Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:
М. М. Членове:
ХРИСТО КОЙЧ. М. при секретар
С. Т. и с участието на прокурора
А. А. изслуша докладваното от съдията
А. М. по административно дело № 12357/2025 г.
Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на Директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“, гр. София, Централно управление на Национална агенция по приходите, чрез процесуалния си представител юрк. С., против Решение № 39646 от 27.11.2025г., постановено по дело № 10062/ 2023г. по описа на Административен съд-София-град /АССГ/, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-22002222005651-091-001/23.05.2023г., издаден от В. И. И.- орган, възложил ревизията и Т. А. Т.– ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 1279/05.09.2023 г. на Директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“- София при ЦУ на НАП.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречието му с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че оспореният ревизионен акт е законосъобразен, тъй като фактическите констатации в него кореспондират със събраните и относими в хода на ревизията доказателства. В тази насока развива подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на жалбата срещу РА, както и присъждане на осъществените разноски, от които държавна такса за касационното производство и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Ответната страна - В. Б. А., чрез процесуалния си представител адв. В., изразява становище за неоснователността на касационната жалба. Претендира разноски.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд – осмо отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е основателна.
Върховният административен съд – състав на осмо отделение намира обжалваното решение за валидно и допустимо, но неправилно.
Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.
В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалвания административен акт, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Съдебното решение обаче се основава на неправилна преценка на събраните доказателства, като е постановено в противоречие с приложимите за казуса материалноправни норми.
Предмет на съдебен контрол пред АССГ е била законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № Р-22002222005651-091-001/23.05.2023г., потвърден с Решение № 1279/05.09.2023 г. на Директор на дирекция „ОДОП“, гр. София, с който в тежест на В. Б. А., е реализирана отговорност по чл. 19, ал. 2 от ДОПК за задълженията на „КАМЕЯ ГРУП“ ЕООД за корпоративен данък за периодите от 01.01.2016 г. до 31.12.2019 г. в размер на 16 371, 33 лв.; за данък върху доходите от трудови и приравнените на тях правоотношения за периодите от 01.12.2015 г. до 31.07.2019 г. в размер на 5 215, 90 лв.; за ДДС за данъчните периоди от 01.02.2016 г. до 31.07.2019 г. в размер на 63 387.95 лв.; за вноски за ДОО - за осигурители за периодите от 01.03.2016 г. до 31.07.2019 г. в размер на 17 332, 57 лв.; за вноски за здравно осигуряване - за осигурители за периодите от 01.03.2016 г. до 31.07.2019 г. в размер на 6 529.45 лв.; за вноски за УПФ - за осигурители за периодите от 01.03.2016 г. до 31.07.2019 г. в размер на 2 391, 39 лв. и съответстващите лихви за забавено плащане в общ размер на 55 335, 43 лв.
За да отмени оспорения ревиозионен акт, АССГ е счел, че е недоказана тезата на приходните органи, че задълженото лице в качеството си на управител е извършил действия, попадащи в хипотезата на ал. 2 на чл. 19 ДОПК, а именно извършените парични плащания от имуществото на задълженото лице, да представляват скрито разпределение на печалбата или дивидент, както и наличието на причинно-следствената връзка между поведението на управителя на задълженото лице и невъзможността за събиране на публичните задължения.
Така постановеното решение е неправилно.
Преди да разгледа касационната жалба по същество настоящият състав на ВАС счита, че следва да бъде разгледано направеното възражение от ответника по касация за изтичане на петгодишния давностен срок за погасяване на установените с обжалвания РА данъчни задължения, съобразно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Началният момент на погасителната давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК за задълженията за данък по чл. 42 ЗДДФЛ, задължителни осигурителни вноски и ДДС, възникнали през 2015 г. и 2016 г., е 01.01.2017 г., а за корпоративния данък за 2016 г. - 01.01.2018 г., съобразно относимите разпоредби на ЗДДФЛ, КСО, ЗДДС и ЗКПО. С предприетите действия по принудително изпълнение, материализирани в постановления за налагане на запори през 2018 г. и 2019 г., е налице прекъсване на давността по смисъла на чл. 172, ал. 2 ДОПК. Към релевантния момент не е изтекла нито петгодишната погасителна давност, нито абсолютната десетгодишна давност. Отделно от това, следва да бъде съобразено спирането на давността за периода от 24.03.2020 г. до 21.05.2020 г. на основание 29 ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на НС от 13 март 2001 г., и за преодоляване на последиците. При тези факти публичните задължения на „КАМЕЯ ГРУП“ ЕООД за 2015 г. и 2016 г. не са погасени по давност, поради което наведените в тази насока доводи са неоснователни.
АССГ вярно е приел, че от банковата сметка на „К. Г. ЕООД BG75UBBS88881000899270 през 2016 година с получател В. А. в нейна банкова сметка IBAN BG63UBBS88881000594712 са постъпили на различни дати в периода от 10.1.2016 г. до 27.12.2016 г. /описани в ССчЕ/ суми в общ размер на 46 120 лв., с посочено основание „захранване“ или „изтеглени“, през 2017 година в банкова сметка на В. А. с IBAN BG63UBBS88881000594712 са постъпили от К. Г. ЕООД суми подробно описани по дати, размер и основание в ССчЕ, в общ размер на 111990 лв., всички с основание „захранване“ и през 2018 г. в банкова сметка на В. А., с IBAN BG63UBBS88881000594712 са постъпили от К. Г. ЕООД суми в общ размер на 44 950 лв., описани по дати и размер /стр. 3 от ССчЕ/, всички с основания: „захранване“. Правилно решаващият състав е посочил, че тези плащания не са извършени на основание трудово, гражданско правоотношение, договор за управление и контрол, нито на друго правно допустимо основание, както и че липсват доказателства сумите да представляват възнаграждение, дивидент или друг признат доход. Въпреки това обаче, съдът е достигнал до неправилен правен извод, че платените суми не представляват текущ разход и не водят до намаляване на имуществото на дружеството, тъй като били трансформирани във вземане от управителя. Това е така, тъй като макар счетоводно подобно вземане да може да бъде отчетено като актив, същото би имало реално икономическо съдържание само при наличие на доказателства за предприети действия по събирането му. По делото не са установени каквито и да е опити за възстановяване на предоставените суми, което обективно сочи, че не се касае за вземане, а за трайно намаляване на патримониума на дружеството. При тези данни правилният правен извод е, че предоставените и невъзстановени суми представляват скрито разпределение на печалбата по смисъла на 1, т. 5, б. „а“ ЗКПО. В резултат на действията на управителя В. А. имуществото на „К. Г. ЕООД е намаляло със стойността на процесните „захранвания“/„изтегляния“, което съставлява разпореждане с имущество съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 2, т. 1 от ДОПК.
Банковите преводи и тегления на парични средства от имуществото на дружеството под формата на неоформени и невърнати заеми обуславят наличието на пряка причинно-следствена връзка между поведението на управителя и невъзможността за събиране на публичните задължения на дружеството. Основание за ангажиране на отговорността е недобросъвестното извършване на действия, водещи до намаляване на имуществото на задълженото лице и до непогасяване на дължимите данъци.
Неправилно съдът е ценил обясненията на В. А., че получените суми били връщани и заприхождавани в касата на дружеството. Тези твърдения не се подкрепят от никакви първични счетоводни документи и се опровергават от събраните по делото доказателства.
В конкретния случай от анализ на събраните по делото множество писмени документи е установено както конкретното имуществено състояние на ревизираното дружество, така и недобросъвестността на управителя на дружеството, както и че чрез действията му, по смисъла на чл. 19, ал. 2 ДОПК, имуществото на задълженото лице е намаляло и по тази причина не са погасени задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски. Предвид това, фактическият състав на нормата на чл. 19, ал. 2 ДОПК е изпълнен.
Същността на особеното производство по чл. 19 ДОПК е установяване предпоставките за наличие на задължение на управителя на дружеството да отговаря за изискуеми и несъбрани задължения на самото дружество. При наличие на изискуемите предпоставки, фактическият състав на чл. 19 ДОПК е изпълнен, както е сторено в процесния случай.
По повод на изложените от процесуалния представител на ответника по касация доводи за изтичане на давността, същите не следва да бъдат споделяни.
Същите не отчитат обстоятелството, че със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявен с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците се приема, че за времето от 13.03.2020 г. до 10 май, не текат давностните срокове. Налице е постоянна съдебна практика на ВАС по данъчни дела в тази посока, която възприема, че при преценката за изтекла давност следва да се добави и три месеца по горецитирания закон. В този смисъл към настоящият момент давността не се проявява изтекла, като така направеното възражение по повод на изтекла давност не следва да бъде уважавано.
От изложеното следва да се приеме, че са налице посочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението като неправилно следва да се отмени и вместо него да се постанови отхвърляне на жалбата срещу административния акт.
При този изход на спора и заявена претенция за това на касационния жалбоподател, на НАП (виж 1, т. 6 от ДР на АПК) се следва присъждане на разноски за всички инстанции под формата на юрисконсултско възнаграждение и държавна такса в общ размер на 12 249 евро.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 39646 от 27.11.2025г., постановено по дело № 10062/2023г. по описа на Административен съд-София-град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. Б. А. срещу Ревизионен акт /РА/ № Р-22002222005651-091-001/23.05.2023 г., издаден от В. И. И.- орган, възложил ревизията и Т. А. Т.– ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 1279/05.09.2023 г. на Директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“, гр. София, Централно управление на Национална агенция по приходите.
ОСЪЖДА В. Б. А., [ЕГН], да заплати в полза на Национална агенция по приходите сумата от 12 249 ( дванадесет хиляди двеста четиредесет и девет) евро, представляваща сторени разноски пред двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ М. М.
секретар:
Членове:
/п/ Х. К. п/ А. М.