О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№13
гр. София, 06.01.2022 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 306 по описа за 2021г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца М. А., извършващ търговска дейност във Ф. Р. Г. с регистрация по ДДС /VАТ/ № DE243184095, [населено място], чрез адвокат Я. Н. Я., упражняващ дейността си в Адвокатско дружество „Я.“, и ответниците „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД, [населено място] и „Интерграфик сървис“ ЕООД, [населено място] чрез адвокат К. Г. М. срещу решение № 102 от 10.01.2020г. по т. дело № 4652/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
Касаторът – ищец М. А., извършващ търговска дейност във Ф. Р. Г. с регистрация по ДДС /VАТ/ № DE243184095, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 1152 от 24.06.2019г. по т. дело № 1876/2018г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 4 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. А., извършващ търговска дейност във Ф. Р. Г. срещу Т. Б. Р. да заплати солидарно с останалите ответници на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сума в размер 25 564, 60 евро, предявена частично от 190 000 евро, представляваща платена цена по прекратен договор за продажба на употребявана машина „Неidelberg SM 74-5-Н, 2008 г.“, по който е издадена проформа фактура № [ЕГН]/26.05.2015г., ведно със законната лихва върху сумата 25 564, 60 евро, считано от 10.09.2018г. до окончателното плащане; на основание чл. 92 ЗЗД сума в размер 3 283, 62 евро, предявена частично от 12 844, 44 евро, представляваща неустойка за забава за периода 01.02.2017г. - 10.09.2018г.; както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на Т. Б. Р. сума в размер 1 266, 67 лв. – направени съдебни разноски. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че предявените искове за солидарно осъждане на Т. Б. Р. следва да се отхвърлят, тъй като в т. 6 от споразумението същият е изразил воля само от името на двете дружества за възникване на солидарно задължение за възстановяване на авансово платената цена по договора, но не се е задължил като физическо лице. Счита, че съдебният състав не е съобразил обстоятелството, че при сключване на споразумението Т. Р. е действал, освен в качеството си на управител, също и в качеството си на собственик на „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД и „Интерграфик сървис“ ЕООД. Не е ясно защо съдът приема, че споразумението обективира възникнало солидарно задължение за Т. Р. като физическо лице единствено по отношение на обезщетенитето за вреди в размер 20 000 евро, а изключва наличието на такова по отношение на задължението за възстановяване на авансово платената цена по договора в размер 170 000 евро.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и че въззивното решение в обжалваната от ищеца част е очевидно неправилно:
1. Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните? – противоречие с решение № 186/14.01.2016г. по гр. д. № 5980/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 443/25.10.2011г. по гр. д. № 166/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2. Сключването на споразумение между две лица, по силата на което, когато едното лице, действайки в лично качество и в качеството си на управител се съгласява, че носи отговорност за заплащане на дължима от страна на представляваното от него дружество сума, освен в качеството си на управител, но и в качеството си на собственик на представляващото дружество, обективира ли възникването на солидарна отговорност и встъпване в дълг за това лице?
3. Може ли съдът, без да извърши тълкуване на отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от цялото споразумение, без да се вземе предвид целта на споразумението, да подмени волята на страните като приеме, че в една част подписаното споразумение обективира възникнало солидарно задължение за подписалото го лице в лично качество като физическо лице, а в друга част да изключи наличието на такова, респективно да приеме, че процесното споразумение не обективира договор за встъпване в дълг по отношение на подписалото го физическо лице в лично качество, макар изрично да приема в мотивите на постановеното решение, че лицето е подписало споразумението в лично качество?
По посочените два правни въпроса касаторът – ищец се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид липсата на задължителна съдебна практика по въпросите, свързани с приложението на института встъпване в дълг.
Ответникът Т. Б. Р. чрез процесуален представител адв. К. Г. М. оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от ищеца част, тъй като първият формулиран от касатора въпрос се явява общ и несъответстващ на правната и фактическа обстановка по делото, а въпроси № 2 и № 3 от изложението са общи и произволни, не са включени в предмета на делото и не са обослувили изхода на спора, въпрос № 2 не може да бъде поставен поради това, че липсва правна норма в българското законодателство, която да предвижда солидарна отговорност на собственика и управителя на едно търговско дружество за задълженията на това дружество към трети лица, а въпрос № 3 се отнася до неправилността на решението.
Касаторите – ответници „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД, [населено място] и „Интерграфик сървис“ ЕООД, [населено място] обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са осъдени да заплатят солидарно на М. А., извършващ търговска дейност във Ф. Р. Г. с регистрация по ДДС /VАТ/ № DE243184095, [населено място], използващ наименование „АГМ Г. М. , следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сума в размер 25 564, 60 евро, предявена частично от 190 000 евро, представляваща платена цена по прекратен договор за продажба на употребявана машина „Неidelberg SM 74-5-Н, 2008 г.“, по който е издадена проформа фактура № [ЕГН]/26.05.2015г., ведно със законната лихва върху сумата 25 564, 60 евро, считано от 10.09.2018г. до окончателното плащане; на основание чл. 92 ЗЗД сума в размер 3 283, 62 евро, предявена частично от 12 844, 44 евро, представляваща неустойка за забава за периода 01.02.2017г. - 10.09.2018г.; сума в размер 4 004, 58 лв. - съдебни разноски. С първоинстанционното решение е отхвърлено предявеното от „Интерграфик сървис“ ЕООД, [населено място] срещу М. А., извършващ търговска дейност във Ф. Р. Г. с регистрация по ДДС /VАТ/ № DE243184095, [населено място], използващ наименование „АГМ Г. М. , възражение за прихващане с вземане в размер 20 000 евро – цена по договор за продажба на производствена линия за книги по фактура № [ЕГН]/12.06.2017г. Касаторите – ответници правят оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат становище, че въззивният съд не е установил служебно съдържанието на чуждото право, не е посочил конкретни правни норми, които да регламентират правосубектността на ищеца като търговец, поради което е останал неизяснен въпросът за правосубектността на ищеца, правото му да използва в дейността си наименованието „АГМ Г. М. , кому и на какво основание принадлежи правото на иск по процесната търговска покупко-продажба. Поддържат също, че решението е постановено при нарушаване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като приетите факти са в противоречие с доказателствата по делото – не е установено сключване на търговска продажба между ищеца и ответниците, а от представеното споразумение се установява, че се касае до договор за заем. Касаторите – ответници правят оплакване за нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД – съдът не е изяснил и тълкувал правилно волята на страните по представените 2 бр. споразумения, както и за неправилно приемане в противоречие със заключението на съдебно-счетоводната експертиза /ССчЕ/ и представеното с допълнителната искова молба споразумение, че в счетоводството на ответника „Интерграфик сървис и партньори” ЕООД е осчетоводена процесната покупко-продажба и че е налице знание на Т. Р. относно лицето, с което договаря. Излагат доводи за неправилност на изводите на въззивната инстанция за приложимостта на разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ по отношение на направеното с отговора на искова молба възражение за нищожност на договора за покупко-продажба и сключеното споразумение за разваляне на тази продажба
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторите – ответници релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че въззивното решение в обжалваната от тях част е очевидно неправилно:
1. Длъжен ли е съдът да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо право, относимо към фактическата обстановка по делото, когато сделката е квалифицирана като международна търговска продажба и страна купувач по тази сделка е лице, регистрирано за извършване на търговска дейност, съгласно чужд закон, а ответникът е оспорил неговата правосубектност? - противоречие с решение № 156/21.01.2020г. по гр. д. № 336/2019г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 205/20.10.2015. по гр. д. № 412/2015г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 426/21.11.2011г. по гр. д. № 74/2011г. на ВКС, ГК, I г. о.
2. Счетоводното записване на задължение на търговец в счетоводните му книги като задължение по заем доказателство ли е за съществуването на възникнали правоотношения с насрещната страна по договор за заем, когато по делото съществува и писмено доказателство - споразумение, в което страните са посочили изрично, че с извършено плащане се погасява задължение по заем?
3. Може ли да е доказателство по смисъла на чл. 55, ал. 1 ТЗ проформа фактура за сключена търговска покупко-продажба, издадена на получател - купувач, каквото лице не съществува в правния мир и може ли такава фактура да обективира валидно сключена търговска сделка между търговци?
По посочените два въпроса касаторите – ответници се позовават на противоречие с решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г. на ВКС, ТК, I т. о.
4. Приложима ли е разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ в случаите на нищожна сделка, сключена между търговци, когато сключената търговска сделка противоречи на императивни правни норми и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД? - противоречие с решение № 14/04.02.2013г. по т. д. № 1201/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ответникът М. А., извършващ търговска дейност във Ф. Р. Г. с регистрация по ДДС /VАТ/ № DE243184095, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/, чрез адв. Я. Н. Я., упражняващ дейността си в Адвокатско дружество „Я.“, оспорва касационната жалба на ответниците и прави възражение за липса на твърдените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия въпрос поддържа становище, че не е осъществено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК поради това, че както и да бъде решен този въпрос, същият не би променил изхода на спора, тъй като в настоящия случай е налице международна покупко - продажба, по отношение на която е приложима Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки от 1980г. /известна като „Виенска конвенция“/, а не чуждо право, чието съдържание следва да се установява; в тази връзка обжалваното решение на въззивния съд не е в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика. По отношение на втория, формулиран в изложението, въпрос и доколкото с него се визира доказателствената сила на счетоводните записвания, ответникът – ищец счита, че въззивната инстанция не се е отклонила от съдебната практика, обективирана в решение № 218/5.07.2011г. по гр. д. № 775/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 2/20.01.2011г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 42/19.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./. Относно посочения трети въпрос прави възражение, че не осъществява общия критерий за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като поддържа, че при съблюдаване на събраните писмени доказателства по делото и, тълкувайки волята на страните съобразно чл. 20 ЗЗД, правилно въззивният съд е приел, че волята на страните обективира сключен договор за международна продажба между „Интерграфик сървис и партньори” ЕООД, представлявано от управителя Т. Б. Р., в качеството му на продавач и М. А., действащ под търговското име „АГМ Г. М. , в качеството на купувач, на 12.04.2015г., с който „Интерграфик сървис и партньори” ЕООД се е задължил да продаде и достави на М. А. „употребявана машина „Неidelberg SM 74-5-Н, 2008 г.“, а последният се е задължил да му заплати сумата от 170 000 евро. Ответникът – ищец излага съображения, че цитираните решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г. на ВКС, ТК, I т. о. са неотносими към настоящия правен спор, тъй като касаят различни казуси и различният краен извод е обусловен от различните факти по всяко едно от делата; въззивният съд не се отклонил от създадената по приложението на чл. 20 ЗЗД съдебна практика. По отношение на четвъртия формулиран въпрос счита, че не са налице специалните основания по чл. 280, ал. 1 ТПК за допускане на касационно обжалване, тъй като разпоредбата на чл. 293, ал.З ТЗ е приложена от въззивния съд в съответствие със закона и практиката на ВКС, обективирана в решение № 71/22.06.2009г. по т. д. № 11/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. Поддържа също, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК – решението не е очевидно неправилно.
Страните претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въз основа на обсъдените доказателства /проформа фактура № [ЕГН]/26.05.2015г., банково извлечение от 12.06.2015г., споразумение между М. А. и Т. Р., анекс към договора между М. А. и „Интерграфик сървис“ЕООД, заключение на ССчЕ и заключение на съдебно-графическата експертиза /СГЕ// въззивният съд е приел, че на 12.04.2015г. между ищеца М. А., извършващ търговска дейност във Ф. Р. Г. с регистрация по ДДС /VАТ/ № DE243184095, [населено място], като купувач и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД като продавач, е сключен договор за покупко-продажба, обективиран в проформа фактура № [ЕГН]/26.05.2015г., съгласно който „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД се е задължило да продаде и достави на ищеца употребявана печатна машина „Неidelberg SM 74-5-Н, 2008 г.“, а последният се е задължил да я закупи на цена в размер 170 000 евро. Установил е, че ищецът е заплатил на продавача „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД сумата в размер 170 000 евро чрез няколко банкови превода: на 27.05.2015г. е превел сумата 50 000 евро, на 03.06.2015г. - 20 000 евро, на 05.06.2015г. - 70 000 евро и на 09.06.2015г. - сумата 30 000 евро. Въпреки изпълнението на задължението на ищеца, продавачът „Интерграфик сървис и партньори“ООД не е изпълнил своето насрещно задължение да достави на ищеца вещта, предмет на договора.
С представеното споразумение ищецът М. А. и Т. Р. в качеството му на представляващ продавача „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД са постигнали съгласие договорът за покупка от 12.04.2016 г. на употребявана машина „Неidelberg SM 74-5-Н, 2008 г.“ да бъде развален поради недоставяне на закупената машина. В него е посочено, че поради неизпълнение на договора ищецът е претърпял вреди в размер 20 000 евро, и страните са постигнали съгласие сумата в общ размер 190 000 евро да бъде заплатена до 31.01.2017г. В т. 4 от споразумението страните изрично са уговорили, че общото задължение от 190 000 евро включва 170 000 евро - платена цена по договора, и 20 000 евро - обезщетение за щети, което може да бъде платено на две части, както и че сумата от 100 000 евро се дължи до 31.01.2017г., а лихва за забава в размер на 8% на година се дължи от 01.02.2017г. Съдебният състав въз основа на заключението на СГЕ, кредитирано изцяло като обективно и професионално изготвено, е приел за неоснователно оспорването на авторството на споразумението и възражението, че същото не е подписано от Т. Р.. Изводът за неоснователност на възражението, че Т. Р. е бил въведен в заблуждение, е аргументиран с липсата на доказателства в тази насока съгласно чл. 154 ГПК – ответниците не са ангажирали доказателства, че Т. Р. е смятал, че предоговаря съществуващи заемни отношения, а не по прекратяване на договора за доставка на употребявана печатна машина. Въззивната инстанция е посочила, че не са представени изобщо доказателства за съществуването на облигационна връзка между страните, основана на сключен договор за заем. Изложила е съображения, че счетоводното отразяване при ответниците на поетите задължения по споразумението като заем, не представлява доказателства в тази насока, а на доказване подлежи основанието, на което е извършено отразяването на съответната счетоводна операция, което не е направено.
Въззивната инстанция е констатирала, че с представения анекс към договора М. А. и „Интерграфик сървис“ ЕООД са се споразумели дължимата от ищеца цена в размер 20 000 евро за употребявана линия за книги да послужи за намаляване на задължението от 170 000 евро по предходно сключения между тях договор, като по този начин се погасява задължението за лихви в размер 20 000 евро и вследствие на извършеното прихващане дължимата цена възлиза на 170 000 евро.
Изводът за неоснователност на възражението на ответниците по исковата молба за нищожност на договора за продажба поради това, че купувачът не е индивидуализиран и не притежава правосубектност, поради което не може да бъде носител на права и задължения, е аргументиран със съдържанието на проформа-фактура № [ЕГН]/26.05.2015г., в която изрично е посочено кой е страна по договора и от която се установява, че Т. Р. е знаел, че договаря именно с физическото лице М. А.. Независимо, че М. А. е действал под търговско наименование „АГМ Г. М. , което е допустимо според законодателството на ФРГ, същият е страна по договора именно в качеството му на физическо лице.
Въззивният съд е приел за неоснователен и довода на ответниците по исковете, че споразумението е подписано от Т. Р. само в негово лично качество и че поради това, че той не е страна по този договор, изявлението му не обвързва „Интерграфик сървис“ ЕООД и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД, както по отношение прекратяването на съществуващата договорна връзка поради неизпълнение на задължението на доставчика, така и относно последиците за връщане на платената авансово цена и заплащане на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Съдебният състав е изложил съображения, че Т. Р. е действал едновременно като управител на продавача „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД и на „Интерграфик сървис“ЕООД и именно в това качество е задължил последното дружество да встъпи на основание чл. 101 ЗЗД в дълга на „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД и да отговаря за връщане на получената по прекратения договор сума в размер 170 000 евро. Посочил е, че в т. 6 от споразумението Т. Р. е изразил воля само от името на двете дружества за възникване на солидарно задължение за възстановяване на авансово платената цена по договора, но не се е задължил и като физическо лице.
Въззивният съд е приел, че за Т. Р. е възникнало солидарно задължение като физическо лице единствено по отношение на обезщетението за вреди от неизпълнение на договора в размер 20 000 евро, но между страните не се спори и се установява, че това вземане е погасено чрез извършено извънсъдебно прихващане с насрещно вземане на „Интерграфик сървис“ ЕООД към ищеца, произтичащо от друг договор за доставка, различен от процесния.
Изводът за неоснователност на възраженията на ответниците по исковата молба за настъпила преклузия на исковата претенцията при условията на чл. 147 и сл. ЗЗД е аргументиран с характера и вида на споразумението – споразумение за встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД, а не договор за поръчителство по смисъла на чл. 138 ЗЗД, макар и обезпечителната цел на двете правни фигури, както и правната им последица - възникване на солидарна отговорност пред кредитора /чл. 122 връзка с чл. 101, изр. 3, чл. 141, ал. 1 ЗЗД/ на практика да съвпадат.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ответниците „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД, [населено място] и „Интерграфик сървис“ ЕООД, [населено място]:
Доводът на касаторите – ответници за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от тях част по първия посочен правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Изводът на въззивната инстанция за неоснователност на възражението на ответниците по исковата молба за нищожност на договора за продажба поради това, че купувачът не е индивидуализиран и не притежава правосубектност, поради което не може да бъде носител на права и задължения, е разрешен в съответствие с представените доказателства при съобразяване с приложимото право на Ф. Р. Г. Видно от представения документ за регистрация съгласно параграф 14 от GewO - Gewerbe, М. А. е регистриран на 03.08.2010г. да упражнява търговска дейност – автоматизирана търговия с машини, с място на стопанска дейност [населено място], [улица]. С издаване на посочения вид разрешително за осъществяване на търговска дейност Gewerbe не е създадено търговско дружество – юридическо лице, поради което изводът, че страна по договора е М. А. като физическо лице, което е допустимо според законодателството на ФРГ, не е в противоречие с практиката на ВКС за установяване съдържанието на чуждото право.
Неоснователен е и доводът на касаторите – ответници за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от тях част по формулираните втори и трети правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият правен въпрос е поставен с оглед възражението на касаторите – ответници за недължимост на вземане за връщане на платена цена по договор за продажба, тъй като платената от ищеца на „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД сума в размер 170 000 евро е по договор за заем. От една страна, това възражение не е релевирано своевременно в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, а от друга страна посоченият втори въпрос е поставен едностранчиво, без да се отчитат и останалите събрани по делото доказателства. Следва да се отбележи също, че съгласно константната практика на ВКС счетоводните книги имат характер на частни свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила е производна и се отнася до факта на писменото изявление и неговото авторство. Доказателствената сила на счетоводните книги и записвания в тях следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото съгласно чл. 182 ГПК. В конкретния случай изводът на въззивната инстация за наличие на сключен между М. А. и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД договор за международна покупко-продажба не е направен само въз основа на проформа фактура № [ЕГН]/26.05.2015г., нито само съобразно счетоводни записвания, а до него съдебният състав е достигнал след обсъждане на всички събрани по делото доказателства в съвкупност и тяхната взаимна връзка с оглед константната практика на ВКС.
Третият правен въпрос не отговаря на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и поради това, че съдържа твърдението на ответниците по исковата молба, че посоченият в проформа-фактурата купувач не съществува в правния мир, което не е прието от въззивната инстанция, нито е установено от доказателствата по делото.
Формулираният от касаторите – ответници четвърти правен въпрос също не отговаря на основния селективен критерий, предвиден в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение и същият не е обусловил основните правни изводи на съдебния състав. Въззивният съд не е приел, че сделката за покупко-продажба на употребяваната машина „Неidelberg SM 74-5-Н, 2008 г.“ е нищожна като противоречаща на императивни правни норми на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По касационната жалба на ищеца:
Поставеният от касатора – ищец в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода по делото, но по отношение на него не е доказана поддържаната допълнителна предпоствка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. По същия въпрос е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения /цитираните от касатора - ищец решения, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства, установи фактическата обстановка и обсъди въведените от страните доводи и възражения в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика на ВКС, като в изпълнение на служебното начало и правомощията си по чл. 269 ГПК, разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, е обсъдил изложените във въззивните жалби и отговорите оплаквания, възражения и доводи, анализирал е събраните в двете съдебни производства доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и въз основа на тях е установил фактическата обстановка. Правилността на преценката на доказателствата не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото евентуалната опороченост на приетите за установени факти и обстоятелства може да се отрази на обосноваността на постановения съдебен акт и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК.
Формулираните от касатора – ищец в т. 2 и т. 3 от изложението въпроси не отговарят на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са фактически и техният отговор зависи от конкретното съдържание на двустранно подписаното споразумение. В настоящия случай съдебният състав е обсъдил сключеното между М. А. и Т. Р. споразумение и въз основа на неговото съдържание е приел за установено, че в т. 6 от споразумението Т. Р. е изразил воля само от името на двете дружества за възникване на солидарно задължение за възстановяване на авансово платената цена по договора, но не се е задължил и като физическо лице. Изводът, че за Т. Р. е възникнало солидарно задължение като физическо лице единствено по отношение на обезщетението за вреди от неизпълнение на договора в размер 20 000 евро, както и че това вземане е погасено чрез извършено извънсъдебно прихващане с насрещно вземане на „Интерграфик сървис“ ЕООД към ищеца, произтичащо от друг договор за доставка, различен от процесния, е направен от въззивния съд въз основа на съдържанието на представените в първоинстанционното производство споразумение /т. 3/ и анекс. Преценката дали приетите за установени факти съответстват на представените доказателства и доколко при обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка са спазени правилата на логическото мислене не може да бъде извършена в производството по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплакванията в тази насока представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на поддържаното в двете касационни жалби основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен в нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на страните не се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102 от 10.01.2020г. по т. дело № 4652/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.