Р Е Ш Е Н И Е

№ 50001

Гр. София, 10.05.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

При участието на секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА

Като изслуша докладваното от съдия ПЕТЯ ХОРОЗОВА

търг. дело № 1813/2022 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 180 от 08.04.2022 г. по в. т. д. № 558/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, като касационното му обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в частта, с която след осъществения въззивен контрол върху решение № 260029 от 19.02.2021 г., постановено по т. д. № 264/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, застрахователното дружество е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати на малолетния В. П. М., действащ чрез своя баща и законен представител – П. В. М. - сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на неговата баба – В. И. М., вследствие на ПТП, настъпило на 16.11.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 25.04.2018 г. до окончателното изплащане на главницата.

В касационната жалба срещу посочената по-горе част от решението се излага, че същото е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Оспорва се изводът на съда относно материалноправната легитимация на ищеца, като формиран в противоречие с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърди се, че не е налице предвиденото в посоченото тълкувателно решение изключение за разширяване кръга на лицата с право да бъдат обезщетени от смъртта на свои близки, като събраните доказателства установяват съществуването на нормални, традиционни, обичайни семейни отношения между внук и баба, съответно наличието на естествена емоционална реакция от нейната загуба, но не и обстоятелства, обуславящи присъждане на застрахователно обезщетение. Евентуално се релевира незаконосъобразност на извода на съда, че разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ не следва да се прилага в случая, както и неправилно приложение от страна на въззивния съд на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД, чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 6 ЗМДВИП.

Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, оспорва основателността й по съображения, изложени в писмения отговор и доразвити в представената по делото писмена защита.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като съобрази доводите на страните и материалите по делото, в съответствие с чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

При постановяване на решението в обжалваната част въззивният съд е изходил от указанията в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, че материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и по изключение всяко друго лице, което е създало с починалия трайна и дълбока емоционална връзка и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. За да приеме, че малолетният ищец има право да получи обезщетение, въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства, според които 4-годишният В. и починалата му баба са били в изключително близки отношения, тя е участвала активно в отглеждането и възпитанието му, подпомагала е развитието му физически и материално; създадената емоционална връзка между баба и внук е силно изразена и може да се определи като изключение от традиционно установената фамилна близост, вкл. в деня на инцидента В. е бил с баба си и дядо си, за да му пазаруват. Неочакваната смърт на бабата се е отразила изключително неблагоприятно върху психическото състояние на детето, което е било и свидетел на смъртта й. След преценка на конкретните обстоятелства от обективна и от субективна страна въззивният съд е намерил, че справедлив еквивалент за претърпените от малолетния ищец болки и страдания от загубата на този изключително близък за него човек е сумата от 10 000 лв. В подкрепа на своя извод съдът е изложил и съображения относно детската психология в съответната възраст и способността на детето да има съзнателна и трайна емоционална връзка с неговия прародител.

Съдът е намерил за неоснователно възражението на застрахователя, свързано с приложимостта на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.) досежно лимитирания размер на обезщетението, както и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от увреденото лице, основано на твърдения, че ищецът е пътувал в МПС, управлявано от водач в състояние на тежко алкохолно опиянение, предвид надлежно оборената в хода на процеса доказателствена сила на Протокол № А-405 от 21.11.2017 г. за химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта на виновния водач.

Касационно обжалване на решението е допуснато по обуславящия изхода на спора правен въпрос относно предпоставките, при които съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС лица, извън тези, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., имат материалноправна легитимация да претендират обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на техни близки, причинена в резултат на деликт.

Настоящият съдебен състав намира следното:

С. Т. решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, надлежно цитирано и от въззивния съд, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. С тълкувателното решение е обявено за изгубило сила Постановление № 2 от 30.11.1984 г. на Пленума на Върховния съд, според което кръгът на лицата с право на обезщетение е определен изчерпателно с ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на бабите / дядовците и внуците е прието, че само формалната връзка на родство с починалия не е достатъчна, за да им бъде признато право на обезщетение. За да получат обезщетение, тези лица следва да докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях и починалия е станала толкова силна, че те търпят от неговата смърт морални болки и страдания, които надхвърлят по интензивност и времетраене нормално присъщите за тези отношения на родство и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. за обезщетяване само на най-близките на починалия.

