Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. Н. от [населено място], действащ чрез своя баща и законен представител И. Н. Н., срещу решение № 82 от 23.07.2021 г. по в. т. д. № 364/2021г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Кърджалийски окръжен съд решение № 20154 от 30.09.2020 г. по гр. д. № 9/2019 г. за отхвърляне на предявения от същото лице срещу Застрахователна компания „Л. И“ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие на 22.07.2018 г. за разликата над 15 000 лв. до пълния претендиран размер 60 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на съда, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, тъй като е предприел пресичане на пътното платно на необозначено за това място. Според касатора, решаващият състав не е отчел факта, че около мястото на произшествието не съществува пешеходна пътека, както и че на това място обичайно играят деца, поради което водачът на автомобила е бил длъжен да предвиди възможната опасност. Твърди, че не е извършена и необходимата съпоставка между поведението на двамата участници в инцидента, в резултат на което е приложена неправилно нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е определен еднакъв принос на съпричиняване на вредите от делинквента и от пострадалия.

В касационната жалба е релевирано оплакване и във връзка с размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се, че същият е занижен, тъй като не е отчетена продължителната гипсова имобилизация на счупения крайник; дългият период от време, през който ищецът е търпял физически болки и психо-емоционален стрес, както и промяната в поведението му. Освен това, според касатора, съдът не е изложил конкретни мотиви относно критериите, съобразно които е определил обезщетението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационния контрол се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: „1. Съобразени ли са от въззивния съд предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с доказването на съпричиняването от страна на ищеца и определяне на съотношението на приноса на пострадалия пешеходец и делинквента; 2. Следва ли да се отчита съпричиняване на родителите, изразено като неосъществен надзор на пострадал малолетен, в случаите, когато с оглед поведението на детето се установи, че липсва причинна връзка с настъпилите вреди от пътното произшествие; 3. При постановяване на въззивното решение Пловдивски апелативен съд в случая приложил ли е правилно и всеобхватно установените в съдебната практика критерии, формиращи съдържанието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД“.

В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС касаторът се позовава съответно на ППВС № 17/1963 г. (за първия въпрос), Тълкувателно решение № 88/62 г. на ОСГК на ВС (за втория въпрос) и ППВС № 4/68 г. (за третия въпрос), както и на голям брой решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Ответникът по касация – Застрахователна компания „Л. И“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 03.11.2021 г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е счел за безспорно установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по предявения от И. И. Н. иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, а именно: настъпило пътно-транспортно произшествие на 22.07.2018г,. причинено по вина на застрахования при ответното дружество водач А. Е. А., в резултат от което ищецът е получил телесни увреждания (счупване на дисталната част на дясната тибия, кръвонасядане и охлузване на кожата на лицето и дясната предмишница), довели до изтърпяването на болки и страдания за определен период от време.

Като спорни във въззивното производство са преценени само въпросите за размера на дължимото обезщетение, за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат и за обема на съпричиняването.

Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че ищецът е допринесъл за произшествието, тъй като е пресякъл пътното платно на необозначено за това място, отляво на дясно на движещия се автомобил, тичайки. Като форма на съпричиняване е преценил също липсата на контрол от страна на родителите на малолетния пострадал, изискуем съгласно чл. 125, ал. 3 от Семейния кодекс и чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето. За неоснователно е счел възражението, че около мястото на произшествието липсва пешеходна пътека, като е посочил, че съпричиняването представлява обективен факт и се изразява в конкретно поведение на пострадалия. С оглед установените в заключението на техническата експертиза причини за настъпване на произшествието (загуба на контрол над пътната обстановка пред автомобила от водача и неизпълнение на задължението му да бъде внимателен към пресичащия пътното платно пешеходец), от една страна, и предвид поведението на детето и неупражнения контрол от родителите му, оставили го без надзор на улицата, от друга страна, въззивният съд е приел, че съпричиняването е именно в размера, посочен от първата инстанция – 50%.

По въпроса за размера на дължимото обезщетение, решаващият състав обаче не е споделил извода на първостепенния съд. Приел е, че определената от него сума от 10 000 лв. не е съобразена с установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. С оглед вида на причинените на ищеца телесни увреждания, интензитета, степента и продължителността на претърпените от него неимуществени вреди, както и с оглед възрастта на ищеца към момента на настъпване на произшествието и съобразно социално-икономическите условия в страната към същия момент, като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е преценена сумата 30 000 лв. Този извод е направен въз основа на приетото по делото заключение на медицинската експертиза, установяващо тежестта на увреждането, липсата на негативна прогноза за последиците от него и продължителността на оздравителния период, както и на база показанията на разпитания по делото свидетел, установяващи конкретното физическо и емоционално състояние на пострадалия след получените травми и в периода на възстановяването му от тях. Отчитайки приетия процент на съпричиняване, въззивният съд е преценил за дължима сумата 15 000 лв., като след частична отмяна на първоинстанционното решение е присъдил на ищеца допълнително сумата 10 000 лв.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

По отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 о 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателния акт изрично е посочено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за самото касационно обжалване, като проверката на същите е възможна само при вече допуснато касационно обжалване.

В случая поставените въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи съобразно цитираната практика. Първият и третият въпрос са изцяло относими към правилността на обжалваното решение. Преценката за това, дали въззивният съд правилно е приложил разпоредбите на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД, т. е. дали определеното обезщетение за неимуществени вреди е справедливо и дали е налице съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице, съответно в какъв обем, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Що се отнася до втория въпрос, отсъствието на изискването да е обуславящ произтича от обстоятелството, че същият не кореспондира с мотивите на обжалваното решение. Въпросът за отчитане на съпричиняване при неупражнен родителски контрол е отнесен към „случаите, когато с оглед поведението на детето се установи, че липсва причинна връзка с настъпилите вреди от пътното произшествие“. Въззивният съд не е направил обаче такъв извод, а e приел точно обратното – че именно поведението на пострадалото дете е една от причините за настъпване на процесното произшествие.

Предвид неизпълнение на изискването въпросите да са обуславящи за изхода на конкретното дело, не подлежи на обсъждане заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед изложеното, касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника ЗК „Л. И“ АД, [населено място] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 82 от 23.07.2021 г. по в. т. д. № 364/2021г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА И. И. Н., действащ чрез своя баща и законен представител И. Н. Н., с адрес: [населено място],[жк], да заплати на Застрахователна компания „Л. И“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100 (сто) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: