Р Е Ш Е Н И Е

№ 203

гр. София, 28 март 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Н. К. Първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети септември, две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Спас Иванчев

ЧЛЕНОВЕ: Христина Михова

Красимир Шекерджиев

при участието на секретаря Е. М. и прокурора А. Б. като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №531 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия В. Р. Д. срещу решение №46, постановено на 07.04.2023 г. по ВНОХД №29/2023 г. по описа на Апелативен съд - В. Т. с което е изменена присъда №5, постановена на 19.04.2022 г. от Окръжен съд - В. Т. по НОХД №376/2021 г.

С присъдата подсъдимият Д. е признат за виновен в това, че за времето от 12.03.2020 г. до 10.04.2020 г. в [населено място] на строителна площадка на [улица], в качеството си на технически ръководител на строителен обект „Многофункционална жилищна сграда - секции 1 и 2“, с възложител и строител „К.К.“ Е. при извършване на строително - монтажни работи (СМР) съгласно §.5, т.40 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ, поради немарливо изпълнение на регламентираната в чл.163а, ал.5, във вр. с чл.163, ал.2 ЗУТ, чл.40, ал.1, чл.60, ал.1, чл.61 и чл.62, ал.1 Наредба №2/2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР (Наредба №2/2004 г.), чл.52, ал.1 и ал.2 и чл.199б Наредба №7/1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване (Наредба №7/1999 г.) дейност, представляваща източник на повишена опасност причинил смъртта на И. П. Т., като на основание чл.123, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет месеца, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата подсъдимият Д. е оправдан по обвинението да е нарушил чл.126, т.6 Кодекса на труда във вр. с чл.33 Закон за безопасните условия на труд (ЗБУТ), както и по обвинението да е извършил престъплението при условията на независимо съпричиняване с Й. С. С..

С присъдата подсъдимият Д. е осъден да заплати разноски по водене на делото в размер на 1493,53 лева.

С въззивното решение първоинстанционната присъда на основание чл.337, ал.1, т.2 е изменена, като подсъдимият Д. е оправдан по обвинението да е нарушил чл.52, ал.1 и ал.2 и чл.199б Наредба №7/1999 г.

Присъдата е потвърдена в останалата й част.

В касационната жалба се сочат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК.

Оспорват се изводите на въззивния съдебен състав, че подсъдимият Д. към момента на настъпване на трудовата злополука е бил технически ръководител на обекта. Твърди се, че той е бил назначен с трудов договор на длъжност „техник строителство и архитектура“, което е различно от технически ръководител и този договор никога не е бил променян. Поддържа се, че заповедта от 03.01.2020 г., с която управителят на строителното дружество е назначил подсъдимия на длъжност „технически ръководител“ на строителния обект не поражда правно действие, защото не е била подписана от Д., никога не му е била съобщавана и дори да се приеме, че е издадена по реда на чл.120, ал.1 КТ тя има действие за максимален срок от 45 дни. На тези основания се твърди, че към момента на настъпване на трудовата злополука заповедта не е била в сила.

В подкрепа на тезата си касационният жалбоподател е посочил и това, че всички строителни книжа - актове, протоколи и заповедната книга за обекта (в които е отразено, че Д. е технически ръководител) са подписани от него след настъпване на произшествието въз основа на изпитван основателен страх да не загуби работата си.

С касационната жалба се оспорват изводите на въззивния съд, че легалното определение за длъжността „технически ръководител“ се съдържа в чл.163а, ал.4 ЗУТ, като се поддържа, че съдът не е съобразил, че в случая не е било изпълнено изискването на чл.163а, ал.1 ЗУТ.

С жалбата се оспорват и доказателствените изводи на въззивния съд, като се твърди, че неправилно са кредитирани показанията на свидетелката А., която твърди, че подсъдимият още при постъпването си на работа е бил назначен за технически ръководител, както и не са били кредитирани показанията на свидетелката М. - К., която е възприела казаното от свидетеля Р., че той не е виждал заповедта за назначаването на подсъдимия на тази длъжност. По тези причини се поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че Д. към момента на трудовата злополука е бил технически ръководител на строителния обект.

Оспорват се и изводите на въззивния съд, че към момента на инцидента на обекта не е имало предпазни парапети, както и това, че подсъдимият е познавал пострадалия Т. и е знаел, че той е бил част от бригадата, работила на обекта.

На тези основания се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, като Д. бъде изцяло оправдан. При условията на алтернативност се предлага след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа оплакванията, отразени в касационната жалба и отново ги възпроизвежда. Прави искане или подсъдимият Д. бъде изцяло оправдан, или след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Представителят на ВКП предлага касационната жалба да бъде преценена като неоснователна.

Твърди, че въззивният съд е извършил цялостна проверка на атакуваната първоинстанционна присъда и вярно е преценил, че от събраните писмени и гласни доказателства и от заключенията на приетите по делото експертизи се установява по несъмнен и категоричен начин, че подсъдимият е бил определен за технически ръководител и е изпълнявал задълженията на технически ръководител на строителния обект към момента на настъпване на трудовата злополука. Пледира, че е установено по безспорен начин, че обекта не е бил обезопасен с предпазни парапети, което е и довело до настъпване на инцидента и смъртта на пострадалия работник.

Поддържа, че въззивният съд е направил пълен и верен доказателствен анализ, отговорил е на всички доводи, отразени във въззивната жалба и законосъобразно е преценил, че следва да бъде ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Д. за извършено престъпление по чл.123, ал.1 НК.

Предлага касационната жалба да не бъде уважавана, а атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимият изразява дълбоко съжаление за случилото се и моли жалбата му да бъде уважена. Твърди, че е невинен.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационната жалба е неоснователна.

По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

Основното оплакване в касационната жалба е свързано с оспорване на изводите на решаващите съдилища, че подсъдимият Д. е имал качеството на технически ръководител на строителния обект, където е настъпил инцидента, довел до смъртта на пострадалия Т.. Касационният състав прецени, че правилно въззивния съд е установил съществуващите взаимоотношения (договорни и фактически) между подсъдимият и дружеството „К. К.“ Е.- негов работодател, като вярно е преценил, че Д. фактически е изпълнявал задълженията на технически ръководител на строителния обект. Правилно въззивният съд е ценил показанията на свидетелите А., която е била категорична, че технически ръководител на строителния обект е бил именно подсъдимия, показанията на свидетелите Й., П., Т., К., А. и И. (всичките работили на обекта), които заявяват същото, като твърдят, че той им е поставял конкретни дневни задачи за изпълнение и към него са се обръщали, когато са имали нужда да бъдат поръчвани материали.

Правилно въззивният съд е ценил и показанията на свидетеля М., който твърди, че е назначил подсъдимия за технически ръководител на обекта и той е отговарял за работата на намиращите се там кофражисти, и е имал задължение да поръчва материали, и да организира работния процес.

Законосъобразно са ценени и показанията на свидетеля Р., който в качеството си на осъществяващ строителен надзор на обекта е знаел, че подсъдимият Д. изпълнява длъжността на технически ръководител.

Касационният съд се съгласи с тезата на касационния жалбоподател, че от приетите по делото писмени доказателства - трудов договор №54/2018 г. (с която е бил назначен подсъдимият Д.), длъжностна характеристика за длъжността „строителен техник“, заповед от 03.01.2020 г. (с която подсъдимият е определен за технически ръководител на строителния обект) и копие от трудова книжка на подсъдимия не може да бъде направен извод, че документално подсъдимият е бил назначен на длъжност технически ръководител. Този извод следва от съдържанието на трудовия договор, от който се установява, че Д. е бил назначен на друга длъжност (техник строителство и архитектура) и няма данни договора да е бил променян. Представената заповед, в съдържанието на която е отразено, че подсъдимият се назначава на длъжност технически ръководител на обекта не е подписана от него. Това, че заповедта е издадена и в последствие изпратена като част от строителните книжа с оглед получаване на разрешение да бъде осъществено строителството не може да бъде основание да се прецени, че Д. е назначен на длъжността, отразена в нея.

Горните изводи не се променят и от подписаните от подсъдимия след датата на настъпване на инкриминираното деяние документи, тъй като същите не могат да заместят процедурата, чрез които по законов ред Д. е назначен на длъжност технически ръководител.

Всички тези обстоятелства нямат значение да решаване на централният въпрос в производството, а именно може ли подсъдимият Д. да бъде субект на престъпление по чл.123 НК.

Наказателната отговорност на субекта на престъплението по чл.123 НК не зависи от наличието или липсата на изрядно документално възлагане за осъществяваната от него дейност, а от установяването на фактическото й извършване. Дори да са налице пропуски при назначаването на подсъдимия на длъжността технически ръководител на строителния обект за изхода на производството има значение дали той е осъществявал фактическа тази дейност. Това безспорно е установено, което е и основание правилно въззивният съд да приеме, че той може да бъде субект на престъплението по чл.123 НК. В подкрепа на този извод е и практиката на касационния съд и конкретно НД 82/2018 г. 1 НО, НД 187/2021 г. 1 НО, НД 694/2021 г., 1 НО и др.

Във всеки от посочените съдебни актове съдът неотклонно е приемал, че при преценката за възможността да бъде носена наказателна отговорност за непредпазливо квалифицирано убийство по чл.123 НК няма определящо значение документално установената позиция на извършителя, а характера на изпълняваната дейност и фактическото съдържание на правата и задълженията на лицето, което я осъществява. Посочените по - горе еднопосочни и непротиворечиви доказателствени източници установяват по несъмнен начин, че подсъдимият Д. фактически е изпълнявал функциите на технически ръководител на строителния обект и е имал ангажимент да осъществи задълженията, съответстващи на тази длъжност.

В касационната жалба няма оплаквания за анализа на останалите доказателства, поради което и същият не следва да бъде детайлно проверен. Единствено трабва да бъде отразено това, че правилно въззивният съд е приел, че към момента на настъпване на трудовата злополука на етажа, където е работил пострадалия Т. не е имало обезопасителна ограда (или други обезопасителни средства), а е било налице задължение такива да бъдат поставени. Липсата им е била в пряка причинно - следствена връзка с падането на строителния работник и смъртта му. Отсъствието на тези средства се установява не само от посочените по - горе гласни доказателства, но и от приложените като веществени доказателства - снимки и заключенията на приетите експертизи.

Касационният съд прецени, че в атакуваното въззивно решение въззивният съд е направил задълбочен, пълен и верен анализ на доказателствените източници, като не е допуснал процесуални нарушения, които да налагат отмяна на атакувания съдебен акт.

По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон:

При внимателен преглед на оплакванията, отразени в касационната жалба може да бъде направен извод, че няма такива свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. Това основание единствено е отразено цифрово в титулната й част.

В касационното производство съдът няма задължение да извърши цялостен преглед на атакувания съдебен акт, поради липсата на служебно начало (извън откриването на допуснати съществени процесуални нарушения по чл.348, ал.3, т.2-4 НПК). Съдът дължи произнасяне само в рамките на посочените касационни основания и отразените в касационната жалба данни, които ги подкрепят. При липсата на конкретни оплаквания по отношение на приложението на материалния закон единствено следва да бъде посочено това, че въззивният съд правилно е преценил, че подсъдимият Д. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.123, ал.1 НК.

По делото безспорно е установено, че към момента на настъпване на злополуката на мястото, където е работил пострадалия Т. е нямало предпазни парапети или други обезопасителни съоръжения. Съобразно разпоредбите на чл.40, ал.1, чл.60, ал.1, чл.61 и чл.62, ал.1 Наредба №2/2004 г. на това работно място е трябвало да бъдат поставени обезопасителни парапети, предпазни (защитни) мрежи или мястото да бъде обезопасено по друг начин. Разпоредбата на чл.26, ал.1 Наредба №2/2004 г. предвижда задължение за Д.- като технически ръководител да предприеме необходимото и да осигури изпълнението на изискванията на ЗУБТ, което той не е направил.

Липсата на обезопасителни парапети (или други защитни средства) се дължи на бездействието на подсъдимия Д., който е следвало да организира поставянето им и това задължение му е било нормативно предписано.

Правилно въззивният съд е приел, че е налице пряка причинно - следствена връзка между неизпълнението на нормативно предвидените задължения на подсъдимия Д. и смъртта на пострадалия. Вярно съдът е отчел това, че към момента на настъпване на инцидента Д. не е бил на работа и не е бил на строителния обект, но това не е пречка да се приеме, че той е осъществил състава на престъплението от обективна страна, доколкото предходното престъпно негово бездействие е било причина за настъпване на общественоопасния резултат.

Правилно съдът е преценил, че престъплението е осъществено и от субективна страна - при форма на вината непредпазливост, като Д. не е предвиждал възможното настъпване на съставомерния резултат - смъртта на строителния работник Т., но е могъл и е имал задължение да го предвиди.

Правилно съдът е приел, че престъплението е осъществено при форма на изпълнителното деяние - немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, тъй като подсъдимият е бил квалифициран да осъществява дейността, която е следвало да осъществи.

Касационният съд се солидаризира изцяло с изводите на въззивната инстанция за това, че подсъдимият не трябва да носи отговорност за нарушаване на норми от Наредба №7/1999 г. Верен е извода на въззивния съд, че подсъдимият Д. е бил признат за виновен в нарушаване на норми от Наредба №2/2004 г., като този нормативен акт съдържа конкретни изисквания за извършване на строително - монтажни работи, докато нормите на Наредба №7/1999 г. регламентират общи задължения за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. При сравняване на инкриминираните разпоредби от двете наредби следва да бъде споделено виждането, че тези в Наредба №2/2004 г. поглъщат тези в Наредба №7/1999 г. (в случая не е налице приетото от въззивния съд отношение на общ към специален закон, тъй като двете групи норми регламентират различни обществени отношения). Ето защо правилно съдът е приел, че наказателната отговорност на подсъдимия може да бъде ангажирана само за нарушаване на нормите на Наредба №2/2004 г., но не и на тези по Наредба №7/1999 г. защото двете групи норми не могат да бъдат нарушени едновременно.

На тези основания и касационният съд прие, че законосъобразно подсъдимият Д. е бил оправдан по обвинението да е нарушил Наредба №7/1999 г.

Предвид изложеното съдът прие, че материалния закон е приложен правилно, като няма основание атакуваното въззивно решение да бъде коригирано.

По касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК:

Настоящият съд прецени, че след като с касационната жалба е отправено искане за оправдаване на подсъдимия Д. е допустимо да провери атакувания въззивен съдебен акт и по отношение на справедливостта на наложеното наказание, защото е възможно въззивното решение да бъде коригирано и без да е обжалвано в частта за наказанието, когато с жалбата е отправено искане за пълно оправдаване.

Преди да се провери атакуваното решение и за това касационно основание следва да бъде посочено, че за касационният съд няма процесуална възможност да удовлетвори искането за оправдаване на подсъдимия, тъй като то е направено паралелно с искане за промяна на установените по делото факти. Възможност за постановяване на изцяло оправдателна присъда след отмяна на постановен осъдителен съдебен акт (извън изключението по чл.354, ал.5 НПК) е налице, когато касационният съд изцяло възприема установените от въззивната инстанция факти. Това е така, тъй като касационната инстанция е инстанция единствено по правото, но не и по фактите. По отношение на тях последна инстанция е въззивния съд, като ВКС няма правомощия да установява нови факти. Когато констатира непълнота на доказателствата или не сподели направения доказателствен анализ съдът има възможност да отмени атакувания въззивен съдебен акт и да върне делото отново на въззивната инстанция.

Ето защо и направеното с касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимия, паралелно с молбата да бъдат установени нови факти, е процесуално невъзможно да бъде уважено.

Касационният съд намира за безпредметно да излага пространни мотиви, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК, тъй като нито в жалбата, нито в хода на проведеното касационно съдебно заседание бяха направени оплаквания, свързани с наложеното на подсъдимия Д. наказание. Трябва да бъде посочено това, че отмереното на подсъдимия наказание в размер на десет месеца „лишаване от свобода“, чието изпълнение е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години е правилно определено при приложение на чл.55, ал.1, т.1 НК.

Законосъобразно наказанието на подсъдимия е определено след като са отчетени само смекчаващи отговорността му обстоятелства и е преценено, че предвиденото в чл.123, ал.1 НК минимално наказание е несъразмерно тежко с оглед обществената опасност на осъщественото инкриминирано деяние и данните за личността на Д..

Предвид изложеното касационният съд прие, че наложеното наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК, като същото е достатъчно за постигане на целите на чл.36 НК.

Ето защо и атакуваното въззивно решение не следва да бъде коригирано и в тази му част.

Касационният съд намира за необходимо да отбележи, че въззивната инстанция дължи мотиви и по наказанието, тъй като за разлика от касационната за нея е налице служебно начало и тя трябва да провери законосъобразността на атакуваната първоинстанционна присъда не само в обжалваната й част, но във всичките й части. Вярно е, че във въззивната жалба няма никакви оплаквания относими към наложеното на подсъдимия наказание, но въпреки това присъдата е следвало да бъде проверена и в тази й част. Доколкото наказанието на подсъдимия Д. е законосъобразно определено, независимо от констатирания недостатък на въззивния съдебен акт, той не може да бъде основание за отмяната му.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №46, постановено на 07.04.2023 г. по ВНОХД №29/2023 г. по описа на Апелативен съд - В. Т.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.