 3, ал. 3 от наредбата) за идентифицираните от тях движими културни ценности не се съдържат данни С. да е заявител на такава процедура (виж, приложеното по делото писмо/справка, изх. № 11-00-140/08.01.2024 г.), а и този факт не се отрича от него.

Все в насока за допуснати процесуални нарушения в жалбата е разисквана и хипотетичната възможност други лица да са реализирали процедурата по идентификация и регистрация на инкриминираните археологически обекти преди те да попаднат във фактическата власт на подсъдимия. Оспорването не държи сметка, че идентификацията и регистрацията на движимите културни ценности се удостоверява със съответно удостоверение, който документ следва вещта и се изисква да бъде представен при всяка сделка или друга дейност, която се извършва с предмета. Възражението по начина, по който е поддържано, не намира подкрепа дори и в обясненията на С., в които не присъстват твърдения, че при така нар. „размени на вещи по пазари“, извършвани от него, той да е изисквал такъв документ или да се е убедил, че придобитите в резултат на тези сделки обекти са били подложени на процедурата по идентификация и регистрация от предлагащите ги лица. Отделно и само за пълнота, доколкото в жалбата се разисква и нормата на чл. 26, т. 1 от Наредба № 1/16.02.2021 г. и приложение № 6 към същата, се отбелязва, че при промяна на собствеността на регистрираната движима културна ценност за приобретателя възниква задължение да уведоми Министерството на културата, музея или търговеца за отразяване на обстоятелството в регистъра (виж, чл. 27, ал. 7 от Наредба № 1/16.01.2021 г., съответно, чл. 102 от ЗКН).

Направеният от касатора собствен прочит на специалното законодателство, представен като възражения, е бил предмет на обсъждане и е получил адекватен отговор в проверяваното решение и в мотивите на първоинстанционната присъда. Затова и намекът в жалбата, че апелативният съд е „неглижирал“ доводите на защитата, е лишен от основание.

Предметът на престъпното посегателство, вменено във вина на подсъдимия, е очертан чрез бланкетен признак – археологически обект, чиято дефиниция се съдържа в разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗКН. Съдебните инстанции са извършили проверка на обвинителната теза и са изложили обосновани от доказателствата и експертните мнения съображения, че държаните от подсъдимия вещи са годен предмет на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК. Извършена е дължимата правна преценка, че инкриминираните вещи притежават признаците на археологически обекти по чл. 53, т. 1 и чл. 146 от ЗКН, тъй като представляват следи от човешка дейност от минали епохи и носят информация за времена и цивилизации, които са обект на археологията. Решаващите съдебни състави са дали отговор на възраженията на защитата, свързани с понятията „археологически обект“, „държател“ на такива и изискванията за тяхната идентификация и регистрация. Ясно е заявена съдебната теза, че възможността, дадена в чл. 97, ал. 3 от ЗКН, за избор за извършване на идентификация и регистрация на вещи или колекции от вещи от страна на физически и юридически лица, съществува за общата категория културни ценности, но не и за археологическите обекти като тяхна подкатегория. В тази насока мотивите на съдебните актове съдържат преглед на специалното законодателство, който е ненужно да се повтаря, тъй като е в съответствие с утвърденото разбиране, отразено в цитираните от съдилищата решения на ВКС, че археологическите обекти са подчинени на самостоятелен режим, регламентиран в глава VІІ от ЗКН, където е уреден техния статут, изучаване, съхранение и т. н. Въз основа извършения анализ, приложен към приетите от съда факти, е формирано крайното заключение, че инкриминираните вещи с установена тяхна характеристика на археологически обекти подлежат на задължителна идентификация и регистрация (арг. от чл. 5, т. 1 от Наредба № 1/16.02.2021 г.) и липсата на такава обосновава съставомерност на деянието по чл. 278, ал. 6 от НК.

Доводът за възможен произход на обектите извън територията на страната, поради което те не представлявали културни ценности, подлежащи на идентификация, е без връзка с изводимата от материалите по делото информация. Отношение по това възражение вече бе взето по-горе по повод претенцията за допуснати нарушения в доказателствената дейност на съда. В този смисъл оплакванията на касатора за порочност на съдебните изводи относно режима на регистриране и идентифициране, обосновано с идентични твърдения, също подлежи на отхвърляне. В обясненията си С. е развил и тезата за отпадане на задължението му за идентификация и регистрация, тъй като според него обектите са били открити на територията на съседни държави и после внесени в страната. Извън вече казаното, изключението, визирано в чл. 97, ал. 6 от ЗКН, не е относимо към разглеждания казус, а и принципно би било приложимо само ако вещите са придружени с документ, удостоверяващ произхода и способа на придобиването им, каквито документи подсъдимият не притежава.

Правилни са изводите на съда и за субективната съставомерност на инкриминираната дейност. В тази насока апелативният съд е обмислил установените по делото факти и в светлината на заявения от подсъдимия траен интерес към вещи от античността, участието му, макар и като общ работник, по проекти за археологически проучвания и е защитил извода си, че той е съзнавал упражняването на фактическа власт върху множество археологически обекти, за които не са предприети действия по надлежната им регистрация и идентификация.

По изложените съображения претенцията за несъставомерност на деянието е неоснователна, тъй като са налице всички елементи от състава на вмененото във вина на подсъдимия престъпление по чл. 278, ал. 6 от НК.

Материалният закон е приложен правилно и с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия С. по чл. 277а, ал. 7 от НК.

В жалбата, оспорвайки доказаността на обвинението и правната квалификация на деянието, касаторът излага аргументи за проблематика, свързана с разрешителен режим и съответната регистрация на техническите средства по чл. 152, ал. 2 от ЗКН, обвързано с разпоредбите на чл. 150 и чл. 151 от същия закон. Отправя се упрек и за известно противоречие в съжденията на апелативния съд по тези въпроси.

Престъплението по чл. 277а, ал. 7 от НК е такова на просто извършване и за изпълнението му е достатъчно деецът да има в своя фактическа власт съответното оръдие (предмети, материали и т. н.) със съзнанието или предполагайки, че е предназначено или е послужило за търсене на археологически обекти. Принципно, както нееднократно е отбелязвано в съдебната практика, деянието ще бъде престъпно, когато или държането на самата вещ е забранено, или дейността, за която е предназначена или послужила, да е обществено опасна. Металдетекторът не е вещ, чието придобиване и/или държане е забранено от закона. Упражняването на фактическата власт върху съответното техническо средство (оръдие) е престъпно с оглед на обществената опасност на дейността, за извършването на която се явява средство – противозаконно търсене на археологически обекти.

В разглеждания случай мотивите на въззивния съдебен акт не разкриват, че е направена некачествена доказателствена преценка, довела до неправилна съдебна воля, очертаваща извод за допуснато съществено процесуално нарушение. Не е спорно по делото, че подсъдимият С. е държал два броя металдетектори (самоделно изработен и фабричен). Същите по своите технически характеристики са средство за откриване на метални предмети и могат да бъдат използвани за една от дейностите, посочени в чл. 277а, ал. 7 от НК. Апелативният съд е насочил вниманието си към нормите от специалното законодателство и е приел, че в разпоредбата на чл. 152, ал. 2 от ЗКН е предвиден разрешителен режим, насочен към собствениците на специалните технически средства и по-конкретно към онези от тях, които принципно могат да получат разрешение за извършване на теренни археологически проучвания съгласно чл. 150 от ЗКН. Заключил е, че подсъдимият С. очевидно не попада в посочения кръг лица и в тази насока е коментирана информацията, получена от Министерство на културата (писмо № 04-02-354/10.01.2023 г.).

Не може да се отрече, че е заслужен упрекът на касатора за допусната непрецизност при изготвянето на мотивите на въззивното решение. Цитираният в жалбата кратък абзац от тях обаче не следва да се разглежда изолирано и извън общия смисъл на съдебна мотивация, с която са обосновани съставомерните признаци на престъплението по чл. 277а, ал. 7 от НК. Цялостният прочит на решението не обуславя извод за нееднозначност на вътрешното убеждение на въззивния съд по въпроса, че противозаконното държане от страна на подсъдимия на инкриминираните металдетектори е свързано със знанието му, че тези средства са предназначени за извършване на визираната в чл. 277а, ал. 7 от НК незаконна дейност по търсене на археологически обекти. Това негово познание се извежда от внушителния брой на държаните от подсъдимия археологически предмети, изработени от метал и подлежащи на откриване чрез коментираните средства; от общата информираност на подсъдимия за металдетекторите и подчертания му интерес към археологията; от твърдението му пред окръжния съд, че със самоделно изработения металдетектор е извършвал търсене на „ монети и стари неща“ .

В жалбата не се изтъкват конкретни доводи, които да бъдат осмисляни от касационния състав в контекста на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Апелативният съд е обсъдил относимите към индивидуализацията на наказанието обстоятелства, вкл. и влошеното здравословно състояние на подсъдимия С., но не е имал основание да пренебрегне като утежняващ фактор предходните негови осъждания за идентични деяния по чл. 278, ал. 6 и чл. 277а, ал. 7 от НК.

Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 67/28.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 56/2024 г. от Апелативен съд – Варна.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.