Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. ван З., срещу решение № 5721 от 28.07.2014г. по гр. д. № 14803 по описа за 2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № І-34-108 от 05.06.2013г., постановено по гр. д. № 43900/2012г. на Софийски районен съд, 34 състав. С последното първоинстанционният съд отхвърля като неоснователен предявения от ищеца, настоящ касатор, иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, с който се претендира прогласяване на нищожност на определение № 221 от 30.03.2012г. по търг. д. № 315 по описа за 2011г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл. 288 ГПК, поради липса на подпис на председателя на състава.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че процесното определение не отговаря на изискванията за валидност, като издадено в нарушение на чл. 254, ал. 2, т. 7 от ГПК във връзка с чл. 288 от ГПК, чиято порочност се състои в неподписването на съдебния акт от председателя на състава, който го е постановил. Излагат се съображения, че правото на съдията да подпише постановения съдебен акт се свързва със заеманата от него длъжност като съдия към деня на обявяване на акта.

Ответникът, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол. Претендира присъждане на направените за настоящата инстанция разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в съответствие с изискванията на чл. 236, ал. 3 ГПК в определението старшият член на състава е отбелязал причината за неподписването му от председателя на състава, като не е налице отказ на неподписалия, а наличие на обективна пречка от правно естество за това – пенсионирането му към датата на обявяване на съдебния акт. С оглед на това е изведено, че определението не е нищожен съдебен акт, а предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Изложени са съображения, че нищожността, като най-тежък порок на съдебното решени, който не е правно дефиниран, винаги е свързана с липса на надлежно волеизявление на съдебния състав. Според решаващия състав, неоснователни са доводите на ищеца-касатор за неприложимост на чл. 236, ал. 3 ГПК и на Тълкувателно решение № 1/ 12.02.2012г. по тълк. д. № 1/ 2011г. на ОСГТК на ВКС по отношение на съдебни актове, различни от решенията. Разпоредбите на чл. 273 ГПК и чл. 278, ал. 4 ГПК, на които се позовава ищецът, са счетени за неотносими за спора, като са изложени аргументи, че първата разпоредба касае приложимостта на правилата за производството пред първата инстанция във въззивното производство, доколкото няма особени правила в глава XX на ГПК, а втората препраща относно правилата за обжалване на определенията към правилата за обжалване на решенията, каквото правило не се съдържа в чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Мотивирано е, че разпоредбата на чл. 254, ал. 2 ГПК, посочваща необходимото съдържание на постановеното в закрито съдебно заседание определение не изключва приложението на чл. 236, ал. 3 ГПК, а съответно и на ТР №1/ 2002г. по тълк. д. № 1 /2011г. на ОСГТК на ВКС по отношение на тези актове, доколкото и при постановяване на определения в закрито съдебно заседание от съдебния състав е налице тайно съвещание/ аргумент е и систематичното място на чл. 21, ал. 1 ГПК – част 1- Общи правила/, при което с мнозинство на гласовете се решава въпросът по смисъла на чл. 252 ГПК, след което от докладчикът се изготвя писмен текст на определението и то се подписва от членовете на състава. Както и при решенията, когато член на състава не може да подпише определението, председателят на състава следва да отбележи причините за това, а когато не може да бъде подписано от председателя, това се прави от старшия член, какъвто е в настоящият случай. Както е посочено в цитираното тълкувателно реш5ение, законът не прави разлика между причините за неподписването – в периода от формиране на волята на състава при тайното съвещание до изготвянето на писмения текст на акта е възможно да настъпят различни факти, които препятстват полагането на подписите. Тези факти може да съставляват, както обективна причина – смърт, телесна повреда, психично разстройство и пр., така и субективна – нежелание да се положи подпис от съдия, взел участие при формиране на волята на съда. За валидността на съдебния акт е без значение дали съдията, взел участие при формирането на волята на съдебния състав не може да положи подписа си, поради причина от физическо естество – смърт, телесна повреда, психическо разстройство, или поради причина от правно естество – пенсиониране, напускане на длъжността съдия или преминаване на работа в друг съд. Естеството на причината е правно ирелевантно, тъй като волята на съда е надлежно формирана при гласуването в тайното заседание и надлежно удостоверена с подписите на двама съдии. Не е възприето и становището на жалбоподателя, че тълкувателното решение противоречи на т. 15 от ППВС №1/1985г. Аргументирано е, че хипотезата на т. 15 касае случаите, когато поради пропуск съдебният акт не е подписан от член на съдебния състав, в който случай делото трябва ада се върне на първата инстанция за отстраняване на недостатъка, а само отказът да бъде подписан прави акта нищожен. Видно от мотивите на т. 15 ППВС №1/85г., в него е разгледан случай, при който към делото е приложен проект за протокол или решение, неподписан от съответния член на съдебен състав, взел участие в разглеждане на делото в открито заседание и в постановяване на решението, без да е направена забележка по чл. 189, ал. 3 ГПК от ГПК отм., аналогичен на чл. 236, ал. 3 ГПК. В тези случаи съдебният акт не е завършен и трябва да се предложи на неподписалия решението /протокола/ или да се отбележи причината за неподписването. С полагане на съответния подпис съдебният състав става редовен и само при отказ от неподписалия член на съдебния състав да го подпише е налице основание за обявяване на обжалваното решение за нищожно. В случая в съответствие с изискването на чл. 236, ал. 3 ГПК в определението от старшия член на състава е отбелязана причината за неподписването от председателя, като не е налице отказ от неподписалия, а наличие на обективна пречка от правно естество за това – пенсионирането му към датата на обявяване на съдебния акт с решение на Висшия съдебен съвет /В./.

Жалбоподателят поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, поради нарушение на диспозитивното начало – определен е предмет на делото въз основа на обстоятелства, които не са посочени в исковата молба /обсъждано е решение, а не определение в закрито заседание/ и по този начин е разгледан непредявен иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано и с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по правни въпроси, които е разрешил в противоречие с разрешението, което е дадено в практиката на Върховния касационен съд. Материалноправният въпрос, разрешен в противоречие с т. 15 на ППВС №1/1985 г., е „завършен ли е фактическия състав на определение, постановено в закрито съдебно заседание /по реда на чл. 254, ал. 2 ГПК/, ако не е подписано от всички съдии, постановили определението?”. Друг въпрос, разрешен в противоречие с т. 9 на ППВС №1/1985г., е „допустимо ли е прилагане по аналогия на разпоредба /института на чл. 236, ал. 3 ГПК/, предвидена за едни видове съдебни актове, по отношение на друг вид съдебни актове, когато за втория вид съдебни актове има изрична разпоредба /уреден институт на правото – чл. 254, ал. 2 ГПК/ и вторият се явява специален по отношение на първия?”. Следващият поставен въпрос, разрешен в противоречие с т. 15 на ППВС №1/1985 г. и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/, е „завършен ли е фактическият състав на решенията, постановявани след открити съдебни заседания, ако при обявяването им са подписани от двама членове на състава и е направена забележка за причината за неподписване от третия член на състава или е необходимо, за да бъде завършен фактическия състав и решението да породи правните последици, които законът свързва с него след отпадане на причината за неподписване, третият член на състава, участвал в последното по делото открито съдебно заседание и взел участия в обсъждането при тайното съвещание, да бъде поканен да подпише решението?”. Въпрос, който е разрешен в противоречие с т. 7 на ТР №1/2000г. ОСГК на ВКС и с т. 3 ТР №2/2004г. на ОСГК на ВКС, е „следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения от страните?”.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаната от жалбоподателя вероятна недопустимост на въззивния акт. Неоснователно е твърдението на касатора, че е налице нарушение на диспозитивоното начало в гражданския процес, поради излизане извън предмета на спора и произнасяне по друг предмет /за нищожност на решение, вместо на определение/. Предявен е иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на съдебно определение, поради неподписването му от председателя на състава, като съдилищата са се произнесли именно по така заявения с исковата молба предмет. Това е видно, както от диспозитивите, така и от мотивите на съдебните решения. Въззивният съд изрично е посочил, че определението не е нищожен съдебен акт, поради което предявеният иск по чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен. Аргументирал е, че по аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 ГПК исковият път на защита срещу нищожно решение е приложим и за определенията, въз основа на което е определил допустимостта на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване на нищожността на определението. Споменаването на дадените разрешения относно нищожността на съдебното решение в цитираните ППВС и ТР на ОСГТК на ВКС са единствено на плоскостта на наведените от жалбоподателя твърдения дали същите намират приложение в хипотеза на нищожност на определение, което представлява подробно обсъждане на направените от касатора във въззивната жалба оплаквания, а не излизане извън предмета на делото. Доколкото съдът не е разгледал иск, който не е предявен, решението не се явява недопустимо, съобразно т. 9 от ППВС №1/ 1985г. и останалата цитирана от касатора задължителна практика на ВКС, според която касационното обжалване се допуска служебно при наличие на вероятна недопустимост на обжалвания акт, каквато в случая не е налице.