Посочените разяснения налагат извод, че обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на близък, попадащ извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение. Наличието му следва да бъде преценявано във всеки конкретен случай, но ориентир за такова изключение е съществуването на привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, която надхвърля формалното родство и съпътстващите го отношения на разбирателство, взаимна обич и грижа, духовна близост, емоционална и материална подкрепа. Такава близост се поражда в резултат на тежки и извънредни житейски ситуации, обуславящи нужда от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство, например поради заместващата грижа, полагана за пострадалия от бабата и дядото, вместо от родителите. В този смисъл са постановените съдебни актове по реда на чл. 290 ГПК - решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 92/2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II т. о., решение № 17/2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на II т. о., решение № 60070/2021 г. по т. д. № 904/2020 г. на I т. о., решение № 33/2022 г. по т. д. № 377/2021 г. на I т. о., решение № 50020/2023 г. по т. д. № 1439/2022 г. на I т. о. и др., разрешенията по които се споделят изцяло от настоящия съдебен състав.

Обжалваното въззивно решение се отклонява от посочената по-горе задължителна и казуална практика на ВКС, поради което се преценява като необосновано и постановено при допуснато нарушение на материалния закон.

Основателни са оплакванията на касатора, които не са били споделени от въззивната инстанция, че от събраните доказателства не се установява да е налице изключителност на връзката между малолетния ищец и неговата баба, каквато се изисква съобразно цитираното тълкувателно решение. От гласните доказателства е установено, че В. М. е имала съществен принос в отглеждането на В. – водела го на детска градина, помагала на майка му в грижите за него, включително финансово, купувала му дрехи, играчки, детето оставало при нея през уикендите и през някои седмици, ходели заедно на почивка. Детето и родителите му първоначално живеели заедно с баба му В. (майка на бащата) и дядо му в общо домакинство, а след раздялата между родителите през м. октомври 2015 г. В. и майка му заживели отделно, но бабата продължавала да помага в отглеждането му, тъй като майката работела. Детето било привързано към баба си и тежко понесло загубата й. По делото няма данни пострадалата В. М. да е упражнявала грижите за своя внук вместо неговите живи и трудоспособни родители, напротив, гласните доказателства сочат единствено, че тя ги е подпомагала и отменяла при изпълнението на конкретни родителски отговорности, което е често срещана и обичайна практика в семейните отношения. По делото не се твърдят и доказват и никакви извънредни обстоятелства, нито тежки житейски ситуации, въз основа на които връзката между внук и баба да придобие изключителен характер и така да надхвърли традиционната за българския бит и душевност силна емоционална близост и привързаност, характерна за съответния вид родство. Следователно от събраните по делото доказателства не се установява да е съществувала особено близка духовна и емоционална връзка между пострадалото при ПТП лице и лицето, търсещо обезвреда поради неговата смърт, съобразно очертаните по-горе критерии, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС. Доводи в противния смисъл не могат да се черпят нито от ниската възраст на ищеца, нито от обстоятелството, че е оцелял в произшествието. На първо място в исковата молба твърденията, че детето е станало свидетел на смъртта на своите баба и дядо (виновния водач) и е преживяло силен стрес, са изложени, за да обосноват собственото му увреждане като участник в произшествието, а на следващо – от гласните доказателства се установява, че детето има травмиращи спомени за своя дядо, а не за своята баба.

Въз основа на гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че В. П. М. не е легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баба си и тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд, след отмяната на неправилното въззивно решение спорът следва да се реши по същество, като предявеният иск се отхвърли.

С оглед крайния резултат по делото в полза на касатора следва да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски в размер на 730 лв. за всички инстанции.

Така мотивиран и на основание чл. 293 ГПК съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 180 от 08.04.2022 г. по в. т. д. № 558/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 260029 от 19.02.2021 г. по т. д. № 264/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик в частта за осъждането на „Дженерали застраховане“ АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на малолетния В. П. М., действащ чрез своя баща и законен представител П. В. М., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на баба му В. И. М., вследствие на ПТП, настъпило на 16.11.2017 г., в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.04.2018 г. до окончателното й изплащане; като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на В. П. М., действащ чрез своя баща и законен представител П. В. М., срещу „Дженерали застраховане“ АД, за заплащането на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на сумата от 10 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на В. И. М., причинена вследствие на ПТП, настъпило на 16.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.04.2018 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА В. П. М. с ЕГН [ЕГН], действащ чрез своя баща и законен представител - П. В. М. с ЕГН [ЕГН], да заплати в полза на „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 730 лв. (седемстотин и тридесет лева) - сторени разноски и възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК за всички съдебни инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: