Р Е Ш Е Н И Е

№ 538

Гр. София, 01 ноември 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ц.

ЧЛЕНОВЕ: Н. Г.

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

С участието на секретаря Н. П. и в присъствието на прокурора М. К. разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 674/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подс. А. А. Н. чрез защитника му адв. С. Х. против решение № 104/19. 06. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 95/2024 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

С жалбата е направено оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди се, че въззивният съд подценил тежестта и значението на направеното от касатора признание на фактите; че е игнорирал младостта му и данните за семейното му положение; че не е отчел невъзможността за полагане на обществено полезен труд и за получаване на образование в местата за лишаване от свобода. Поставен е акцент и върху обстоятелството, че при първоначално изразеното от Н. съгласие за сключване на споразумение, прокурорът е предложил значително по-ниско наказание. Настоява се въззивният съдебен акт да бъде изменен в санкционната му част и да бъде намален размерът на наложеното наказание.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения.

Подс. А. Н. се солидаризира с аргументите на своя защитник.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда №1/04. 01. 2024 год., постановена по н. о. х. д. № 1023/2023г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, подс. А. А. Н. е признат за виновен в това, че на 01. 01. 2023 г. в /населено място/ при условията на опасен рецидив, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, е отнел чужди движими вещи на обща стойност 252,20 лв. от владението на С. И. К., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като заварен на мястото на престъплението е употребил сила и заплашване спрямо К., за да запази владението върху откраднатите вещи, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б“ вр. чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на шест години лишаване от свобода.

Подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 01. 01. 2023 год. в /населено място/, при условията на опасен рецидив и на продължавано престъпление е отнел чужди движими вещи на обща стойност 161 лв. от владението на Б. П. А. и А. М. К., без тяхното съгласие с намерение противозаконно да ги присвои и чрез повреждане и разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот и направил опит да отнеме чужди движими вещи – пари на обща стойност 57 лв. от владението на /фирма/, без съгласието на ръководството на дружеството с намерение противозаконно да ги присвои, като опитът е останал недовършен по независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал.1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ вр. чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на шест години лишаване от свобода.

С присъдата подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 01. 01. 2023 г. в /населено място/ повредил противозаконно чужда движима вещ – л. а. /марка/ с рег. [рег. номер на МПС] , собственост на Г. К. Ч., като счупил предното обзорно стъкло и причинената повреда е на стойност 200,10 лв., поради което и на основание чл. 216, ал. 1 от НК вр. чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода.

На основание чл. 23 от НК съдът е наложил на подс. Н. най-тежкото измежду така определените наказания – лишаване от свобода за срок от шест години, като е определил първоначален строг режим на изтърпяването му.

Съдът е приспаднал времето, през което подс. Н. е бил задържан по реда на ЗМВР и НПК, считано от 01. 01. 2023 год. до влизане в сила присъдата в сила, произнесъл се е по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение № 104/19. 06. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 95/2024 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, първоинстанционният съдебен акт е потвърден.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Прегледът на материалите по делото не установява при определяне на наказанието за всяко от трите престъпления да са били пренебрегнати смекчаващи отговорността обстоятелства или неоснователно да са били надценени тежестта и значението на отегчаващите такива и тъй като те са едни и същи за всички посегателства, не е необходимо видът и размерът на всяко от тях да бъдат обсъждани поотделно.

Действително стойността на отнетото и повредено имущество не е висока. Вярно е също така, че А. Н. е демонстрирал критичност към извършеното пред двете инстанции по фактите, както и че следва да полага грижи за семейството си и за невръстното си дете. Тези обстоятелства обаче не могат да обосноват претендираното намаляване на наказанието, защото не могат да се противопоставят успешно на отегчаващите такива, отнасящи се до личността на подсъдимия.

Извън осъжданията, обосноваващи наличието на опасен рецидив по двете хипотези на чл. 29 от НК за престъпленията по чл. 199 и чл. 196 от НК, спрямо Н. са били постановени още девет осъдителни присъди за различни посегателства против собствеността. Прави впечатление, че престъпната деятелност на подсъдимия е стартирала веднага след навършване на непълнолетие и единствените периоди, в които отсъства криминална активност, съвпадат с времето, през което той е пребивавал в различни пенитенциарни заведения. Особено показателен в това отношение е фактът, че деянията – предмет на настоящото дело са извършени само месец и половина след изтърпяване на последното наказание лишаване от свобода на 11. 11. 2022 год. Със съществена тежест е и обстоятелството, че трите престъпления са осъществени в рамките на около два часа, като при това Н. е демонстрирал значителна дързост при отнемането на велосипеда и при опита да разбие монетника на автомата за кафе, продължавайки с престъпните си действия без ни най-малко да се смути от присъствието на други лица – свидетелите А. К. и С. К.. Изложеното недвусмислено показва, че той е личност със завишена обществена опасност и неколкократното му пребиваване в местата за лишаване не е постигнало своето корекционно въздействие. Именно поради наличието на трайно установен и неизменно следван модел на незаконосъобразно поведение е необходимо Н. да бъде изолиран от обществото за определения от окръжния съд и потвърден от въззивната инстанция по-продължителен период от време. Само по този начин ще бъде реализиран поправително-възпитателния ефект на наказанието и същевременно ще се въздейства възпиращо и върху останалите членове на обществото.

Апелативният съд незаслужено е упрекнат, че не е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство младостта на подсъдимия. Към момента на извършване на деянието подсъдимият е бил на двадесет и седем години, т. е. на възраст на границата на зрелостта, при която формирането на личността вече е приключило, поради което не би могло успешно да се поддържа, че деянията са извършени поради недооценяване на обществената им опасност и последиците им.

Неоснователно се поддържа, че въззивната инстанция е пренебрегнала направеното от подсъдимия самопризнание. Съгласно ТР № 1/2009 год. на ОСНК признанието на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, следва да се отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство само ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. Тези предпоставки не са налице в настоящия казус, доколкото първоначалните обяснения на Н. са били насочени изцяло към отричане на всякаква съпричастност към инкриминираните деяния. Едва впоследствие е настъпила промяна в позицията му и макар безспорно той да има право да даде обяснения каквито намери за съответни на възприетата линия на защита, първоначалните му процесуални изявления не позволяват смекчаване на наказателноправното му положение. Следва да се отбележи, че въпреки това апелативният съд изрично и в разрез със задължителната тълкувателна практика е посочил, че дадените в по-късен момент от досъдебното производство обяснения на Н. са смекчаващо отговорността обстоятелство, защото все пак по някакъв начин са съдействали за установяване на истината.

Претенцията за явна несправедливост на наказанието не може да бъде обоснована и с обстоятелството, че при изразеното от Н. принципно съгласие за сключване на споразумение, прокурорът е предложил значително по-кратък срок на лишаването от свобода. В своята дейност по индивидуализация на наказанието съдът е суверенен и се ръководи единствено от съществуващите по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Той е длъжен да съобрази всички тях и да ги оцени съобразно действителните им тежест и значение за вида и размера на наказанието, което да определи в рамките, поставени от закона, но по никакъв начин не е обвързан от становищата на страните, особено когато последните са изразени в съвсем различна процедура.

Несъстоятелен е и доводът, че въззивният съдебен акт следва да бъде изменен в санкционната му част поради невъзможността подсъдимият да полага обществено полезен труд в местата за лишаване от свобода. Освен че твърдението на касатора, че няма да му бъде предоставена работа, подходяща за квалификацията и образованието му, не е обезпечено с доказателства, коментираното обстоятелство поначало няма отношение към индивидуализация на наказанието.

В заключение – касационната инстанция не констатира очевидно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда от друга, поради което не е налице необходимост да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 104/19. 06. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 95/2024 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.