Даденото в обжалваното решение разрешение не противоречи на постановките, залегнали в т. 15 на ППВС №1/1985г. Въззивният съд правилно е разграничил двете залегнали в цитираната задължителна практика на ВС хипотези - отказ на неподписалия акта член на съдебния състав да подпише същия, водещ до нищожността му, съответно невъзможност да се подпише съдебния акт, с отбелязване на причината за това, като е изведено, че атакуваното по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК определение попада именно във втората хипотеза, поради което първата хипотеза не е относима за случая. ППВС изрично допуска един от членовете на състава да не подпише акта, при условие, че е налице обективна причина за това и същата бъде отбелязана, каквото е и даденото разрешение от въззивния съд. Връщането на делото за подписване от члена на състава е очертано само в хипотеза, когато решението не е подписано от член на съдебния състав, „ без да е направена забележка по чл. 189, ал. 3 ГПК отм. ”, сега чл. 236, ал. 3 ГПК. Ето защо, по отношение на първия формулиран въпрос не е осъществено релевираното от касатора в изложението към жалбата допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допълнително навеждане от жалбоподателя / с молба от 18.09.2015г./ на ново основание във връзка с този въпрос – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е недопустимо, тъй като е направено след изтичане на преклузивния срок за депозиране на касационната жалба и изложението към нея, поради което не следва да бъде разглеждано. Освен това, липсата на практика на ВКС по чл. 290 ГПК, от което се извежда наличието на критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е проявление на това основание, съобразно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение не противоречи на т. 9 от ППВС №1/1985г., тъй като дадените в него разрешения не са относими към поставения от касатора въпрос „допустимо ли е прилагане по аналогия на разпоредба /института на чл. 236, ал. 3 ГПК/, предвидена за едни видове съдебни актове, по отношение на друг вид съдебни актове, когато за втория вид съдебни актове има изрична разпоредба /уреден институт на правото – чл. 254, ал. 2 ГПК/ и вторият се явява специален по отношение на първия”. В т. 9 на ППВС №1/85г. не дава отговор на въпроса за прилагането по аналогия на закона на разпоредба, предвидена за едни съдебни актове, по отношение на друг вид съдебен акт. Посочената задължителна практика се отнася до хипотезите, когато решението е недопустимо, поради липса на право на иск, ненадлежно е упражняването му, оттегляне и отказ от иска, не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск устно изменен иск в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това. В т. 9 от ППВС е посочено, че в тези случаи втората инстанция трябва да обезсили решението и да прекрати производството, а в случаите на недопустимост, поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора, второинстанционния съд, за да разглежда предявеният иск да се изпрати на компетентния орган или съд. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, изпраща делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.

Въпросът, „завършен ли е фактическият състав на решенията, постановявани след открити съдебни заседания, ако при обявяването им са подписани от двама членове на състава и е направена забележка за причината за неподписване от третия член на състава или е необходимо, за да бъде завършен фактическия състав и решението да породи правните последици, които законът свързва с него след отпадане на причината за неподписване, третият член на състава, участвал в последното по делото открито съдебно заседание и взел участия в обсъждането при тайното съвещание, да бъде поканен да подпише решението”, е неотносим за спора, тъй като причината за неподписването на определението – пенсиониране на председателя на състава, освободен от длъжност с решение на В., не е отпаднала, поради което не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и съгласно т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС е безпредметно обсъждането на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпреки това, може да се отбележи, че позоваването на т. 15 от ППВС №1/ 1985г. е необосновано, тъй като то разглежда отказ на член от състава да подпише решението, ако същият все още притежава това качество. Лице, което вече не заема длъжността съдия, не може да извършва действията в качеството си на такъв, вкл. по подписване на съдебни актове. В случая въззивният съд не се е позовал на отказ да се подпише акта, а на обективна пречка от правно естество, поради която актът не може да бъде подписан от лице, загубило качеството на съдия към момента на обявяването на акта, което обаче не води до нищожността му. Неотносимо за спора е решение № 39/ 19.03.2009г. по т. д. № 434/2008г. на ВКС, I ТО, с което въззивно решение е прогласено за нищожно, поради това, че то е произнесено само от двама членове на състава, видно от отбелязването на третия член на състава, който не е подписал акта, отбелязвайки, че съдебният акт не е бил произнесен с негово участие, а само му е поднесен за подпис, поради което съдебният състав е бил двучленен, вместо изискуемият от закона тричленен състав. В настоящия случай е прието, че определението е постановено в тричленен състав, но председателят при писменото изготвяне на акта не е могъл да го подпише, поради настъпила към този последващ момент пречка за това – незаемане на длъжността „съдия”, с оглед пенсиониране с акт на В.. Предвид липсата на несъответствие на въззивния акт с посочената от касатора задължителна практика на ВС и ВКС, не е налице и релевираното от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е наведено, без каквато и да е обосновка, относима към постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на въпроса, следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните, не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивната инстанция е обсъдила всички наведени от страните доводи, като е приела, че заявленото от въззивника – касатор след отговора на въззивната му жалба твърдение, че няма проведено закрито заседание по делото, на датата посочена в определението, е неотносимо за спора. На това обстоятелство няма позоваване от ищеца в исковата молба, която се основава само на порок – неподписване на определението от председателя на съдебния състав, поради което друг порок /непроизнасяне на състава/ не е могъл да бъде разглеждан от решаващия състав. Невярно е твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за неприложимост на чл. 236, ал. 3 ГПК, поради приложението на разпоредбата на чл. 254, ал. 2 ГПК. В решението изрично е посочено, че разпоредбата на чл. 254, ал. 2 ГПК, посочваща необходимото съдържание на постановеното в закрито съдебно заседание определение, не изключва приложението на чл. 236, ал. 3 ГПК, а съответно и на ТР №1/ 2002г. по тълк. д. № 1 /2011г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на тези актове, доколкото и при постановяване на определения в закрито съдебно заседание от съдебния състав е налице тайно съвещание, при което с мнозинство на гласовете се решава въпросът по смисъла на чл. 252 ГПК, след което от докладчикът се изготвя писмен текст на определението и то се подписва от членовете на състава. Обстоятелството, че жалбоподателят не споделя мотивите на въззивната инстанция, не се приравнява на липса на мотиви на съда относно твърдението на ищеца за неприложимост на разпоредбата на чл. 236, ал. 3 ГПК по арг. на чл. 254, ал. 2 ГПК. Ето защо, липсва противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция и не е налице и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид изложеното, касационното обжалване не може да бъде допуснато, като на ответника по касацията, при липса на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 11400 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5721 от 28.07.2014 г. по гр. д. № 14803 по описа за 2013 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав.

ОСЪЖДА К. ван З., [населено място], Х., постоянно пребиваващ в Р. Б. с адрес [населено място], [улица], съдебен адресат – адв. И. Г., [населено място], [улица], да заплати на [фирма], [населено място], пл. „С. Неделя” №7, направени по делото разноски в размер на 11400 лева – адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.