О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 428

гр. София, 19.05. 2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети март две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретар

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 2267/2020 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 15973/18.06.2020 г. на Н. С. Н., подадена чрез адв. Г., срещу въззивно решение № 220/11.03.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2074/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3957/30.09.2019 г., постановено по гр. д. № 1981/2019 г. по описа на Варненския районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е уважен предявеният от Банка ДСК ЕАД по реда на чл. 422 ГПК против Н. С. Н. установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК като е признато ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото, че Н. С. Н. дължи на Банка ДСК ЕАД, следните суми: 5189.03лв. – неплатена главница по договор за потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство от същата дата; 771.25лв. – възнаградителна лихва по договор за потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство от същата дата, начислена за периода 07.06.2017г. – 05.11.2018г.; 30.80лв. – мораторна лихва върху главницата по потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство, която е начислена за периода 04.10.2017г. – 05.11.2018г.; 120.00лв. – такса предсрочна изискуемост по договор за потребителски банков кредит от 08.07.2016г. и договор за поръчителство; законна лихва върху главницата от деня на подаване на заявление – 05.11.2018г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена по чл. 417 ГПК заповед за изпълнение по ч. гр. д. №16769/2018г. на В., на осн. чл. 422 ГПК; в тежест на Н. са поставени и разноските по делото.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски в размер 930лв.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. 1. Изискуемо ли е в хипотезата на установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, при представено за първи път от ищеца в първото по делото съдебно заседание, доказателство (разписка от призовкар) за връчена на длъжника покана за предсрочна изискуемост на кредита по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции и съответно, при отсъствие на същото доказателство към подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК. Преклудирано ли е правото на ищеца за представяне на доказателството, с подаването на това заявление или с подаването на исковата молба, на основание чл. 127, ал. 2 от ГПК ? – поради противоречие със задължителната и казуалната практика на Върховен касационен съд - т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 6 от 04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018 г., I т. о. на ВКС, Решение № 6 от 12.06.2017 г. по т. д. № 50203/2015 г., IIг. о. на ВКС, Решение № 7 от 19.05.2017 г. по т. д. № 60053/2016 г., IIг. о. на ВКС, Решение № 106 от 20.06.2017 г. по т. д. № 60152/2016 г., IVг. о. на ВКС и Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., II т. о. на ВКС; 2. Длъжен ли е служителят по призоваването да удостовери чрез представяне на документ, самоличността на получателя на покана-уведомление и при отказ от получаване, да връчи поканата на неговия работодател, на чийто адрес е потърсен получателя? – поради противоречие с Решение № 407 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 4038/2015 г., IVгр. о. на ВКС, Решение № 7611 от 08.06.2010 г. по адм. д. № 14150/2009 г. на ВАС, Решение № 16099 от 17.12.2012 г. по адм. д. № 11983/2012 г. на ВАС и Решение № 56 от 13.05.2011 г. по т. д. № 1154/2010 г., II т. о. на ВКС; 3.Следва ли да се приеме за редовно връчена покана-уведомление от служител по призоваване в кантора на частен съдебен изпълнител по искане на ищеца за изискуемост на банков кредит, при положение, че няма направено искане на ищеца до съда за разпореждане, връчването на тази покана-уведомление да се извърши от кантора на ЧСИ, на основание чл. 42, ал. 2 от ГПК, както и длъжен ли е служебно въззивния съд да следи за правомерността на това връчване? – поради противоречие с Решение № 25 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 4038/2015 г., IVгр. о. на ВКС; 4. Изискуемо ли е вземането спрямо поръчителя по договора за банков кредит в преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, при положение, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането, съгласно изложените по-горе противоречия в поставените въпроси 1, 2 и 3?; 5.Следва ли въззивният съд да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски договор, когато ответникът по иска, направил възражението за нищожност, не е посочил конкретна законова норма, на която противоречи договорната клауза? Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза” по смисъла на чл. 146 от Закона за защита на потребителите и дали подписването на договор за банков кредит от поръчителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него? - Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г., II т. о. на ВКС и Решение № 237 от 20.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г., I т. о. на ВКС; 6. Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях, като в тази връзка може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля?

Ответната страна „Банка ДСК“ АД, в представен писмен отговор, подаден чрез юрисконсулт Стоянова, взема становище за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски в касационното производство в размер 300лв.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

В срока за произнасяне по реда на чл. 288 ГПК съдът, след като е констатирал, че с разпореждания на председателя на Върховния касационен съд от 31.10.2019 г. е образувано тълкувателно дело № 5/2019г. по описа на ОСГТК на ВКС, за приемане на тълкувателно решение по въпроса :При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?, с определение №312 от 05.11.2020г. е спрял производството по делото. С определение №18 от 25.01.2022г. производството е възобновено от фазата – производство по чл. 288 ГПК.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

С исковата молба ищцовата банка е поддържала твърдение за наличие на валидно възникнало заемно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който е предоставила на кредитополучателя К. Б. Ш. сумата от 5500 лева за срок от 120 месеца, с краен срок на издължаване 08.07.2026г.; че с договор от същата дата 08.07.2016г., обективиран върху договора за кредит, ответникът –касатор Н. С. Н. се задължил да отговаря лично за задълженията на кредитополучателя, като поръчител по смисъла на ЗЗД; че длъжникът изпълнявал задълженията си до вноската с падеж 07.06.2017г., която останала неплатена в цялост, поради което кредиторът е упражнил правото си да направи цялото задължение предсрочно изискуемо и волеизявлението му в този смисъл било обективирано в отправено до длъжника Ш. писмо, връчено при отказ на основание чл. 44, ал. 1, изр. 5 от ГПК.В евентуалност е поддържано твърдение за обявяване на предсрочна изискуемост с исковата молба. Релевирани са и твърдения за нищожност на клаузи от договора, даващи възможност на банката за едностранно увеличение размера на БЛП.

Ответникът Н. С. Н. е взел становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Поддържал е, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена поради липсата на удостоверено надлежно връчване на съобщението за кредитополучателката, както и че предсрочната изискуемост не му е надлежно обявена на него като поръчител, тъй като изобщо не му е изпратено съобщение; че спрямо него като поръчител е приложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, като 6-месечният преклузивен срок следва да се отчита от падежа на всяка отделна падежирала вноска, поради което срокът за падежиралите преди заявлението вноски е изтекъл към датата на подаване на заявлението; че механизмът и размерът на начисляването на възнаградителна лихва за ползване на кредита са неясни, прекомерни и като цяло неравноправни по начина им на оформяне (в това число т. 8 от договора, а също и клаузите на т. 7.1., т. 7.2.1., т. 7.2.3., т. 7.2.4., т. 7.3., т. 7.6., т. 7.7., т. 7.8., т. 7.9., т. 7.10., т. 8., т. 9.1., т. 9.2., т. 9.3. от ОУ) поради противоречие с чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП и неяснота на начина на формиране на сумите; че исковата молба не може да служи за покана и съобщение за предсрочна изискуемост, както и че е недопустимо при солидарно осъждане да се събират вноски само от поръчителя, без да има иск срещу главния длъжник.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е счел за неоснователни изложените във въззивната жалба твърдения за недопустимост на решението поради липса на предявен иск и срещу кредитополучателя, доколкото е приел такова изискване за едновременно предявяване на претенцията срещу солидарни длъжници да е лишено от основание. Приел е, че процесуална предпоставка за предявяване на иск срещу длъжника е упражнено от него право на възражение, каквото в случая е отправил един от длъжниците, а именно настоящият жалбоподател, което е обусловило и дадените от съда указания по смисъла на чл. 415 от ГПК само по отношение на него.

Приел е също, че вземането, предмет на заявлението по чл. 410 ГПК, също както това по чл. 417 ГПК, следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, като началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита, което обстоятелство подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 422 ГПК;че предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи настъпването й; че в случая са налице данни за непогасяване от длъжника на вноски по кредита в продължение на посочения в договора 90-дневен период - съгласно заключението на вещото лице неплатени са вноските с падеж на 07.07.2017г. и следващите, като с оглед разрешението на ТР №4/2014 по тълк. дело №4/2013г. е приел, че не следва да се съобразяват постъпилите в рамките на изп. производство суми. Приел е за установено, че е отправена към длъжника-кредитополучател, покана - уведомление чрез ЧСИ, рег.№716, връчена на адресата при условията на чл. 44, ал. 1, изр. последно от ГПК. Във връзка с оспорването от ответника редовността на извършеното връчване е приел за неоснователно възражението му, че уведомяването на кредитополучателя не произвежда действие спрямо поръчителя. Посочил е, че вземането по кредита следва да се счита за изискуемо и спрямо поръчителя, дори и последният да не е уведомен, с оглед акцесорния характер на отговорността на поръчителя. Според въззивния съд липсва изискване за уведомяване и на поръчителя, по отношение на който задължението е станало предсрочно изискуемо с извършеното уведомяване на кредитополучателя. В подкрепа на това разбиране се е позовал на трайната практика на ВКС относно въпроса за началния момент на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, съгласно която отговорността на поръчителя по договор за кредит се погасява, ако към момента на предявяване на иска е изтекъл 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост е достигнало до длъжника - кредитополучател и ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Приел е, че релевантно за отговорността на поръчителя е достигането на изявлението на кредитора за упражненото от него потестативно право до кредитополучателя. Според въззивния съд уведомлението е връчено на кредитополучателя чрез нотариална покана при условията на чл. 44, ал. 1, изр. последно от ГПК. Приел е за неоснователно възражението, че липсва изявление на служителя, констатирал отказа на адресата да получи съобщението, доколкото такова изявление е обективирано в представената по делото разписка от 17.10.2018г., видно от която сътрудник по призоваването при ЧСИ е открил по месторабота адресата - кредитополучател, която след запознаване с текста на поканата е отказала да я получи. Приел е за неоснователно и изложеното във въззивната жалба разбиране за несвоевременно представяне на разписката и съответно за извършено от съда проц. нарушение при приемането й, доколкото същата е представена в първото по делото съдебно заседание с оглед указанията на съда в проекта за доклад относно носената от страните доказателствена тежест в съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал. 3 от ГПК. При зачитане на така удостоверените от служителя по призоваване действия, осъществени в рамките на делегираните му съгласно ЗЧСИ права, съдът е обосновал извод за редовно изпълнена процедура по връчване при отказ на адресата, както и, че от този момент се счита за осъществен фактическия състав на предсрочната изискуемост и съответно започва да тече преклузивният срок по чл. 147 от ЗЗД. Като е съобразил, че заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 05.11.2018г., е обосновал извода, че са налице предприети действия за съдебно предявени права на кредитора срещу поръчителя в 6-месечния срок, с начален момент датата на настъпване на предсрочна изискуемост, поради което и не е изтекъл преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД за ангажиране на неговата отговорност.

Относно възраженията за нищожност на клаузи от договора, релевирани в отговора на ИМ и поддържани във въззивната жалба, съдът е намерил, че процесният договор попада в приложното поле на потребителската защита, тъй като кредитополучателят е физическо лице, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП ; че договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП; че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, чрез специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на ЗЗП; че в настоящия случай липсва конкретизация на приложима хипотеза от чл. 143 от ЗЗП. Посочил е, че с разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП е обявена за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя; че за да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената; че съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия.

Въззивният съд е приел, че в случая оспорените договорни клаузи касаят предвидените варианти за увеличение на лихвения процент по кредита, в зависимост от стойността на лихвения индекс СОФИБОР и при отпадане на преференциалния лихвен процент; че в настоящия случай не са ангажирани твърдения, както и доказателства кредиторът да се е възползвал от правото си едностранно да увеличи лихвения процент при приложение на първия вариант, а именно в зависимост от стойността на лихвения индекс СОФИБОР; че не се установява от заключението по СЧЕ размерът на възнаградителната лихва да е увеличаван от банката при условията на чл. 7.1 и следващите от ОУ, а освен това, видно от текста на договора, в общите условия и погасителния план, изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания, обективиран е и механизмът на изменението им в зависимост от обективни фактори, като липсва основание оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно формулировката на чл. 143 от ЗЗП.

Приел е, че видно от клаузата на чл. 8 от договора, както и чл. 7.6 и следв. от ОУ, изменение на лихвения процент се предвижда при нарушаване условията на кредита, при което отпада правото за ползване на преференциален процент. При така установената зависимост между нарушаване условията на договора и отпадане на преференциалните условия, което от своя страна води до увеличаване на лихвения процент, е обосновал извода, че клаузата не може да бъде определена като позволяваща на търговеца да извърши едностранна промяна; че промяната е обусловена именно от действията на кредитополучателя, което опровергава тезата за неравноправния характер на клаузата; че в процесния случай не са и изложени твърдения за конкретно увеличение на лихвения процент при приложение на цитираната клауза и не са ангажирани доказателства в този смисъл. Въз основа на изложеното съдът е намерил за неоснователни възраженията за нищожност на оспорените договорни клаузи.

Според въззивния съд при определяне дължимия размер на договорна /възнаградителна/ лихва следва да се съобрази, че възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства, и тя е дължима за периода на ползването им; че в случаите на отнемане преимуществото на срока, напр. при обявена предсрочна изискуемост, възниква задължение за заплащане на лихви със санкционен характер, но възнаградителна лихва след този момент не се дължи; че задължението за възнаградителна лихва е ограничено до датата на обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника, посочена в извлечението от счетоводни книги и следваща момента на обявяване, в случая 17.07.2018г.; че доколкото в случая заповедното производство е инициирано през същия месец, възраженията за частична недължимост на възнаградителна лихва са неоснователни.

Съдът е приел, че следва да се произнесе и по възражението за изтекъл преклузивен срок спрямо поръчителя по отношение на вноските с настъпил падеж преди обявяване на предсрочната изискуемост. В тази връзка е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск срещу длъжника в течение на шест месеца; че основният въпрос при преценка на това възражение е при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост. Отчитайки наличната противоречива към момента на произнасянето си практика на ВКС по този въпрос, въззивният съд е приел, че споделя практиката, според която шестмесечният срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга като не се прави разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост, при наличие на вече падежирани вноски към настъпване на предсрочната изискуемост, явяващи се основание за обявяването й.

При тези мотиви на въззивния съд не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация на въззивното решение. Съображенията за това са следните:

Първият въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е решен в противоречие със задължителната, а и с каузалната трайна и последователна практика на ВКС, в това число и с цитираната от касатора. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато искът по чл. 422 ал. 1 ГПК е за вземане, произтичащо от банков кредит, съдържащ уговорки, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Имайки предвид, че предметът на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск се определя от основанието и размера на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, то следва да е налице съответствие между заявеното от кредитора вземане в заповедното производство и вземането, предявено в исковото производство. Когато заявителят се е позовал на предсрочна изискуемост на целия кредит/ остатък от кредита и предвид разпоредбата на чл. 422 ал. 1 ГПК, съгласно която искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, настъпването на предсрочната изискуемост трябва да предхожда образуването на заповедното производство. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното от заявителя основание.

В тази насока следва да се има предвид, че вземането, предмет на заявлението следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 422 ГПК, тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл. 410 ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита. Твърденията подлежат на доказване в исковия процес по чл. 422 ГПК, като преклузия за доказателствата настъпва в първото заседание след разпределяне на доказателствената тежест.

Същевременно следва да се посочи, че представените от касатора съдебни актове от каузалната практика на ВКС са неотносими, тъй като съдържат произнасяне по друг правен въпрос и са постановени при различна фактическа обстановка.

Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с втория и третия въпроси на касатора. На първо място въпросите са свързани с преценка на фактите, установени в процеса, която не може да бъде извършена в тази фаза на производството. Поради това въпросите са фактически, а не правни и не съставляват общо основание за достъп до касация. Същите са привързани и към оплакването на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, което оплакване е касационно основание по чл. 281 ГПК, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК. Не се установява и поддържаното допълнително основание по чл. 280 т. 1 ГПК, тъй като съдебни актове, постановени в производство по чл. 303 и сл. ГПК, не може да служат като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, съобразно приетото в т. 2 и т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не могат да станат причина за допускане на касационното обжалване и съдебни актове, постановени по административни спорове, аргументи за което са изложени в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК.

Не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК посоченият под номер четири в изложението такъв. Така както е формулиран, въпросът е привързан към собственото разбиране на касатора за установените в процеса факти, каквито съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Несъгласието на касатора с приетите от съда фактически и правни изводи е касационно основание, което подлежи на преценка само ако обжалването бъде допуснато, но не може да служи като общо основание за достъп до касация.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че съдът след анализ на доказателствата и след като обстойно е обсъдил всички релевирани от касатора в настоящото производство възражения, е обосновал извод за редовно изпълнена процедура по връчване при отказ на адресата - длъжник, както и, че от този момент се счита за осъществен фактическия състав на предсрочната изискуемост и съответно започва да тече преклузивният срок по чл. 147 от ЗЗД.Решението е съобразено със задължителната практика, според която началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита.

Въпрос номер 5 по изложението е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание.

С решенията, на които се позовава касаторът, съдебните състави са посочили, че „с решение № 23/07.07.16г. по т. д.№ 3686/14г. на ВКС, І т. о. е прието, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, както и че възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. В посоченото решение са изложени съображения, че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неправноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е изведен от практиката на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания по тълкуването на Директива 93/13/ЕИО, чиито разпоредби са въведени в националното законодателство съгласно пар. 13а, т. 9 ДР на Закона за защита на потребителите. Посочени са т. 1 и т. 2 от решение по дело С-243/08 СЕС, т. 2 от решение по дело С-397/11 СЕС, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46 по дело № С -618/10 СЕС, т. 1 по дело С-472-11 СЕС, т. 2 по дело С-488/11 на СЕС.

В практиката на Съда на Европейския съюз последователно е изразено разбирането, че, за да извърши външна намеса и служебно да се провери клауза от потребителски договор, националният съд преценява само дали по делото са налице фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на договорната клауза. Изброените в приложението към чл. 3, пар. 3 на Директива 93/13/ЕИО условия, които могат да имат за предмет или резултат неравноправен характер на договорна клауза, представляват примерен и неизчерпателен списък на такива клаузи. В т. 61 на решението по дело С-143/13 е прието, че държавите – членки могат да създадат механизъм за по-стриктни разпоредби чрез съставянето на „черен списък” на клаузи, които следва да се считат за неравноправни, но с цел осигуряване по-високо равнище на защита на потребителите.

Н. закон – чл. 143 ЗЗП, в точки от 1-ва до 18-та е възпроизвел примерния списък от приложението към чл. 3, пар. 3 на Директива 93/13, а в т. 19 е предвидил, че неравноправни могат да бъдат и клаузи, които поставят „други подобни условия”. Следователно изброените хипотези по чл. 143 ЗЗП са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО, като изводът, който се налага е, че неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличието на общата предпоставка по чл. 143 ЗЗП (чл. 3, пар. 1 от Директивата) – уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправна би била клауза, която отговаря на посочените условия, независимо дали има за предмет или постига някой от изброените в разпоредбата на чл. 143, т. 1-18 ЗЗП конкретни резултати. Ограничаването на преценката за неравноправен характер до изследване единствено на основанията по чл. 143, т. 1-18 ЗЗП е в нарушение както на националния закон (т. 19 на чл. 143 ЗЗП), така и на Директива 93/13.

Поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл. 143 ЗЗП обуславят и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение. Според дадените разрешения в практиката на Съда на Европейския съюз и в решение № 23/07.07.16г. по т. д.№ 3686/14г. на ВКС, І т. о. служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които да може да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което и към конкретизацията на възражението на потребителя не следва да се поставят допълнителни изисквания.

Възражението на потребителя за неравноправен характер на клауза в потребителски договор следва да се основава на твърдения за фактически и/или правни обстоятелства, които налагат проверката на договорната клауза за несъответствието й с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните и защитата на потребителя като по-слаба страна в правоотношението.

Изискване към възражението на потребителя за неравноправен характер на договорна клауза с оглед конкретизиране на някоя от хипотезите по чл. 143 ЗЗП не може да се изведе и от нормите, уреждащи упражняването на процесуалните права. Съгласно чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК ответникът в исковото производство следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, а съдът определя правната квалификация на възраженията в доклада на делото по чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложението на обстоятелствата, от които се извеждат възраженията, представлява именно посочване на фактически и/или правни основания за нищожност на договорната клауза като неравноправна. Спецификата на потребителската защита изключва създаване на по-неблагоприятни или затрудняващи потребителя процесуални правила за осъществяване на правата му в сравнение с разписаните общи процесуални задължения.

По изложените съображения съставът на ВКС приема, че потребителят, който въвежда в процеса възражение за неравноправен характер на клауза от потребителски договор, следва единствено да изложи фактически и/или обстоятелства, които според него обуславят неравноправния характер на договорната клауза. Потребителят може и да не сочи конкретна хипотеза по чл. 143, т. 1-18 ЗЗП, както и неравноправният характер може да е основан на обстоятелства по чл. 145, ал. 1 ЗЗП – възникнали при сключване на договора, други клаузи или други договори, от които зависи оспореният. Потребителят може да посочи и описателно клаузата, която атакува, а не съобразно номерацията й в договора, като при грешка в позоваването на конкретната клауза, за преценката на съда са от значение въведените твърдения.“

В обобщение съдът е приел в посоченото решение, че „ Потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, е налице противоречието.“ Въззивното решение по поставения въпрос не се отклонява от цитираните правни разрешения, поради което и не се обосновава извод за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280 т. 1 и т. 2 ГПК.

По поставения въпрос „Как следва да се разбира понятието индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП“ / втората част на въпрос номер пет от изложението/ е формирана практика на ВКС, а именно решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 231 от 6.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г., I т. о. В първото решение е прието, че индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12 а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Съгласно посочените решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата – съответната банка. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Въззивното решение не се отклонява от тези прави разрешения, които настоящият състав на ВКС споделя.

Настоящият състав намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване и по поставения под номер шест в изложението процесуалноправен въпрос, касаещ приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи. Въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС, тъй като е постановил своето решение при обсъждане на всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните, като е изложил собствени мотиви, обуславящи извода му за основателност на предявените искове.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по обуславящия изхода на спора правен въпрос, касаещ приложението на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, доколкото въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана и в Т. Р. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост, в какъвто смисъл е направил своите изводи и въззивният съд в обжалваното решение.

Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на насрещната страна сторените в настоящото производство разноски в размер 300лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 220/11.03.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2074/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА Н. С. Н. да заплати на Банка ДСК ЕАД деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 300лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: