Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „АТМ Център” АД, [населено място], чрез адв. И. В.-П. срещу решение № 905/03.02.2020 г. по гр. дело № 7307/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 331568/06.02.2018 г. по гр. дело № 69999/2016 г. на Софийски районен съд, с което е осъден „АТМ Център” АД на основание чл. 200, ал. 1 КТ да заплати на Д. П. Т., на К. Р. А. и на А. Р. А. на всеки от тях по 20 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – страдания от смъртта на Р. А. Т., настъпила на 16.09.2015 г. в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва от 16.09.2015 г. до окончателното изплащане.

Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени решението и вместо него се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ се отхвърлят като неоснователни.

В изложението са формулирани въпросите:1. Задължен ли е въззивният съд по чл. 12, чл. 154, ал. 1 и чл. 235, вр. чл. 269, изр. 2 ГПК при формиране на правните си изводи и фактически констатации в мотивите си да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните съобразно разпределението на доказателствената тежест или може да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и без да прецени тяхната взаимна връзка? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и в противоречие с практиката на ВКС. 2. За относителната тежест на поведението на пострадалия в причинния процес, когато с поведението си пряко е предизвикал увреждането, а отговорността на ответника са обосновава с нарушени правила за безопасност на труда, решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. 3. Задължен ли е въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички конкретни обстоятелства, имащи значение за прилагането на законовия критерий по чл. 52 ЗЗД и да обсъди всички относими факти, доводи и възражения на страните, като в мотивите на решението си посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. 4. Може ли съдът са приложи еднакъв оценъчен критерий при определяне на дължимото от работодателя обезщетение или следва да определи индивидуалните вреди на всеки отделен наследник на лицето, починало в резултат на трудова злополука? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 5. Кое е дължимото обезщетение по смисъла на чл. 200, ал. 4 КТ спрямо което следва да се приложи редукцията при наличие на изплатено застрахователно обезщетение/чл. 200, ал. 4 КТ/ и при наличие на съпричиняване/чл. 201, ал. 2 КТ/- спрямо справедливия размер, определен от съда или спрямо претендирания от ищците размер от обезщетението с исковата молба, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответниците по касационната жалба Д. П. Т., К. Р. А. и А. Р. А., чрез адв.Д. Ш. в писмен отговор са изразили мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

С определение № 58/04.03.2021 г., постановено по настоящото дело производството е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение по посоченото дело е постановено, поради което производството следва да се възобнови.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Прието е за безспорно между страните по делото и установено от представените писмени доказателства, че наследодателят на ищците Р. А. Т. е работил по трудов договор с жалбоподателя „АТМ Център” АД [населено място], сключен на 01.09.2015г. и е заемал длъжността - работник поддръжка на сгради. Същата длъжност Т. е заемал при жалбоподателя по силата на трудово правоотношение, възникнало от трудов договор от 30.09.2013г., който е бил прекратен със заповед № 59 от 23.08.2014г.

На 01.09.2015г. наследодателят на ищците е претърпял злополука, призната за трудова с влязло в сила разпореждане на НОИ под № 18460/ 11.11.2015г. В резултат на трудовата злополука е настъпила смъртта на Р. Т.. Прието е, че ищците са наследници по закон на Р. Т. - А. А. и К. А. – синове, а Д. Т. – преживяла съпруга.

Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че наследодателят на ищците е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – пряка последица от трудовата злополука, който резултат е бил с фатален край – настъпила смърт на наследодателя на ищците. Прието е, че определеният от първата инстанция процент на съпричиняване от 20% е занижен. След преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел, че този принос е в по-голям размер - от 30%, като за останалите 70% - приносът за настъпване на трудовата злополука е на работодателя – ответник.

Прието е, че между страните по делото няма спор и е установено от представения и неоспорен протокол № 71 от 05.11.2015г. на Комисията при НОИ, и събраните гласни доказателства - показанията на св.М. следният механизъм на настъпване на трудовата злополука: На 01.09.2015г. наследодателят на ищците, заедно с третото за процеса лице Б. В. М. са били натоварени от ответника-работодател да заваряват на осмия етаж на носещата конструкция на изграден надземен паркинг на [улица], [населено място], метални планки с определен профил за монтаж на предпазна мрежа. Около 13, 30 часа наследодателят на ищците и св.М., след приключване на възложената им работа, заедно с използваните от тях материали, инструменти и работно оборудване /заваръчен апарат, ъглошлайф, временно електрическо табло и др./ се качили на изградената в този гараж товарна платформа, като са били на долното й ниво /пода/, откъдето с кнопката за управление се командва движението на платформата. При започналото движение на платформата надолу - към ниво + 0.00, платформата е минала в „свободно падане“, в резултат на което от страна на наследодателя на ищците е било предприет скок между шестия и петия етаж от пода на платформата - към етажа, покрай който платформата е преминавала. Прието е, че според свидетеля М. същият е видял след падането на платформата наследодателят на ищците да лежи на капака на платформата, като предполага, че след отскачането от платформата, тя е завихрила наследодателя на ищците или повлякла и по този начин го е прехвърлила на капака си. Самият свидетел М. преценил, че трябва да скочи преди да настъпи удара на платформата в земята - на първия етаж, но от адреналина се объркал и скочил на втория ежат, не успял да си прибере навреме краката, поради което горната част на платформата ги ударила и счупила.

По приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ е прието, че приносът на ответника-работодател за настъпване на горепосочената трудова злополука е в размер на 70%, а приносът на наследодателя на ищците в размер на 30%. За да направи извода съдът е приел за установено от събраните по делото доказателства и допълнителното заключение на СТЕ от 17.11.2017г., заповед № 2/21.08.2015г. от заповедната книга, че към датата на процесната злополука е бил издаден Акт, обр. 10 - за спиране на строителството на процесния строителен обект, при наличие на който на обекта не могат да се извършват никакви СМР или други дейности, включително и такива по обезопасяването на обекта, освен ако не са изрично предписани в Акт, обр. 10. Посочил е, че по делото не е установено твърдението на ответника за наличие на предписание в Акт, обр. 10 за извършване на допълнителни дейности, включително и такова по обезопасяването на обекта, поради непредставяне на посоченото писмено доказателство своевременно от ответника в рамките на процеса. Посочил е още, че Акт обр. 10 е ангажиран от ответника едва в последното по делото съдебно заседание пред първата инстанция, в което е приключило съдебното дирене, поради което е преценен за законосъобразен отказа на първоинстанционния съд този документ да се приобщи към доказателствения материал, с оглед настъпила за ответника преклузия за ангажирането му като доказателство по делото. Изведен е извод, че възлагането от страна на ответника на извършване на дейности – на наследодателя на ищците по процесния строителен обект са в нарушение на нормативно установената забрана за спиране на СМР. Според съда дори хипотетично да се приеме за основателна тезата на ответника-работодател, че възложените на наследодателя на ищците и на св.М. действия по поставяне на предпазна ограда, са били свързани с даденото указание със заповед № 2/ 21.08.2015г.- за опазване и съхранение на процесния строителен обект по делото е безспорно доказано и допуснато и друго сериозно нарушение на нормативно задължение от страна на ответника. Приел е за установено от неоспореното заключение на допълнителната СТЕ от 17.11.2017г., че процесната товарна платформа,/ която е била предназначена след въвеждане на обекта надземен гараж в експлоатация да служи за вдигане и сваляне на автомобилите/, представлява съоръжение с повишена опасност по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 8 от Наредбата за безопасната експлоатация и техническия надзор на повдигателните съоръжения и чл. 32 от Закона за техническите изисквания към продуктите. Прието е, че съгласно нормативните изисквания, установени с посочения закон и наредба, за ползването на това съоръжение е следвало да бъдат изпълнени следните нормативни изисквания: наличие на инвестиционен проект, одобрен и заверен по установения ред, включително от Регионалния отдел към Инспекцията за държавен и технически надзор, наличие на паспорт, гаранционна карта, сертификат за проектиране, производство и инсталиране, поддръжка, краен контрол и тестване, декларации за съответствие, акт за първоначален технически преглед и договор за извършване на технически надзор, както и да са изпълнени всички изисквания по изграждането на инсталацията, включително и проведена 72 часова проба. Направен е извод, че спазването на изброените нормативни изисквания относно товарната платформа по делото не е установено от страна на ответника, чиято е доказателствената тежест, поради което е прието, че съоръжението не е следвало да бъде работещо към дата на злополуката.

