9Р Е Ш Е Н И Е

№ 50239/22 г.

гр.София, 18.01.2023 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при секретаря С. Т, като изслуша докладвано от съдията А. Б гр. дело № 4528/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Д. В. Д. и И. А. Д., чрез адвокат Л. К., срещу въззивно решение № 260086/09.07.2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по въззивно гр. д. № 18/2021 г.

Касационно обжалване е допуснато по въпросите: длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то съвкупно (в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и трябва ли насрещните страни в съдебен процес, за който се твърди, че е симулативен, да са се възползвали от постигнатия симулиран резултат (в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Съставът на Върховния касационен съд дава следните разяснения:

Съгласно трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК (напр. решение № 79/12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о.; решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о.; решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о.; решение № 194/18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2012 г., IV г. о.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 26/08.02.2008 г. на ВКС по т. д. №445/2007 г., I т. о.; решение № 266/29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №1058/2010 г., I г. о.; решение № 378/15.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1629/2015 г., IV г. о., решение № 134/08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г.) въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни, допустими, надлежно събрани доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК), следва да се стреми да установи истината, което се постига именно чрез преценка на доказателствата, твърденията, възраженията и доводите на страните по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК), като ясно и точно изложи съображенията си. Ако не го стори, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК

На въпроса трябва ли насрещните страни в съдебен процес, за който се твърди, че е симулативен, да са се възползвали от постигнатия симулиран резултат, отговорът е, че това не е задължително изискване за уважаване на иска по чл. 17 и чл. 26 ЗЗД. Както е изяснено в ТР 106/1964 г. ОСГК на ВС, симулативен е процесът, в който насрещните страни, по взаимно съгласие, изтъкват съзнателно привидна фактическа обстановка, която довежда съда до такива изводи, които не съответстват на действителното правно положение. Искът по чл. 17 и чл. 26 ЗЗД за установяване на симулативността на даден процес и за обявяване нищожността на постановеното в него решение, може да бъде предявен от всеки заинтересуван от разкриването на симулацията, с изключение на страните по привидния процес, които са ограничени от запрета на чл. 220, ал. 3 ГПК, отм., аналогичен на чл. 229, ал 3 ГПК. Решението има действие спрямо всички, с изключение на страните по симулативния процес. Решението по симулативен процес не може да бъде приравнено на симулативна правна сделка и да бъде подчинено на нейния режим; то, също така, не е нищожно и е неатакуемо между насрещните страни по симулативното дело. При организиран симулативен процес целта на насрещните страни е създаване на привидни правни последици, настъпването на които в действителност не желаят и именно това е, което третото лице трябва да докаже; мотивите им е възможно да са най-разнообразни, а установяването им е без значение за крайния резултат, щом несъмнено се установи, че насрещните страни съзнават и пряко целят постигане на съдебно решение, което не е съответно на действителното правно положение. Възможно е да водят делото с цел постановяване на резултат, който облагодетелства и двете страни, само една от тях или дори трето лице, или дори и да не облагодетелства когото и да е, да целят увреждане на личната или имуществена сфера на трето лице. В практиката са приети напр. следните случаи за организиран симулативен процес - когато взискателят търси принудително изпълнение, макар да знае, че няма вземане, използвайки формално наличното изпълнително основание или, когато се предяви несъществуващо вземане, а насрещната стана и в двата примера не оспори, или макар и формално оспорила, не развие никакви конкретни правни доводи и фактически възражения, като единствената цел е постановяване на осъдително решение, при ясното съзнание и у двете несрещни страни, че то не отговаря на действителното правно положение.

По съществото на касационната жалба:

Касаторите Д. В. Д. и И. А. Д. излагат доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Т. Х. З., чрез адвокат С. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Процесуалният представител моли за присъждане на разноски за инстанцията по реда на чл. 38 ЗАдв.

Насрещната страна Я. З. не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, нито е изразила становище по-късно в хода на съдебното производство пред ВКС.

Насрещната страна – Н. Д. К., чрез адвокат Р. Г., отговаря, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията в размер на 3980 лв. С допълнителна молба представя списък по чл. 80 ГПК и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от касаторите – общо от двамата 1600 лв.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

В. П апелативен съд като обезсилил частично решението на първостепенния Пазарджишки окръжен съд, прекратил производството в частта, в която е прогласена нищожност на допълнително споразумение от 16.03.2009 г. към договор за паричен заем от 01.03.2004 г. и допълнително споразумение към този договор от 01.03.2007 г., което споразумение от 16.03.2009 г. представлява съглашение за подновяване на дълг (новация), сключено между Н. Д. К., Т. Х. З., Я. К. З.; отхвърлил е предявения от Д. В. Д. и И. А. Д. против Н. Д. К., Т. Х. З. и Я. К. З. установителен иск за прогласяване на нищожност на влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 929/2013 по описа на ОС – Пазарджик, като постановено в симулативен процес.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че ищците (понастоящем касатори) Д. и И. Д. са кредитори на ответника Т. З. с парични вземания за обезщетения за репариране на неимуществени вреди от смъртта на сина им, причинена на 04.11.2010 г., в резултат от престъпление, за което ответникът З. е бил признат за виновен и осъден с влязла в сила на 14.05.2013 г. присъда по нохд № 175/2012 г. по описа на ОС – Пазарджик. З. е осъден да заплати по 150 000 лева на гражданските ищци Д. и И. Д.. На 25.04.2012 г., в хода на първоинстанционното наказателно производство, няколко дни след конституирането на Д. като граждански ищци (19.04.2012 г.) подсъдимият Т. З., заедно със съпругата Я. З. дарили на синовете си Х. и И. З. притежаван от родителите недвижим имот, представляващ дворно място, заедно с изградената в него четириетажна жилищна сграда. На 14.10.2013 г., въз основа на издадените им на 27.05.2013 г. по нохд № 175/2012 г. изпълнителни листове, Д. и И. Д. са образували изпълнителни дела за събиране на присъдените им с решението по наказателното дело парични вземания, дължими от осъдения Т. З.. По молба на взискателя И. Д. по изп. № 450/2013 г., с постановление на ДСИ, вписано на 24.10.2013 г., е наложена възбрана върху недвижимия имот, собственост на длъжника Т. З.. Възбраната е вдигната, тъй като възбраненият имот бил отчужден от длъжника преди налагането й. На 04.11.2013 г. Д. подали искова молба срещу Т. и Я. З., както и срещу синовете им – Х. и И. З. по чл. 135 ЗЗД. С влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 255/2014 г. по описа на ОС - Пазарджик предявеният искът е уважен за притежаваната от длъжника З. идеална част от дарения имот. На 06.11.2013 г. (една седмица преди вписването на исковата молба по чл. 135 ЗЗД на Д.) е подадена искова молба от Н. К., с която той на свой ред е предявил иск по чл. 135 ЗЗД срещу дарителите Т. и Я. З. и надарените Х. и И. З., както и иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на сключения с Т. и Я. З. (като обещатели) предварителен договор за продажба на същия имот. Образувано е производство по гр. д. № 929/2013 г. по описа на ОС – Пазарджик, вписана в Службата по вписванията на 08.11.2013 г. Исковете са уважени с влязло в сила на 08.05.2014 г. съдебно решение, което е отбелязано в Службата по вписванията на 15.05.2014 г. Ищецът по това дело е установил правата си с договор за паричен заем от 01.03.2004 г., сключен с Т. З. като заемополучател за сума в размер на 50 000лв., при уговорен срок за връщане 01.03.2007 г. и възнаградителна месечна лихва в размер на 1%; допълнително споразумение от 01.03.2007 г. към договора за заем между същите страни, с което срокът за връщане на заемната сума се продължава до 01.03.2009 г. и заемополучателят се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията си с издаване на запис на заповед в полза на заемодателя с падеж 01.03.2009 г. за сумата 95 000 лв., представляваща сбор от главницата по договора за заем в размер на 50 000 лв. и възнаградителна лихва за периода на ползването й в размер на 45 000лв.; допълнително споразумение към договора за заем, датирано от 16.03.2009 г., сключено между страните по договора за заем – Н. К. и Т. З., със съгласието на съпругата на заемополучателя – Я. З., с което споразумение задължението по договора за заем се подновява, като вместо паричното задължение в размер на 95 000лв., заемополучателят и съпругата му се задължават да прехвърлят на заемодателя собствения си недвижим имот - дворно място от 242 кв. м, заедно с построената в него четириетажна жилищна сграда в [населено място]. В подадения по обсъжданото делото писмен отговор от ответниците Т. и Я. З. формално исковете са оспорени, но са признати всички твърдения на ищеца К., като е оспорено единствено твърдението, че дарението е извършено за увреждане на този ищец. Освен приложените към исковата молба писмени доказателства, други доказателства не са събирани, по делото е проведено едно съдебно заседание на 26.02.2014 г., на което делото е обявено за решаване. Постановеното по делото решение № 147/03.04.2014 г., с което исковете са уважени, като необжалвано, е влязло в сила на 08.05.2014 г. Въззивният съд приел, че допълнителното споразумение от 16.03.2009 г. с характер на предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост върху имота от Т. и Я. З. в полза на ответника Н. К., който е обявен за окончателен с решението по гр. д. № 929/2013 г. има характер на новационен договор за трансформиране на паричното задължение Т. З. за връщане на заемната дума в размер на 95 000лв. в задължение на ответниците Т. и Я. З. за прехвърляне на правото на собственост върху притежавания от тях недвижим имот. Съдът посочил, че наличието на действително старо/предшестващо задължение на Т. З. по отношение на Н. К. с посочените в допълнителното споразумение основание, страни и размер, което да бъде новирано, е първата предпоставка за действителност на новационния договор от 16.03.2009 г., а при липсата й е налице нищожност на новационния договор поради невъзможен предмет и липса на основание. Приел още, че по делото не е доказано предаването на заемната сума от К. на З.. Договорът за заем е реален и щом сумата не е предадена от заемодателя на заемателя, последният няма задължения да я връща. Приел, че допълнителното споразумение, датирано от 16.03.2009 г., за новиране на задължението по договор за заем е нищожно поради липса на валиден стар дълг. Макар да приел споразумението за нищожно, съдът посочил, че нищожността на материално-правната сделка не може да обоснове симулативност на процеса, тъй като предявеният иск за нищожност на съдебното решение не е основан на твърдения, идентични с твърденията за нищожност на сделката, а е основан на твърдения за създаване и ползване от участниците в процеса на антидатирани и неистински частни документи. Посочил още, че докато за ответниците Т. и Я. З. (първият от които е длъжник на ищците-касатори) би било обяснимо твърдяното участие в симулативен процес с цел възползване от постановимия в него съдебен акт, по отношение на ответника К. това не е така, като ответникът З. действително може да е имал и други кредитори, един от които да е и К.. Посочил, че и договора за заем и споразуменията към него са частни документи и имат спрямо касаторите само формална доказателствена сила. От друга страна – това, че тези документи не са оспорени по делото между З. и К. само по себе си, при липса на ангажирани доказателства за въведените твърдения от ищците-касатори за съзнателна целена симулативност от двете страни по делото, не може да обоснове симулативност на процеса. Приел, че в настоящото производство не са ангажирани от Д. (при тяхна доказателствена тежест) никакви доказателства за установяване на конкретно въведените от тях твърдения, че двете насрещни страни по гр. д. № 929/2013 г., съзнателно и по взаимно съгласие, са съставили и представили по делото договора за заем и допълнителни споразумения към него, които не са отговаряли на действителните им правоотношения, като не са целели прехвърлянето на имота. Заключил, че не е установено по делото и двете насрещни страни, в частност К., с инициирането и участието си в процеса да е целял да се възползва от постановимото по делото решение.

Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе разяснения – неточно е приложил чл. 270, ал. 2, вр. чл. 3 ГПК и чл. 26 ЗЗД; допуснал е съществени нарушения на съдопроизводствените правила - чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК; изводите му са вътрешно противоречиви, нелогични, което сочи на необнованост.

В противоречие с дадените разяснения въззивният съд е приел, че за да уважи предявения иск по чл. 26 ЗЗД за нищожност на влязлото в сила решение по гр. д. № 929/2013 по описа на ОС – Пазарджик, като постановено по организиран симулативен процес, в противоречие с чл. 3 ГПК, е нужно ищецът по симулативния процес (К.) да е целял лично облагодетелстване. Както стана ясно, за да се приеме, че процесът е организиран като симулативен, е достатъчно да се твърди и да се установи, че общата съзнавана цел на насрещните страни е постановяване на резултат, който да официализира правно положение, несъответно на действителното; мотивите и евентуално облагодетелстване на двете насрещни страни не е условие за основателност на претенцията. В този смисъл неправилно въззивният съд е оставил без движение исковата молба с указание ищците да уточнят фактическите твърдения по иска за симулативност на влязлото в сила съдебно решение “в аспекта на субективното отношение на ответника К. към водения симулативен процес“ и в своето решение, също така, приравнил основанията за нищожност на съдебното решение и за нищожност на сделките, за установяване и изпълнение, на които е воден симулативния процес. Основанието на иска за нищожност на влязлото в сила съдебно решение е само твърдението за нарушение на чл. 3 ГПК – за извършване на процесуални действия от насрещните страни, които са привидни, с цел постановяване на резултат, който не съответства на действителното правно положение. Евентуалните твърдения за пряк или опосреден личен интерес на страните по симулативния процес, за нищожност на сделки, сключени между тях, са от значение за установяване на твърдяната злоупотреба с процесуални права, че действията им по делото са били привидни. ГПК не изисква всеки факт по делото да бъде установен с преки доказателства, а допустими са и косвените доказателства, доколкото е възможно осъщественият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Когато липсват преки свидетелства за определен факт, съдът не може да прави извод, че този факт не се е осъществил, а е длъжен да прецени всички останали доказателства в тяхната взаимовръзка според научните, опитните и логическите правила. Правните си изводи съдът също гради въз основа на установените факти в тяхната логическа взаимовръзка. Въззивната инстанция се е отклонила от тези правни разрешения, приемайки, че претенцията е неоснователна, защото липсват преки доказателства, че насрещните страни по гр. д. № 929/2013 г. са съставили представените по делото (признати за фиктивно) договори съзнателно и по взаимно съгласие, както и, че не са имали за целел в действителност прехвърлянето на имота. В същото време сам съдът по настоящото дело е приел, че заем по представения писмен договор реално не е даден, както и че допълнителните споразумения са нищожни и всички тези сделки не са отговаряли на действителните правоотношения между страните. Приел още, че знаейки за действителните отношения между страните, ищецът, въпреки всичко, е предявил своите искове, а ответникът пък не е оспорил фактическите твърдения, нито правните доводи по исковата молби и, макар формално да е заявил, че „оспорва иска“, не е ангажирал никакви доказателства, а постановеното в негова вреда решение, със значителен имуществен интерес, не е оспорил.

Както е изяснено напр. в решение № по гр. дело № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, но когато са несъмнено установени, достоверни и са в такава причинна и логическа връзка с другите обстоятелства, преценени в съвкупност с останалите данни по делото, могат да служат за установяване без съмнение на главния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Въззивният съд не е следвало да изисква представяне на непосредствени преки доказателства, удостоверяващи сговора и пряката цел на страните по гр. д. № 929/2013 г. да постигнат решение, което да не съответства на действителното правно положение, а и това е на практика неосъществимо от третото лице, доколкото именно срещу него е насочена симулацията.

При това, за намерението на насрещните страни по симулативния процес, съдът е трябвало да заключи още, като вземе предвид всички факти, установени несъмнено с преки и с косвени доказателства, отсъди ги в тяхната взаимовръзка и извлече извод, която да е логическо следствие от дадените условия. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение обаче без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание и по този начин изводите му са необосновани, както и изведени при съществено нарушение на процесуалните правила.

Основателни са касационните доводи за необсъждане на всички релевантни обстоятелства по делото, а такива са: че страните са били в известност за съществуващия дълг на Т. З. към Д.; от кого и как е ползван имота и след влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; липсата на данни, а и твърдения купувачът К. да е правил оглед на закупения имот, да го е обитавал за някакво време, да е направил опит през изтеклите близо 10 години да влезе във владение; отношенията му със З. във връзка с имота и твърдението за договорено обратно изкупуване след погасяване на дълга към него, какъвто дълг съдът е установил обаче, че не съществува, а пък самите страни по приключилото между тях дело са заявили, че са заменили с друго, непарично задължение.

В заключение въззивното решение по чл. 26 ЗЗД е неправилно и следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от касационната инстанция.

В настоящия етап на спора е несъмнено, че Д. са кредитори на Т. З.. Той е направил опит да осуети реалното събиране на дълга, като се разпоредил с имот, притежаван в съпружеска имуществена общност с Я. З. в полза на синовете им. Малко преди вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД по иска на Д. срещу З., е образувано и гр. д. № 929/2013 по описа на ОС – Пазарджик, по което ищец е Н. К.. Той е в известност относно дълга на З.. Предявил в защита свои несъществуващи права, знаейки това, основавайки се на вземане по договор за заем, какъвто реално не е давал на З., и на последваща нищожна новация, т. е. при несъществуващ предварителен договор за продажба на спорния недвижим имот. Реално оспорване на исковете и защита по делото не е проведена от ответниците З.. Постановеното съдебно решение не съответства на действителното правно положение. К., в чиято полза то е постановено не е поискал въвод в изпълнение на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, нито има данни да проявява какъвто и да е интерес към имота за лично ползване. З., в чийто ущърб е постановено решението, не са го обжалвали, като същевременно продължават да ползват имота така, както и преди образуване на делото. Я. З. има за постоянен и настоящ адрес този на недвижимия имот, като не ги е променяла след влизане в сила на решението по делото от 2013 г., вкл. и понастоящем. Признава, че от 2007 г. и до момента, без прекъсване, имотът се използва от нея като туристически обект (хотел). Приходите и печалбата от дейността са също за нея; рекламира го в различни туристически сайтове. Т. З. признава, че е разведен от лятото на 2017 г. с Я. З., но пък неговата майка продължава да живее в същия имот и той самият посещава имота често, като твърди, че е за да нагледа майка си и при аварии. Влязлото в сила решение № 147 е постановено на 03.04.2014 г. По настоящия спор е представено споразумение от 07.04.2014 г. между З. и К., с което Т. З. приема, че няма да обжалва решението, ако Н. К. поема задължението да остави семейството му да ползва недвижимия имот под наем при цена от 4 800 лв. на година; ако З. изпълни дължимите суми по допълнително споразумение от 16.03.2009 г., К. обещава да прехвърли обратно имота на З.. Наемният договор е продължен през 2017 г. с още пет години – до 2024 г. През 2018 г. Т. З. и Н. К., като наемодатели, отдават същия имот под наем на Я. З. (бивша съпруга на Т. З.) – терен и четириетажна къща със застроена площ от по 125 кв. м. – всеки етаж, използвана като хотел, с вътрешен и външен басейн и паркинг, за сумата от 6 000 лв. на година или по 500 лв. на месец. Договорът е съставен по време на висящия процес, представен е във втора инстанция, след като вече Я. З. е дала обяснения пред първостепенния съд защо и как ползва имота. Документите са съставени между ответниците по настоящото дело, по време на неговата висящност. Те, като частни, са непротивопоставими на ищците, като съдът намира, че са изготвени явно за целите на процеса. Този извод се налага и при съвкупна преценка с останалите доказателства по делото и безспорно установеното, че с обсъдените наемни договори се „уреждат“ отношения, каквито в действителност не съществуват и това е несъмнено за Захови и К.. З. не е получил паричен заем от К., съответно липсата на действителен стар дълг, означава, че и новационното правоотношение е с невъзможни предмет и основание – взаимните уговорки във връзка с тези несъществуващи в действителност правоотношения и документното им материализиране нямат друго обяснение освен целенасочено съдебно установяване и поддържане на несъответно с действителността външно привидно положение. Освен това, самите уговорки в тези документи са и житейски неубедителни: Имотът съставлява терен с построена в него сграда на четири етажа, добре поддържана, с вътрешен и външен басейн, с паркинг, находящ се в курортно селище, известно с целогодишен туризъм (Велинград); ползва се за хотел, рекламира се като такъв и предлага оферти в популярни уебсайтове за хотелски резервации; в същото време уговореният наем се явява незначителен спрямо пазарния, а и другите условия по наемните договори поставя К. в явно неизгодно и икономически неоправдано положение – той от една страна не е получил дължимите 95 000 лв., от друга, макар и собственик на имота, не се възползва от него близо 10 години, освен твърдението за получаван наем, който по размер е нищожен на възможните суми от експлоатацията му; готов е това положение да продължи поне до 2024 г. Също така, купувачът К. продължава (вече близо 10 години) да не ползва сам имота, не е заявил сериозен бъдещ личен, търговски или инвестиционен интерес, като дори не го е огледал. И още, ако ответниците, чрез новопредставените документи, твърдят, че са уговорили обратно изкупуване на имота, което е в зависимост от очаквано погасяване на паричния дълг от З. към К., за който дълъг обаче самите те поддържат, че е вече заменен с друго, ново и различно задължение - обещанието за продажба на недвижимия имот, а пък продажбата е факт след конститутивното действие на влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, то несъмнено обратното изкупуване също сочи на липса на действително намерение да се новира старо задължение, дори и да беше установено съществуването на такова. Липсва каквото и да е намерение действително да се транслира собствеността, а приетото като резултат решение по гр. д. № 929/2013 по описа на ОС – Пазарджик е желано като привидно съществуващ резултат, но в действителност е нежелано и от двете страни. Обясненията и твърденията на З. и К. за взаимоотношенията между тях, са взаимно изключващи се, а и още са житейски нелогични и неоправдани. При анализа на установените по делото факти следва, че те по гр. д. № 929/2013 по описа на ОС – Пазарджик, вкл. К., са имали процесуално поведение, насочено към постановяване на съдебно решение, което е несъответно на действителното правно положение. Единственото заключение е, че поведението им е било съзнателно, а резултата по съдебното решение взаимно целен. По този начин те са организирали един симулативен процес, с което са нарушили нормата на чл. 3 ГПК, която задължава участващите в съдебните производства лица да упражняват процесуалните си права добросъвестно и съобразно добрите нрави, както и да изнасят пред съда само истината. От това следва, че и решението се явява симулативно и нищожно.

Въззивният съд приел с нарочно определение, заявено пред втората инстанция, „възражение за давност на имота от Н. К. в режим на съпружеска имуществена общност с покойната му съпруга“.

Искът не е за установяване на собственост върху имота, така че т. нар. възражение е неотносимо към правния спор и не може да има отражение върху крайния резултат по него, поради което и настоящата инстанция не го обсъжда.

Относно въззивното решение, с което е обезсилено първоинстанционното, в частта за прогласяване нищожността на допълнителните споразумения:

Въззивният съд е приел, че липсва правен интерес от предявяване на самостоятелни искове, но по същество е разгледал като преюдициално твърдението за нищожност на допълнителното и новационното споразумение, произнасяйки се по иска за симулативност на влязлото в сила съдебно решение.

В касационната жалба Д. поддържат, че интересът им от установяване нищожността на посочените споразумения, сключени между ответниците по настоящото дело, е обусловен от установяване симулативност на техните процесуални действия по гр. д. № 929/2013 г. на ОС – Пазарджик, ерго симулативност на постановеното по делото решение. Заявяват, че при евентуално отхвърляне на иска им за установяване симулативност на влязлото в сила решение, те биха могли да се удовлетворят от спорния имот, ако се ползват от съдебно решение, с което е установено, че придобивното основание на К. въз основа на новацията, е нищожно, т. е. интересът е за постановяване на нарочни диспозитиви по преюдициалните правоотношения, при отхвърляне на иска по чл. 26 ЗЗД за симулативност на влязлото в сила решение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че предвид резултата по иска за обявяване симулативността на съдебното решение, към настоящия момент не е налице основание за разглеждане като самостоятелни исковете за нищожност на допълнителните споразумения към договора за заем, поради което, като краен резултат, в тази част, въззивното решение трябва да се остави в сила. Неправилно въззивният съд е приел, че Д. нямат правен интерес да разкрият нищожността да обсъжданите споразумения, защото не засягали пряко тяхната правна сфера. Ако това е така, съдът не следва да разглежда доводите за нищожност и като възражения във връзка с друг иск по делото. Наличието на правен интерес у трето лице да се позове на нищожност на чужда правна сделка е необходим при всяка форма на процесуална защита – възражение или предявяване на иск. Несъмнено в случая такъв интерес е налице, а пък спорът относно валидността на въпросните сделки е преюдициален на този за симулативността на исковия процес по гр. д. № 929/2013 г. на ОС – Пазарджик и постановеното по него решение. Съгласно чл. 212 ГПК е допустимо предявяване на инцидентен установителен иск относно съществуването или несъществуването на оспорено преюдициално правоотношение и след подаване на исковата молба, до първото по делото заседание; още повече това е допустимо при условията на първоначално обективно съединяване. Съдът е следвало да приеме, че предявяването на самостоятелни искове за нищожност на договорите е евентуално на иска за симулативност на решението, т. е. следвало е да се произнесе с нарочен диспозитив по тях, доколкото е намерил за неоснователен предпочетения иск (квалификацията на правните действия на страните се определя от съда). Касационната инстанция намира за нужно да изясни и това, че произнасяне с нарочен диспозитив по исковете за нищожност на договорите е в интерес и с оглед евентуално разглеждане на иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване спрямо Д. недействителност на влязлото в сила решение по гр. д № 929/2013 г. на ОС – Пазарджик. При иска по чл. 135 ЗЗД интересите на кредитора са увредени от влязло в сила решение, което не съответства на действителните права на насрещните страни, без това решение да е нищожно като постановено по симулативен процес. Това решение е достатъчно да определя неправилно имуществените права на страните във вреда на ищеца поради проявено например умишлено или небрежно бездействие от страна на длъжника по установяване и защита на действителните си права (така разясненията в ТР № 106/1964 г. на ОСГК на ВС на РБ). Искът се предявява от кредитора срещу страните по влязлото в сила решение и има действие само в отношенията между тях. Следва да се посочи, че по настоящото дело Д. са предявили и иск по чл. 135 ЗЗД (в евентуалност), което е изрично обявено и от първостепенния съд, който не го е разгледал, защото е уважил този по чл. 26 ЗЗД. Въззивният съд е бил длъжен на осн. чл. 271, ал. 2 ГПК да се произнесе и по евентуалната претенция по чл. 135 ЗЗД, след като е отхвърлил искът за симулативност на решението, но не го е сторил. Той, както стана ясно от мотивите по-горе, е допуснал известно смешение между искове по чл. 26 ЗЗД за симулативност и по чл. 135 ЗЗД за отмяна на влязло в сила решение, както и иска по чл. 135 ЗЗД относно договор.

Независимо от казаното, в частта, с която въззивният съд е частично обезсилил първоинстанционното решение, следва да бъде потвърдено като резултат. След като е уважен искът по чл. 26 ЗЗД за нищожност на съдебното решение, не е настъпило процесуалното условие за разглеждане на заявените в евентуалност претенции.

По съдебноделоводните разноски:

Касаторите – ищци по делото, са освободени от заплащане на държавна такса за производството, от съдията докладчик в първа инстанция. На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответниците по иска следва да заплатят държавни такси по уважения иск, дължими за първа и касационна инстанция, съответно в размер на 80 лв. по сметка на Пазарджишкия окръжен съд и в размер на 40 лв. по сметка на Върховния касационен съд. Държавните такси за въззивно производство са заплатени от ответниците.

Относно дължимите между страните суми по чл. 78 ГПК:

В влязло в сила решение на Пазарджишкия окръжен съд, необжалвано пред апелация, е оставен без разглеждане иск за нищожност, евентуално за относителна недействителност по чл. 135 ЗЗД на договор за заем, сключен между З. и К., като ищците Д. са осъдени да заплатят на Н. К. сумата от 507, 50 лв. съдебноделоводни разноски, дължими по чл. 78, ал. 4 ГПК.

Окръжният съд е постановил нарочен диспозитив по исковете за прогласяване нищожност на съдебно решение и за нищожност на допълнително споразумение към договор за паричен заем. В тази част спорът е пренесен пред апелативен съд по жалба на Т. З., към която се е присъединила Я. З. и по жалба на Н. К.. Въззивният съд се е произнесъл по същество с решение по иска за нищожност на съдебното решение, като намерил за недопустими самостоятелните искове за нищожност да допълнителните споразумения, поради липса на правен интерес, и в тази част обезсилил първостепенния акт, като прекратил производството по делото. Това въззивно решение е изцяло предмет на касационно обжалване. Въззивният съд е бил длъжен, но е пропуснал да се произнесе по евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД за отмяна на влязлото в сила решение, ако се приеме, че то не е нищожно като симулативно.

Д. Д. е платил държавна такса от 30 лв. пред ВКС в изпълнение на грешни указания на администриращия апелативен съдия, въпреки, че е бил освободени от заплащане на такси и разноски по делото още от първостепенния съд. Той и И. Д. са заплатили адвокатски хонорар и в трите инстанции, както следва – по 500 лв. всеки от тях в производството пред окръжния и пред апелативния съд, по 800 лв. всеки от тях за производството пред ВКС.

Възражението на К. за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено на адв. С. Х. от Д. за производството пред ВКС, е неоснователно предвид положената грижа, извършена работа, характера и сложността на правния спор, а и съпоставимо с платените от самия К. в пъти по-висок адвокатски хонорар за процесуалното му представителство във ВКС.

Н. К. е платил държавна такса по своята въззивна жалба и адвокатски хонорар за процесуално представителство в трите инстанции, както следва: 9316 лв. за първа инстанция, от които по влязлата в сила част от решението на окръжния съд Д. са осъдени да му заплатят 507, 50 лв. и по 3980 лв. пред апелативен съд и пред ВКС.

Т. З. е освободен от заплащане на държавна такса по своята въззивна жалба. Представляван е от адв. С. Д. във въззивно и касационно производство, който е поискал определяне и присъждане на адвокатски хонорар по чл. 38 ЗА.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че предвид резултата по спора и начина на съединяване на предявените искове, на ищците следва да бъдат възстановени изцяло направените разноски за държавна такса и платените по делото адвокатски хонорари, като ответниците нямат основания да претендират суми по чл. 78, ал. 3 или ал. 4 ГПК. Разноските за адвокатски хонорар са направени по всички заявени искове, а още и по неразгледания в нито една инстанция иск по чл. 135 ЗЗД, по спор относно права, признати напълно за ищците и отречени за ответниците. Предвид уточнения от ищците правен интерес, исковете за нищожност на допълнителните споразумения съдът е следвало да разгледа като евентуални на иска за симулативност на съдебното решение; според приетото от касационната инстанция постановеното от първостепенния съд решение с нарочен диспозитив се явява недопустимо като резултат, преценен към датата на произнасяне по това дело, но не по съображения, че исковете са нищожни, а защото са евентуални и е уважен предпочетения от ищците иск. Следва да се посочи още, че първостепенният и въззивният съд са разгледали по същество доводите за нищожност на въпросните споразумения, само липсва изричен диспозитив относно установеното след постановяване на въззивното решение.

В заключение, Н. Д. К., Т. Х. З. и Я. К. З. общо следва да заплатят на Д. В. Д. сумата в размер на 1840 лв. и на И. А. Д. сумата в размер на 1800 лв., сторени от тях разноски по делото във всички инстанции, на осн. чл. 78, а л. 1 ГПК.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 260086/09.07.2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по въззивно гр. д. № 18/2021 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на Д. В. Д. и И. А. Д. против Н. Д. К., Т. Х. З. и Я. К. З. за нищожност на влязло в сила решение по гр. д № 929/2013 г. на ОС – Пазарджик

и вместо това ПОСТАНОВИ:

ОБЯВЯВА за симулативно решене № 147/03.04.2014 г., постановено по гр. д № 929/2013 г. на ОС – Пазарджик, по иска на Д. В. Д. с ЕГН [ЕГН] и И. А. Д. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], против Н. Д. К. с ЕГН [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [улица], вх. В, ет. 2, ап. 47, със съдебен адресат адв. Р. Т. Г., [населено място], [улица], ет. 1, Т. Х. З. с ЕГН [ЕГН], постоянен адрес В., [улица] съдебен адресат адв. С. Д., [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7, и Я. К. З., с ЕГН [ЕГН], от Велинград, [улица], на осн. чл. 26 ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260086/09.07.2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по въззивно гр. д. № 18/2021 г. в останалата част.

ОСЪЖДА Н. Д. К., Т. Х. З. и Я. К. З. да заплатят на Д. В. Д. сумата в размер на 1840 лв. и на И. А. Д. сумата в размер на 1800 лв., сторени от тях разноски по делото във всички инстанции, на осн. чл. 78, а л. 1 ГПК.

ОСЪЖДА Н. Д. К., Т. Х. З. и Я. К. З. да заплатят общо в полза на съдебната власт дължимите държавни такси по делото, както следва – 80 лв. по сметка на Окръжен съд Пазарджик и 40 лв. по сметка на Върховен касационен съд, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: