Р Е Ш Е Н И Е

№ 404

София, 10 юли 2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети април, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Д.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ц.

Б. Я.

при секретаря Н. П. и с участието на прокурора от ВП Б. Д. изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 326 по описа за 2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия М. И. Ч. чрез служебният му защитник адвокат С. М. от АК Ямбол, срещу решение № 2 от 08.01.2024 г. на Апелативен съд Бургас по ВНОХД № 231/2023 г., с което е потвърдена присъда № 19 от 04.08.2023 г. на Ямболския окръжен съд, постановена по НОХД № 95/ 2023 г. С последната, подсъдимият Ч. е признат за виновен в това, че около 04,30 ч. на 01.01.2022 г. в [населено място], пред казино /име/, на [улица], отнел чужди движими вещи –банкноти в български лева с обща номинална стойност от 740 лв., от владението на А. И. А. от [населено място], с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила – съборил А. на земята и му нанесъл удар с ръка в областта на лицето, като грабежът е придружен със средна телесна повреда на пострадалия А., изразяваща се в избиване на четвъртия зъб от лявата половина на зъбната редица на долната челюст /зъб 34/- опора и носител на изкуствена мостова конструкция, довело до затрудняване на дъвченето и говореното на пострадалия, за което и на основание чл.199, ал.1, т. 3, вр. с чл.198, ал.1, вр. с чл.129, ал. 2, вр. с ал.1 от НК и чл.54 от НК му е било наложено наказание от пет години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим. На основание чл. 68, ал.1 от НК съдът привел в изпълнение общото наказание от една година лишаване от свобода, определено на подсъдимия Ч. по ЧНД № 586 / 2019 г. на ЯРС, което постановил да бъде изтърпяно също при първоначален строг режим. Съдът осъдил подс.Ч. да заплати на постр.А. сумата от 501, 90 лв., представляващи обезщетение за причинените на последния имуществени вреди и сумата от 5 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от него неимуществени такива, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от деня на увреждането до окончателното изплащане. Съдът се произнесъл и по направените по делото разноски, които възложил в тежест на подсъдимия като го осъдил и да заплати държавната такса върху уважените граждански искове.

С жалбата се претендира наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като решението се оспорва в двете му части - наказателна и гражданска, и се иска връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно се поддържа искане за изменение в частта относно приложението на закона, като се приеме, че телесната повреда е причинена самостоятелно и без връзка с отнемането на сумата, респективно, че правилната квалификация на деянието изисква извършеното от подсъдимия да се преквалифицира от едно престъпление по чл. 199 от НК, в две отделни - по чл. 132, ал. 1, т. 2 от НК и по чл.194, ал. 1 от НК. Отправеното към ВКС искане е да измени в тази посока присъдата и уважи предявения граждански иск до справедлив размер от 1 500 лв.

В срока по чл.351, ал.4 от НПК от името на частния обвинител и граждански ищец А. е депозирано от повереника му адв.С.Т. от АК Ямбол възражение с доводи за неоснователност на жалбата на подсъдимия.

Пред ВКС подсъдимият и защитата му поддържат жалбата.

Частният обвинител и граждански ищец А. А., редовно призован не се явява. Повереникът му адв.Т. поддържа съображенията в подаденото възражение за неоснователност на оплакванията. Претендира разноски пред касационната инстанция.

Прокурорът при Върховната прокуратура счита, че оспореното въззивно решение следва да се потвърди, тъй като липсват основания за изменението или отмяната му.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Необходимо е първо да се уточни, че проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието би могла да се извърши само ако касационният състав отговори отрицателно на оплакването за наличие на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Ето защо възраженията на подсъдимия и защитата му, с които се претендира, че при разглеждане на делото са допуснати съществени нарушения на процесуални правила следва да бъдат разгледани с предимство. Същите са фокусирани върху несъгласието с възприетите от инстанциите по същество фактически положения и изразяват недоволство от незаконосъобразната им оценъчна дейност, вследствие на която не е постигнато разкриването на обективната истина.

ВКС не установи отклонение от процесуалните изисквания при извършеното от предходните инстанции доказателственото обсъждане и анализ. Не се констатира показанията на свидетелите, на които е поставен акцент в касационната жалба – св. Ж.С. и св. В. А., да са ценени, както се твърди в нея, превратно и не според действителното им информационно значение. Напротив.Съдилищата са подходили процесуално вярно при оценката на установените от показанията на свидетелката Ж.С. фактически данни. Същата от една страна е възпроизвела пряко впечатленията си от състоянието на пострадалия А., а от друга - опосредено - съобщеното от него за случилото се. Подробно и аналитично са били обсъдени както информационната им стойност, така и тяхната обективност, коректно оценена в аспекта на наличните добри колегиални отношения на свидетелката с подсъдимия и липсата на каквито и да е други съображения за депозирането им с посоченото съдържание. Като са отдали дължимото съществено значение на показанията на св.Ж.С., приемайки ги за достоверни и основавайки върху тях изводите си по фактите предходните съдилища са следвали, а не са допуснали, както неоснователно се твърди, отклонение от процесуалните изисквания. Установеното от показанията на св.А. не е ценено извън действителното им съдържание, изчерпващо се с опосреденото възпроизвеждане на съобщеното му от самия пострадал. Не им е придадено самостоятелно значение като източник на преки доказателства и не е надценен техният принос, като законосъобразно са ползвани според процесуалната си роля – в случая за проверка на събраните първични доказателствени данни.

Не е допуснато нарушение при оценката и на останалите гласни доказателствени средства. Показанията на пострадалия не са приети формално и безкритично, а са били внимателно анализирани, без да е игнорирана позицията на лицето, което ги депозира като принципно заинтересовано от изхода на делото. При установената от извършената проверка тяхна последователност, устойчивост във възпроизвеждане на фактите и вътрешна логичност, както и след установената им кореспонденция с другите доказателства, включително извършената им проверка чрез ползваните експертни знания, обективирани в заключението на съдебномедицинската експертиза относно констатираните телесни увреждания и главно механизма на тяхното получаване и заключението на видеотехническата експертиза, с основание инстанциите по същество са приели, че същите достоверно установяват релевантните обстоятелства. С ползването на същите относими за проверката относно обективност и достоверност критерии са внимателно обследвани и депозираните от подсъдимия обяснения, който не отрича нанесения побой върху пострадалия и взетата от последния парична сума в размер на 740 лв., а само връзката между тях. Съпоставени с установеното от останалите доказателства и констатираната им пълна изолираност спрямо тях, обясненията на подсъдимия с основание са отречени като недостоверни, включително и с оглед неиздържаната проверка направена в контекста на правилата на формалната логика. Аналитичната дейност на предходните инстанции следователно е в съответствие с процесуалните изисквания и упрекът, че това не е така е лишен от основание.

Не може да бъде споделено наведеното в касационната жалба оплакване свързано с оспорената доказаност на престъплението и обосновано с довода, че от записа на охранителната камера „не се вижда подсъдимият Ч. да взема пари от якето на пострадалия А.“. Така аргументирана защитната позиция не отчита заложеният в чл.14, ал.2 от НПК принцип, съгласно който никое доказателство или средство за неговото установяване не притежават предварително определена сила, проекция на което е и липсата на въведено в процесуалния закон изискване за установяването на конкретни факти с точно определени доказателства или чрез точно определени доказателствени средства. Достатъчно е от оценката на съвкупността и изведените от обсъждането заключения, обстоятелствата от предмета на доказване да са изяснени по несъмнен начин, както изисква чл.303, ал. 2 от НПК. В случая това изискване е спазено, понеже релевантните факти са установени чрез съобразяване на процесуалните изисквания и в съответствие с посочения доказателствен стандарт.

Ето защо и по изложените съображения ВКС не установи инстанциите по същество да са допуснали в процесуалната си дейност по оценката на доказателствата отклонение от правилата в НПК. Следователно, възприетите от тях фактически положения не са в противоречие с принципните начала по чл.13 и чл.14 от НПК, както се твърди в жалбата, поради което и възражението за наличие на отменителното основание по см. на чл.348, ал.1, т. 2 от НПК е неоснователно.

II. Възражението за допуснато нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, също е лишено от основание.

Направените по - горе констатации формират параметрите, в които е дължима и допустима касационната проверка за правилното приложение на закона, а именно - в рамките на приетите от предходните инстанции за установени по несъмнен начин фактически положения.

Прегледът на изложените в жалбата съображенията, с които е заявено наличието на посоченото касационно основание сочи отсъствие на каквато и да е конкретика. Те са изцяло теоретични и сведени до правните характеристики на престъплението грабеж. Как обаче принципно напълно верните материално правни постановки се отнасят към установените по делото факти и обосновават претендираната от касатора тяхна друга правна оценка не става ясно, понеже аргументи в тази посока не се откриват в жалбата. В случая, при изяснените фактически положения относно нанесения на пострадалия побой именно с цел да му бъде отнета процесната сума, което е и реализирано, признаците от състава на престъплението грабеж са осъществени. С оглед причинената на пострадалия при отнемането средна телесна повреда, с осъждането на подсъдимия за престъпление по чл.199, ал. 1, т. 3 от НК материалният закон е приложен правилно. Респективно, претендираното преквалифициране на установените факти, които да получат друга правна оценка като две самостоятелни престъпления – причиняване на средна телесна повреда и кражба, е несъстоятелно.

III. По основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Прочитът на касационната жалба не дава основание да се откроят самостоятелни доводи и относно претендираната явна несправедливост на наказанието. Заявено е само доктриналното положение, че „Справедливо е това наказание, което съответства на обществената опасност и морална укоримост на престъплението“. Такъв е и законовия постулат в чл.35, ал.3 от НК, но от посоченото в жалбата не може да бъде разбрана позицията на касатора защо в случая е накърнен този принцип и наложеното на подсъдимия наказание е несъответно на престъплението. Не се сочи например дали са подценени по значението си или са пропуснати да бъдат обсъдени смекчаващи обстоятелства или обратно е придадена по - голяма от действителната им тежест на отегчаващите такива. Ето защо и при липсващи конкретни данни в подкрепа на заявеното касационно основание по чл.348, ал.1 т 3 от НПК, настоящият касационен състав е възпрепятстван да вземе отношение и да ги обсъди в контекста на оспорената справедливост на наложеното наказание. В рамките на конституционното си правомощие по чл.124 от КРБ да следи за точното и еднакво приложение на закона ВКС може само да констатира, че наказанието в размер на пет години и шест месеца лишаване от свобода (при предвидени за престъплението параметри от пет до петнадесет години) е определено в рамките на санкционната част на чл.199, ал.1, т. 3 от НК и е към минимума, а предпоставките за приложението на чл.68, ал.1 от НК са законосъобразно оценени, като с привеждане в изпълнение на отложеното за изпълнение наказание от една година лишаване от свобода, определено по ЧНД № 586 / 2019 г. на РС Ямбол, законът е приложен правилно.

Отправеното към ВКС искане за уважаване на гражданския иск в справедлив размер от 1 500 лв., освен некоректно формулирано, доколкото от пострадалия са били предявени два иска, които са били и уважени, се явява и декларативно по своя характер. Аргументи за несъответствие на определеното от предходните инстанции обезщетение за причинените на пострадалия вреди с принципа по чл. 52 от ЗЗД, не са ангажирани в жалбата, не се сочат и в заседанието пред касационната инстанция. От мотивите към въззивното решение е видно, че апелативната инстанция е възприела изводите на първостепенният съд по параметрите на реализираната гражданска отговорност на подсъдимия за причинените на пострадалия, вследствие престъплението, имуществени и неимуществени вреди. Размерът на първите (501,90 лв.), който с оглед формулираното искане очевидно не е предмет на оспорване, е формиран от невъзстановената част на предмета на престъплението и направените имуществени разходи за лечение, а неимуществените вреди, определени в размер на 5 000 лв., са аргументирано присъдени, поради което и в гражданската си част атакуваното решение не предполага намеса на касационната инстанция.

Искането на частния обвинител за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1 500лв. – възнаграждение за упълномощения от него повереник, с оглед изхода на делото пред ВКС се явява основателно. Сумите са уговорени, но и платени, предвид посоченото в представеното по делото адвокатско пълномощно и с оглед чл.189, ал.3 от НПК следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимия.

Предвид всичко гореизложено и като не намери основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 2 от 08.01.2024 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 231 / 2023 г.

ОСЪЖДА подсъдимия М. И. Ч. да заплати на частния обвинител А. И. А. направените от същия разноски пред настоящата инстанция в размер на 1500 лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.