Съдът е приел, че от неоспореното заключение на допълнителната СТЕ е установено, че дори при наличие на посочените документи относно подемната платформа, същата е могла да бъде използвана само след издаден Акт, обр. 15 – за приемане на процесния строеж, както и на Акт, обр. 16 – Разрешение за ползване, каквито в конкретния случай към датата на злополуката не са били издадени, което потвърждава извода, че платформата е била допусната в движение от ответника в нарушение на нормативните правила и изисквания. Прието е за установено от неоспореното в тази му част заключение на допълнителна СТЕ 17.11.2017г. /т. 2/, че товарната платформа е била неизправна и именно в резултат на неизправностите в електрическата и механичната система е настъпила процесната злополука. Посочено е, че между страните по делото няма спор, че в деня на настъпване на злополуката на процесния строителен обект не е присъствал техническия ръководител на обекта, на който по закон е възложено задължението да отговаря за живота и здравето на хората на строителната площадка - чл. 163“а“,ал. 4, вр. с чл. 163, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Прието е за установено от показанията на св.М., че проведения в деня на злополуката конкретен инструктаж за безопасно извършване на възложената работа е бил формален, тъй като с него работниците /включително и наследодателя на ищците/ са били предупредени само да внимават и да ползват каски, без да са им дадени конкретни указания за безопасно извършване на възложената работа. Според съда изброените нарушения представляват и допълнителни нарушения на нормите на чл. 4 от ЗЗБУТ и чл. 16, ал. 1, т. 6 от ЗЗБУТ и чл. 16, т. 6 и чл. 26, т. 1, т. 5 и т. 9 от Наредба № 2 от 02.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строително-монтажни работи. При тези съображения е изведен извод за безспорно доказани допуснати множество и особено съществени нарушения на нормативно установени задължения от страна на ответника-работодател, в резултат на които е настъпила и процесната трудова злополука, които нарушения обосновават приемането на и по-големия процент от 70% принос за настъпването на злополуката.

Въззивният съд е приел, че приносът на наследодателя на ищците за настъпване на злополуката е 30%. По отношение на приетия от първата инстанция 20% принос на наследодателя на ищците за настъпване на злополуката е преценен за правилен извода на първата инстанция, че той е обусловен от доказания по делото факт на предприетия от наследодателя на ищците скок от платформата в режим на движение, при който скок той е съзнавал тежките последици, които биха могли да настъпят за него /както от невъзможността да се приземи на етажа, през който е преминавал, така и да бъде затиснат от горната част на платформата/, но се е надявал да ги предотврати, като от първоинстанционния съд е отчетен и правно-релевантният факт, че наследодателят на ищците се е намирал в състояние на силен емоционален стрес и страх, произтичащи от неизвестността за резултата от „свободното падане на платформата“. Според съда при определяне на процента принос на наследодателя на ищците за настъпване на злополуката, от първата инстанция не е отчетен установения с показанията на св.М. очевидец и участник в злополуката правно-релевантен факт, че както самият свидетел, така и наследодателят на ищците са били наясно - знаели са, че товарната платформа неправомерно се ползва от тях - за „удобство“, вместо наличните стълби, тъй като предназначението на платформата е било друго. Този допълнителен факт съдът е приел, че обуславя по-високия процент – от 30% принос на наследодателя на ищците за настъпване на злополуката. Посочил е, че и двата факта попадат в дефинитивното поле на грубата небрежност, тъй като и при неправомерното ползване на платформата и при скока от нея, наследодателят на ищците е съзнавал вероятността от настъпването на неблагоприятни за живота и здравето му последици, но се е надявал да ги предотврати, че тази факти не могат да обосноват приложението на сочения от ответика принос от 80% на наследодателя на ищците за настъпване на злополуката, доколкото тя е последица основно от нарушения на нормативно установени правила и задължения, допуснати от ответника-работодател и посочени от съда.

Прието е, че определени при спазване на принципа за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, дължимите на ищците Д. Т. и А. А. обезщетения, възлизат на сумите, приети и от районния съд - от по 100 000 лв. - за всеки един от ищците поотделно, а този, дължим на ищеца К. А. е в размер на сумата от 120 000 лв. Относно размера на обезщетенията на първите двама ищци са възприети мотивите на първата инстанция, с които е обоснован този размер. Преценено е за неоснователно възражението на ответника, че той е определен в нарушение на нормата на чл. 52 от ЗЗД, основано на твърдението, че единият е съпруга, а другият – син на общия наследодател, поради което не биха могли да търпят вреди в еднакъв размер, както и че при определянето на този размер не е съобразен фактът, че ищцата Д. Т. е живеела и работила в друго населено място, а ищецът А. А. е бил пълнолетен и е живеел в отделно домакинство. Посочено е, че независимо от това, че между общия наследодател и неговата съпруга – ищцата Д. Т. е съществувала юридическа, житейска и емоционална връзка, като негова съпруга, различна от тази, с която е бил свързан с ищеца А. А. и че не може да бъде поставен пълен знак на равенство между неимуществени вреди, претърпяни от тези ищци, според съда предвид доказания по делото факт, че както съпругата, така и децата на общия наследодател са лицата, които се намират в най-близка житейска и емоционална връзка с общия наследодател и след смъртта му търпят най-големите неимуществени вреди, изразяващи се в скръб, тъга, страдание и болка от загубата, както и страдание от загубата на опората, давана от наследодателя като съпруг и баща, поради което е приел, че дължимите обезщетения за ищцата Д. Т. и А. А. възлизат на сумата от по 100 000 лв.

По отношение на ищеца К. А. е прието, че дължимият размер е по-висок – от 120 000 лв., тъй като по отношение на последния освен посочените претърпени неимуществени вреди е установено и допълнително физическо проявление на същите, изразяващо се в заекване, наложило ползването на професионална помощ от логопед. Отчетен е и факта, че към датата на злополуката К. А. е бил непълнолетен и е живеел в едно домакинство с наследодателя. При определяне на посочените размери на обезщетенията съдът е посочил, че съобразява доказаните със събраните гласни доказателства факти, че наследодателят и ищците /неговата съпруга и деца/ са били сплотено и задружно семейство преди смъртта му, че са били съсипани след смъртта му, отслабнали са, затворили са се в себе си и не са искали да поддържат контакти с никакви хора, и към настоящия момент продължават да тъгуват от загубата. Отчетен е и факта, че ищецът А. А. към релевантния момент е бил пълнолетен и е живеел в отделно домакинство, но въпреки това същият е страдал и тъгувал дълбоко и това е станало причина да отложи намерението си да уреди личният си живот - сватба, като той е поел ролята на глава на семейството спрямо ищцата Денка Т. и ищеца К. А.. По отношение на ищцата Д. Т. е преценено за неоснователно възражението на ответника, че страданията й са били в по-малка степен, тъй като тя е живеела и работила в друго населено място. Според съда от показанията на всички разпитани по делото свидетели е установено, че ищцата е живеела и работила в рамките на работната седмица в [населено място] баня през последните около 10 години преди злополуката, че свидетелите М. и М. установяват, че това не е било поради емоционално отчуждение между нея и наследодателя, а изцяло по икономически причини. Ищцата е работила в магазините на родителите си в посоченото населено място, след като последните поради напредване на възрастта и заболявания не са могли да се грижат за бизнеса си. Приел е, че и двете свидетелки установяват, че в почивните дни ищцата се е прибирала в [населено място], за да бъде със съпруга и децата си, заедно са прекарвали ваканциите. Прието е, че правилно първоинстанционния съд не е кредитирал показанията на свидетелите на ответника – св.А. и св.М. относно установените от тях факти, че между наследодателя и ищците не е имало близки отношения и последните са го търсили само за пари, като е отчетено, че те не почиват на техни преки и непосредствени впечатления и се основават на епизодични сочени от тях моменти, че в показанията им липсва конкретика.

Преценено е за неоснователно възражението на ответника, че обезщетенията в горепосочените размери не са съобразени с икономическия растеж и стандарта на живот в страната. Приел е, че според официалните данни на НСИ, публично достъпни на сайта на НСИ, средната работна заплата към релевантния момент на злополуката /м. 09.2015г./ е била 874, 00лв., а разходът за издръжка на едно лице- 561, 90лв., като в следващите години е запазена трайна тенденция на увеличаване и на двата показателя. Приел е също, че посочените размери на обезщетенията, дължими за претърпяните от ищците неимуществени вреди от загубата на най-близкият им човек - съпруг и баща, са съобразени и съответни на посочените икономически показатели.

Въззивния съд е приел, че с оглед определения процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците – 30%, дължимите им обезщетения следва да бъдат намалени с него. Преценено е за неоснователно възражението на ответника, че процентът съпричиняване следва да бъде приспаднат от претендираното от ищците обезщетение, а не от определеното от съда, като в тази насока е препратил към изложените в решението мотиви. Посочил е, че от дължимите на ищците обезщетения следва да бъдат приспаднати, на основание чл. 200, ал. 4 от КТ изплатените им застрахователни обезщетения от по 3 333, 33лв.- на всеки един поотделно, а от дължимото обезщетение на ищеца К. А. и изплатената му наследствена пенсия от НОИ в размер на 2 418, 06лв., съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ. Посочил е, че след приспадане на указаните суми дължимите на ищците Д. Т. и А. А. обезщетения възлизат на сумата от по 66 666, 67лв., а на ищеца К. А. - на 78 248, 61лв. Прието е, че доколкото от ищците се претендират обезщетения в по-малък размер – от по 20 000 лв. от всеки поотделно при спазване на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6, ал. 2 от ГПК предявените искове по чл. 200, ал. 1 от КТ следва да бъдат уважени в рамките на заявените размери от по 20 000 лв.

Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първата относно основателността на предявените искове в пълните им заявени размери е изведен решаващ извод, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос в изложението.

С т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстаниця е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция.

Съгласно разясненията, дадени по т. 2 от т. решение № 1/09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Тази задължителна практика на ВКС е възприета и в множество решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК.

С цитираното от жалбоподателя решение № 113/18.05.2016 г. по гр. дело № 5961/2015 г. на ВКС, III г. о. по чл. 290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК, както и ППВС № 1/1953 г., според която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Прието е, че трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В същата насока е разрешен правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с практиката на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и всеки от доводите на страните, които са от значение за решението по делото. Преценени са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивният съд е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил в подробните мотиви на решението. С оглед на това настоящият съдебен състав преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос.

С т. решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е посочено, че законодателят е приел, че и при съпричиняването на вредоносния резултат с участието на самия увреден виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. Касае се до определяне на размера на отговорността на виновния причинител на вредите, и то само за вредите, причинени на увредения. Затова и не може да се поставя въпрос с оглед на тези вреди за вина на самия увреден. Не някаква вина на увредения за самоувреждането му е от значение в случая, а само вината на другото лице, причинител на вредите. Когато се определя отговорност за вреди, определя се такава само за причиняването на вреди на другите (чл. 45 ЗЗД). Самоувредилият се не отговаря пред себе си за вредите, които си е причинил. С оглед на това при определянето на размера на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е необходимо установяването както на вината на самия увреден, когато той е дееспособен, така и на вината на упражняващия надзор над увредения неспособен. Поведението на последните е дотолкова от значение при прилагането на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от увредения.

С решение № 302/07.10.2013 г. по гр. дело № 3248/2013 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК е възприета установената практика от ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Съобразно тази практика, винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, той я съпричинява (решение № 350/ 17.10.2011 г. по гр. д.№ 1382/ 2010 г., ІV г. о.). Ако пострадалият сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата наравно с деликвента. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, не и за последиците от поведението на увредения - Тълкувателно решение № 88/ 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. В частност, когато увреждането настъпи при изпълнение на работа, съставляваща източник на повишена опасност и възложителят отговаря поради това, че не е спазил правилата за осигуряване на безопасност на труда, той дължи обезщетяване на вредите, настъпили от собствената му немарливост. Ако наред с това пострадалият има принос в процеса, довел до увреждането, поради това, че сам се е поставил в ситуация на повишен риск, той съпричинява вредите наравно с възложителя. С оглед обстоятелствата по делото може да се приеме, че пострадалият допринася за настъпването на по-голямата част от вредите, но освен в изключителни случаи, не следва по-голямата част от вредите да се считат причинени от възложителя, чието виновно поведение се изчерпва с неизпълнение на правилата за безопасност.

С решение № 202/12.12.2014 г. по гр. дело № 1298/2014 г. на ВКС, III г. о. по чл. 290 ГПК е възприета практика на ВКС, изразена в решения на състави по чл. 290 ГПК, според която винаги, когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се е поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВС. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е достатъчен да презумира, че работника не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Следва да се прави разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя и вредите, причинени от увредения. Причинителят на вредите отговаря само за онези от тях, които са в причинна връзка с неговото виновно поведение. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК.

Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВС и ВКС. С обжалваното решение съдът е приел, че приносът на ответника-работодател за настъпване на увреждането на наследодателя на ищците и последвалата смърт е определен на 70% - т. е. в значително по-голяма степен отколкото приносът на наследодателя на ищците, който е определен на 30%. Изводите съдът е направил, като е преценил установените конкретни обстоятелства по делото. С оглед на тези обстоятелства е прието, че работодателят е допринесъл за настъпване на по-голяма част от вредите, поради неизпълнени от него правила за безопасност на труда, както и на множество особено съществени нарушения на нормативно установени задължения от работодателя, подробно посочени в мотивите на решението. Решаващите правни изводи на съда досежно приноса на работодателя и на пострадалия за настъпване на вредите са съобразени с цитираната по-горе практика на ВС и ВКС.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението.

С решение № 466/09.05.2016 г. по гр. дело № 2978/2015 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК съдебният състав се е позовал на т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Приел е, че съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова, а е свързано с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на преценката, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК, цитирани от жалбоподателя. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от всеки от ищците съдът е преценил установените по делото обстоятелства, обусловили тези вреди от значението за размера на тези вреди. Прецени са следните обстоятелства: – ищците – съпруга и деца на общия наследодател са се намирали в близка житейска и емоционална връзка с починалия и след смъртта му са търпели неимуществени вреди, изразяващи се в скръб, тъга, страдание и болка от загубата, както и страдания от загубата на опората, давана от наследодателя като съпруг и баща. По отношение на ищеца К. А. е отчетено и обстоятелството, че след смъртта на баща му проявление на претърпените неимуществени вреди се е изразило в заекване, наложило ползване на професионална помощ на логопед, че този ищец е живеел в едно домакинство с наследодателя. Ищците и наследодателя са били сплотено и задружно семейство преди смъртта му и са били съсипани след смъртта на наследодателя, отслабнали са, затворили са се в себе си и не са искали да поддържат контакти с никакви хора и, че продължават да тъгуват от загубата, че ищецът А. А. към момента на злополуката е бил пълнолетен и е живеел в отделно домакинство, но въпреки това е страдал и тъгувал дълбоко и това станало причина да отложи намерението си да уреди личният си живот – сватба, като е поел ролята на глава на семейството спрямо ищцата Т. и ищеца К. А.. Съдът е съобразил и обстоятелството, че ищцата е живеела и работила в рамките на работната седмица в [населено място] баня през последните 10 години преди злополуката, но през почивните дни и ваканциите прекарвала заедно със семейството си, че престоя и работата в друго населено място е по икономически причини. Размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е определен от съда и при съобразяване с икономическия растеж и стандарта на живот в страната. Посочените изводи на съда са съобразени със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. С оглед на това соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Същият не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 85/29.04.2014 г. по гр. дело № 7182/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 334/10.10-2012 г. по гр. дело № 1609/2011 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК. Размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е определен, като съдът е съобразил установените по делото обстоятелства, относими към тези вреди поотделно за всеки от ищците, което е намерило израз в подробните мотиви на въззивното решение.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по петия въпрос от изложението. С т. решение № 1/01.08.2022 г. по т. дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба.

В разясненията, дадени в мотивите на тълкувателното решение е прието, че, когато пострадалият твърди, че е претърпял вреди от непозволено увреждане в определен размер и посочва паричния им еквивалент, включително и като признава своя принос, съдът не е длъжен да възприеме неговата оценка, тъй като законодателят е възложил именно на него задължението да определи размера на справедливото обезщетение (чл. 52 ЗЗД). Съдът, при доказан по основание иск и при установено съпричиняване, не може да обезщети само част от неимуществените вреди от деликта с мотив, че с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК) е недопустимо при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да се намалява обезщетение, което не е поискано. Диспозитивното начало е водещо в гражданския процес и съобразно с този принцип предметът на съдебното производство и участниците в процеса се определят по волята на търсещото защита лице, но същият не изключва задължението на съда да направи своите изводи за това дали юридическите факти, на които страните основават правата си, са се осъществили и са породили твърдените от тях правни последици, както и да се съобрази с принципа за справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК) определя обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, и спрямо определения по справедливост размер прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. При постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на иска (чл. 235, ал. 3 ГПК), тъй като продължаващите в хода на процеса болки и страдания не са ново правопораждащо основание. Съдът следва в своите мотиви да посочи величината (размера), спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum,

В мотивите на решението е прието, че когато са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът следва да намали обезщетението спрямо размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради принос на пострадалия. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. С оглед забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му при предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД същото надхвърля по размер претендираното.

Правният въпрос не е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетение за претърпени неимуществени вреди за всеки от ищците, надхвърлящ посочения размер в петитума на исковата молба, след което е приложил разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ – т. е. намалил е обезщетението за неимуществени вреди за всеки от ищците съобразно приетия принос на пострадалия. След намаляване на обезщетението при предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ съдът е приел, че на всеки ищец следва да се присъди обезщетение в размер на 20 000 лв. в рамките на претендираното с исковата молба. С оглед на постановената задължителна практика на ВКС, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по петия въпрос не е установено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Възобновява производството по гр. дело № 2599/2020 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение.

Не допуска касационно обжалване на решение № 905/03.02.2020 г. по гр. дело № 7307/2018 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 30303/09.03.2020 г., подадена от ответника „АТМ Център” АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], район, [улица], №, чрез адв. И. В.-П..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: