О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5974

София, 19.12.2024 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 2332 по описа за 2024 г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 238/06.03.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 2698/2023 г.

Ищецът П. И. К., чрез адвокат Й. Н., обжалва решението в частта, с която искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 20 000 лв., ведно с компенсаторната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното издължаване. Излага доводи за занижен размер на обезщетението, несъобразен с чл. 52 ЗЗД.

Насрещната страна по тази жалба не отговаря в срока по чл. 287 ГПК.

Ответникът по иска Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор А. П. от Софийска апелативна прокуратура, обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за причинени на К. неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., както и обезщетение в размер на законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното издължаване на главницата. Смята, че размерът на обезщетението да бъде намален до “сума, която съответства на действително претърпение неимуществени вреди от ищеца П. И. К. и принципа за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“.

Насрещната страна по тази жалба отговаря, че тя е неоснователна и по същество излага съображения в подкрепа на своята касационна жалба – за необходимостта от присъждане на обезщетение в размер на потърсената сума от 150 000 лв.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби на насрещните страни са допустими.

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Благоевградски окръжен, осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на П. И. К. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., като отхвърлил за разликата до 150 000 лв. Присъдил също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 20 000 лв., считано от 14.12.2019 г. до окончателното издължаване на главницата.

За да се произнесе, въззивният съд установил, че на 02.06.2016 г. ищецът П. К. е бил привлечен като обвиняем с постановление по сл. д. № 31/2016 г. на ОСлС – Благоевград за извършване на престъпление по чл. 294, ал. 4, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Задържан е за срок до 72 часа с постановление на наблюдаващия прокурор, считано от 02.06.2016 г. На 03.06.2016 г. по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ от РС - Благоевград, потвърдена от Окръжен съд - Благоевград. На 27.06.2016 г. мярката за неотклонение „задържане под стража“ е изменена в „гаранция“ в размер на 5 000 лева. На 05.07.2016 г. с постановление на наблюдаващия прокурор е наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Р. Б. без разрешение на прокурор“. Внесен е обвинителен акт и на 31.05.2018 г. е постановена осъдителна присъда, като мярката за неотклонение „гаранция“ е изменена в „подписка“ и е отменена мярката за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на страната“. С присъда № 5171/28.11.2019 г., постановена по в. н.о. х.д. № 515/2018 г. на Окръжен съд - Благоевград, ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение. Оправдателната присъда е влязла в сила на 14.12.2019 г. Със заповед № 8112К-4902 от 02.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи по отношение на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, като е прекратено служебното му правоотношение в МВР. Към момента на предявяване на обвинението К. е заемал длъжността „инспектор - разузнавач“, IV степен в ГДБОП – Благоевград. Отделно от това, с постановление на наблюдаващия прокурор от 16.08.2016 г. е разпоредено извършването на проверка от органите на НАП, както по отношение на ищеца, така и по отношение на съпругата му, която е приключила с протокол, без констатирани несъответствия.

Съдът установил още, че в периода, в който е продължило воденото срещу К. наказателно производство и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние. Затворил се в себе си, чувствал голям срам, бил подтиснат, не излизал; случаят бил разгласен и публично, в медийни публикации, дискредитирано било доброто му име, уронени били честта и достойнството му;

Съдът, при определяне паричния еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди взел предвид следните обстоятелства: вида и тежестта на инкриминираното деяние (умишлено тежко престъпление от общ характер); продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал – досъдебна и съдебна фаза, развили се в период от около над три години и половина; взетите мерки за неотклонение и принудителната администриративна мярка – задържане от 72 ч., както и тяхната продължителност; унижението и неправдата по време на мярката за процесуална принуда; притесненията за близките, забраната за напускане пределите на РБ без разрешение на прокурор; броят и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед на личността му и начина на живот, както и разпространяването на този факт в обществото, вкл. в социалната среда, в която той живеел и работел; негативният ефект над личността на ищеца от медийния интерес към случая и последвалия медиен отзвук; възрастта му към датата на привличането му като обвиняем - 41 години – активна спрямо социалното, личностно и трудово развитие; фактът, че престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, е свързано пряко с професионалната му сфера – по квалифициран състав на извършено престъпно деяние от полицейски орган в това му качество, което предполага присъждане на обезщетение в по-голям размер. От друга страна, съдът е отчел, че в производството не е установено тежко и трайно влошаване на здравословното физическо и психическо състояние от воденото наказателно производство срещу ищеца, както и това, че продължителността на незаконното наказателно преследване не надхвърля съществено разумния срок, че наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“ не се намира в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, тъй като е резултат на самостоятелно развило се производство (във връзка с това е съобразено, че същото е преминало през съдебен контрол, при който е отречена незаконосъобразността на заповедта за уволнение и поради това не може да се приеме, че то съставлява част от вредоносния резултат). Отбелязано и това, че проверката на НАП не е установила несъответствия, т. е. приключила е за ищеца благоприятно, както и обстоятелството, че самото осъждане на държавата също има ефект на репарация.

При определяне паричната стойност на обезщетението, съдът е взел за база и конкретните икономически условия в страната.

По касационната жалба на ищеца П. К.:

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 208, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви налице ли е причинно следствена връзка между обвинението и вредите и да не присъжда обезщетение при липса на такава – по тях твърди противоречие с ППВС № 4/1968г. на ВС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия/подсъдимия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл.2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди, като по този въпрос твърди противоречие с решение № 267 от 26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на ВКС, IV г. о.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените правни въпроси са включени в предмета на спора и са от значение за крайния резултат. Цитираните съдебни решения дават разяснения именно по тях, с оглед тълкуването на чл. 52 ЗЗД и специално в случаите на причинено увреждане в хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ, а още на чл. 45 ЗЗД и чл. 2 ЗОДОВ, на чл. 12 и чл. 235, ал. 2, както и на чл. 236, ал. 2 ГПК. Не се установява обаче противоречие между приетото от въззивния съд в обжалваното решение и дадените разяснения по тълкуване на цитираните законови разпоредби от ППВС на ВС на РБ, ОСГТК на ВКС и състави на ВКС в посочените в изложението актове.

Няма необсъдено от въззивния съд обстоятелство, установено по делото и от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД. Апелативната инстанция е изключила онези твърдяни вредни последици, за които е изложила изрични мотиви, че намира да са без установена пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Несъгласието на касатора с тези съображения не значи, че в обжалваното решение не са обсъдени относимите към чл. 52 ЗЗД обстоятелства, игнорирана е пряката причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. В касационната жалба касаторът се оплаква за неотчетени при определяне размера на обезщетението негативни последици, изразяващи се в дисциплинарното уволнение на ищеца, невъзможността му да осъществява трудова дейност в резултат на това. Въззивният съд обаче не е установил подобни последици от незаконното уволнение, напротив, изложил е изводи в обратен смисъл. Евентуални нарушения, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт или необсъждане на доводи на страните, нямат отношение към въпросите, които са поставени по чл. 280, ал. 1 ГПК и предмет на проверката по чл. 288 ГПК. Съдът е обсъдил обстоятелствата, които е установил и в този смисъл няма констатирано противоречие с цитираната съдебна практика по повдигнатите правни въпроси. Второстепенният съд, в съответствие с разясненията на ППВС № 4/1968г. на ВС, е отчел кои са обстоятелствата, които обуславят завишен размер на обезщетението, как те са повлияли на неимущественото увреждане, както и кои от релевантните обстоятелства не предполагат сериозно засягане на неимуществената сфера или сочат но по-ниско парично обезщетение. Отчетено е, че незаконното обвинение за умишлено престъпление е в област, която е професионалната реализация на обвиняемия/подсъдимия, като това е от значение за справедливия размер на обезщетението по см. на чл. 52 ЗЗД и то от тези, които предполагат завишаване на същото. Крайният размер на присъденото в настоящото дело обезщетение е различно (по-ниско като стойност) от това, определено с решение № 267 от 26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на ВКС, IV г. о., което не значи, че апелативният съд в случая се е произнесъл по поставения правен въпрос в противоречие с дадените разяснения от състава на ВКС. Напротив, в мотивите на обжалвания съдебен акт съдът изрично се е позовал на дадения в цитираното решение по чл. 290 ГПК отговор и действително се е съобразил в своята решаваща дейност с него. Размерът на крайното обезщетение по двете дела е определен при различни обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД.

Поставените правни въпроси се аргументират и с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е направил коментар по наведените от страната оплаквания, касаещи неправилност и необоснованост на първоинстанционният акт при определяне размера на обезщетението. Твърдението, че съдът не взел отношение към доводи и възражения на страната, не е равнозначно на оплакване, че не е отчел установено по делото от съда релевантно обстоятелство, т. е. и в случая този касационен довод няма отношение към поставените правни въпроси. Следва да се посочи също така, че въззивният съд като втори по реда си съд по съществото на спора сам установява релевантните по делото факти и тази му дейност трябва да намери израз в съдебното решение; не коментира правилността или не на фактическите и/или правни изводи на първата инстанция, а ако установи нещо различно, поправя необосноваността в изводите й, като ги заменя с правилни, когато постановява собственото си решение по спора. Именно това е начинът на произнасяне на въззивния съд при оплакване за необснованост. Оплакванията във въззивната жалба само очертават предмета на произнасяне и дължимите процесуални действия във въззивното производство, но предмет на въззивното производство е материалноправният спор, а не правилността на първоинстанционното решение. Въззивният съд е съд по съществото на спора, а не контролноотменителна инстанция, каквато е касационната, поради което и предметът на проверката се различава, както и структурата на съдебното решение. Въззивният съд продължава разглеждането на материалноправния спор – той има същите правомощия по преценка на доказателствата и фактите, както първата инстанция, защото предметът на делото и пред него е самото материално правоотношение, което е предмет на делото и пред първата инстанция (чл. 260, т. 5 и 6, чл. 263, ал.1, чл. 266 -269; чл. 271-273 ГПК).

Касаторът – ищец П. К. се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Съставът на Върховния касационен съд не намира наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване също в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по сходни въпроси, а те са: определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД (твърди противоречие т. 3 и 11 на ТР № 3/02.04.2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г., ОСГК и т. 2 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК); длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определянето на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетението за неимуществени вреди (твърди противоречие на въззивното решение с решение № 1120 от 13.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4546/2007 г., I г. о.; решение № 60231 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3888/2020 г., IV г. о.; решение № 43 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2373/2021 г., III г. о.;).

Тези въпроси, както съдът обяви по-горе, са от значение са за крайното решение по материалноправния спор. Предвид оплакванията на касатора – ответник, разрешението на въззивния съд по тези въпроси също не е в противоречие с посочената съдебна практика на ВКС. Следва да се допълни, че всъщност касаторът е недоволен от фактическите и правни изводи на съда – твърди, че не били отчетени 1. конкретни обстоятелства, които изброява, 2. дали те се намират в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и 3. отчетени били някои, но не в достатъчна степен. Посоченото не отговаря на данните по делото, на ясното, точно и мотивирано съдържание на въззивното решение. В него всички от изброените от ПРБ в касационната жалба обстоятелства са обсъдени, изрично е изяснено кои са в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои – не. Следва да се допълни и това, че част от оплакванията в касационната жалба, във връзка с които са поставени правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, се основават на фактически заключения, които не са правени изобщо от въззивния съд. Така, той е приел за неустановено тежко и трайно влошаване на здравословното физическо и психическо състояние от воденото наказателно производство срещу ищеца (обратното твърди ПРБ в касационната жалба). Съдът не е направил извод, че майката на ищеца е влошила здравословното си състояние в резултат на незаконното обвинение на П. К., както поддържа в оплакванията си ПРБ, а е съобразил притесненията на ищеца от медийния отзвук – как се отразява на двете му деца и на майка му, която била болна по същото време.

Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 238/06.03.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 2698/2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: