Решение по н. д. № 860/24 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 541

гр. София,01.11.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. В. И. 2. П. Д.

при участието на секретаря И. Р. и прокурора С. М. след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н. д. № 860/24 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба, депозирана чрез поверениците на частните обвинители Т. К. С. и А. И. М., срещу Решение № 74 от 4 юли 2024 г., постановено по в. н.о. х.д. № 91/24 г. по описа на Апелативен съд – Бургас (БАС).

С решението на въззивния съд е изменена Присъда № 5 от 1 февруари 2024 г. по н. о.х. д. № 1678/23 г. на Окръжен съд – Бургас, с която подсъдимият Р. П. Д. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, предл. 3., б.“а“ и б. „б“, вр. ал. 1, б. „б“ и б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3. НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от две години, търпимо при първоначален общ режим, и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от три години. С присъдата подсъдимият бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение да е нарушил и разпоредбите на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), чл. 132, т. 2 ЗДвП и чл. 137а, ал. 1 ЗДвП..

С въззивното решение присъдата е изменена като е приложена разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК и изтърпяването на лишаването от свобода е отложено с изпитателен срок от пет години.

С касационната жалба на частните обвинители е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Явната несправедливост на наложеното наказание е аргументирана с твърдения за лоши характеристични данни на дееца, допуснати от същия редица нарушения на правилата за движение, предшестващи инцидента, движение с неразрешена скорост в пътния участък и грубо нарушение на правилата за движение, които обстоятелства не били съобразени от съда. На следващо място е изтъкнато, че съдът не бил съобразил множеството произшествия от подобен род и създаденото във връзка с тях чувство за безнаказаност в обществото. Отправеното към касационната инстанция искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с указания за определяне на наказанието в размер към максималния и отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 НК.

Не е постъпило възражение срещу касационната жалба.

Пред ВКС частните обвинители се представляват от адвокат Г. Р. и адвокат Н. Х., които поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Те настояват за санкционирането на подсъдимия с наказание, което да се изтърпи ефективно.

Частните обвинители поддържат казаното от поверениците им, което не допълват.

Представителят на прокуратурата намира за основателна касационната жалба касателно приложението на чл. 66, ал. 1 НК. От казаното се извежда, че прокурорът определя наказанието като справедливо – съобразено с всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, но смята за несправедливо разрешението за неговото отлагане. Настоява, че така няма да се въздейства възпитателно, предупредително и възпиращо върху другите членове на обществото, у които ще се създаде усещане за безнаказаност. Пледира за отмяна на решението на БАС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд в частта относно наложеното наказание.

Адвокат Б. П. – защитник на подсъдимия, претендира за оставяне в сила на обжалваното въззивно решение. Определя като правилна дейността на съда при определяне вида и размера на наказанията при условията на чл. 58а, вр. чл. 54 НК, тъй като закономерно било съобразено, че настъпилият вредоносен резултат не надхвърля минималните изисквания на квалифицирания състав на престъплението по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3 НК (един смъртен случай и една средна телесна повреда). Защитникът се солидаризира изцяло с мотивите на апелативния съд за приложението на чл. 66 НК и подчертава, че ако за квалифицирани престъпления по транспорта поначало се изключи приложението на този институт, без да се отчитат конкретните обстоятелства на всеки казус, то наказанието не може да бъде определено като съответно на престъплението по смисъла на чл. 35, ал. 2 НК. В тази връзка акцентира, че процесното нарушение на правилата за движение не е изключително по своя характер и е резултат от неправилна преценка на неопитен, млад водач, но в рамките на разрешената скорост и без да е нарушено правило на пътната маркировка. Допълва, че деянието е извършено небрежно, а не самонадеяно. И на последно място – че определеният размер на изпитателния срок е максималният такъв.

Другият защитник на подсъдимия – адвокат Р. К., се присъединява към становището на своя колега и допълва, че административните нарушения, изтъкнати от държавното и частното обвинение като данна за степента на обществена опасност на подсъдимия, са само две и незначителни по характер, поради което и не могат да обусловят извод за висока степен на обществена опасност на дееца. Като обобщава, че процесният случай не разкрива подсъдимия като „джигит по пътищата“, защитникът оспорва наведените от касаторите и прокурора съображения за постигане на целите на генералната превенция.

В лична защита подсъдимият заявява, че подкрепя казаното от адвокатите му.

В предоставената му последна дума подсъдимият Д. твърди, че се е поучил от грешката си, която няма да се повтори занапред.

След като прецени изложените в касационните жалби касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответните съобщения за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

С оглед заявеното в нея основание, предметът на настоящия касационен контрол се ограничава до определеното на подсъдимия наказание, доколкото не са наведени други оплаквания, а ВКС не констатира допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на т. нар. абсолютни такива, позволяващо служебна интервенция.

Производството пред първата инстанция е протекло по диференцираната процедура, предвидена в разпоредбата на чл. 371, т. 2 НПК – подсъдимият е признал изцяло фактите, изнесени в обстоятелствената част на обвинителния акт, давайки съгласие да не се събират доказателства за тях. Окръжният съд е отмерил наказанието при условията на чл. 58а, ал. 1 НК, при превес на смекчаващи обстоятелства. Въззивният съд, извършвайки пълна проверка на присъдата се е занимал обстойно с въпроса за наказанието и е споделил съображенията на контролирания относно размера на лишаването от свобода и лишаването от право да се управлява МПС.

За смекчаващи обстоятелства са отчетени чистото съдебно минало на подсъдимия Д., ниската степен на обществена опасност на личността му, младата му възраст, социалната, трудовата и семейната му ангажираност, добрите характеристични данни, изразеното разкаяние за стореното и собственото му влошено здравословно състояние в резултат от инцидента. Като отегчаващи са възприети младата възраст на загиналия, завишаваща обективно степента на обществена опасност на деянието, както и причинените две леки телесни повреди (погълнати от средната телесна повреда) на пострадалия М. Д.. При определяне на размера на лишаването от право да се управлява МПС са взети предвид двете административни нарушения, за които е бил санкциониран подсъдимият – за управление без включени светлини и за неносене на СУМПС.

Релевантните за индивидуализацията на наказанието обстоятелства, включени в кръга на смекчаващите и отегчаващите такива, са зачетени в тяхната пълнота. Оплакването в касационната жалба, че съдът не взел предвид лошите характеристични данни на подсъдимия е напълно дистанцирано от установения факт, че за подсъдимия са събрани само много добри, но не и лоши характеристични данни. Съвсем непонятно пък е вметнатото в жалбата, че подсъдимият бил управлявал автомобила в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, което също не било отчетено при определяне на санкцията му. Подсъдимият не е бил обвинен за режима на скоростта, не са изложени такива факти, а и изобщо няма данни за допуснато подобно нарушение. Допуснатото единствено нарушение по чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДвП, в причинна връзка с настъпилия резултат, е основанието за ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия. То не е флагрантно и не е израз на хулиганско поведение на пътя, изразяващо се в брутално несъобразяване с правилата за движение. Подсъдимият е предприел разрешена маневра изпреварване, но е извел грешна преценка за видимостта на достатъчно разстояние, позволяваща му безопасното извършване на изпреварването. Затова нарушението не може да се определи на самостойно основание като завишаващо степента на обществената опасност на деянието и правилно не е било третирано като такова от съдилищата. С основание е съобразено от въззивния съд, че подсъдимият е действал при по-леко укоримата форма на непредпазливостта.

Извън споменатите три оплаквания, в касационната жалба липсва конкретика в подкрепа на твърдяното несъответствие между наказанието и установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. ВКС намира, че видът и съотношението между двете групи обстоятелства, обсъдени в контекста на обществената опасност на деянието и дееца правилно са обусловили извод за индивидуализиране на наказанието по реда на чл. 54 НК, като са довели и до отмерване на санкции в справедлив размер.

Отлагането на изпълнението на наказанието лишаване от свобода също не е израз на явна несправедливост. Недоволството от това разрешение е мотивирано предимно с настояването за непостижимост на целите на генералната превенция. Въззивният съд е изложил убедителни съображения в подкрепа на обратното виждане, които се споделят напълно от касационната инстанция. Те са и съответни на последователната съдебна практика.

Чистото съдебно минало на подсъдимия и размерът на наказанието лишаване от свобода изпълват първите две изисквания за приложението на чл. 66, ал. 1 НК, както правилно е отчел и въззивният съд. ВКС намира, че апелативната инстанция е изпълнила изключително прецизно задълженията си при изследване на третото – дали за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца се налага да го изтърпи – и е достигнала до правилен извод. С основание съдът е фокусирал вниманието си върху съществения въпрос, свързан с данните за личността на подсъдимия в аспекта на възможността за постигане на легитимните цели на наказанието, и обосновано е заключил, че изолацията на дееца от обществото не се налага. Институтът на условното осъждане не се конфронтира с целите на генералната превенция, защото то също оказва предупредителен и възпиращ ефект (както върху подсъдимия, така и сред останалите членове на обществото). Изцяло се споделя извода на апелативния съд, че съществуващата тенденция за увеличаване на пътно-транспортни произшествия не може да обуслови единствено и самоцелно ефективно изтърпяване на наказанието. Всеки казус бележи собствени особености и те подлежат на конкретна преценка.

По виждане на този съдебен състав в разглеждания случай е достатъчно да се въздейства върху личността на подсъдимия главно чрез самия факт на осъждането и свързаните с него неблагоприятни последици, сред които и възможността деецът да изтърпи наказанието в случай на нарушаване на толеранса на определения изпитателен срок. Съдът е последователен във виждането си, че лишаването от свобода, особено за лицата, осъдени за първи път и то за непредпазливо престъпление, поначало е своебразна крайна мярка, при непредприемането на която наказанието не би било годно да изпълни функцията си. Тази мярка следва да се прилага тогава когато поправянето и превъзпитаването на дееца действително няма да е възможно по друг начин освен чрез изолацията му в местата за лишаване от свобода. При това, съдът припомня, че генералната превенция не може да вземе превес над специалната и да не държи сметка за степента на обществена опасност на дееца, защото първата не бива да се разглежда изолирано, при прекъсване на връзката й с целите на личнопревантивната и поправителна функция. В този смисъл съдът винаги дължи внимателен подход при решаване на въпроса за изпълнение на наказанието по отношение на лице, което макар да е извършило тежко от гледна точка на причинения вредоносен резултат престъпление, не е с висока степен на обществена опасност, налагаща коригиране на поведението му с интензивна по тежест държавна принуда. В случая следва да се отчете и това, че се касае за непредпазливо извършено деяние, което деецът не е бил престъпно мотивиран да осъществи. Легалното дефиниране на целите на наказанието (в чл. 36, ал. 1 от НК) позволява тълкуването, че общественият приоритет, свързан с тях е насочен към постигането им по възможно най-ефективния и приемлив начин, осигуряващ едновременно оптимален резултат спрямо осъдения гражданин и адекватен резонанс в обществото. В конкретния случай, според мнението на съдебния състав, не се налага изолирането на подсъдимия от обществото в местата за лишаване от свобода.

Подсъдимият води законосъобразен начин на живот, неразкриващ криминогенен профил, работи и се ползва с добро име в общността си, видно и от предоставените за него отлични характеристични данни. Двете административни нарушения на правилата за движение, за които подсъдимият е бил санкциониран, поначало са с решаващо значение за преценката какъв да е размерът на лишаването на подсъдимия от правото му да управлява МПС. Те не са и за тежки нарушения на правилата за движение по пътищата и значението им за оценката на степента на обществената опасност на дееца не бива да се надценява.

Проведеният наказателен процес е осъществил частично възпитателна роля.

При тези обстоятелства откъсването на подсъдимия от общностната среда за изтърпяване на ефективно наказание би било оправдано само в случай на безусловна необходимост обществото да бъде предпазено от него (т. е да се отнеме на дееца възможността да извършва други престъпления) или в случай на достатъчно данни, обосноваващи извод, че ако не изтърпи ефективно наказанието той не би се поправил и превъзпитал, и не би се въздържал занапред от извършване на престъпни прояви. Съдът няма опасения за наличието на която и да е от коментираните опасности.

В обобщение ВКС намира за справедливо възприетото от въззивния разрешение, защото на свой ред смята, че и без ефективното изтърпяване на наказанието, целите му са постижими по отношение на подсъдимия Р. Д..

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 74 от 4 юли 2024 г., постановено по в. н.о. х.д. № 91/24 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.