4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 753
София, 21.02.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. И.
ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ
ЯНА ВЪЛДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Вълдобрева гр. дело № 4731/2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор от Апелативна прокуратура против решение № 1157 от 19.08.2022г., постановено по въззивно гр. дело №848/2022г. на Софийския апелативен съд, ГК, 12 състав. С обжалваното решение е потвърдено решение 265874 от 24.09.2021г. по гр. д. № № 9944/2016г. на Софийския градски съд, ГО, 5 състав, за осъждане на Прокуратурата на РБ, на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да плати на ищеца Г. Й. С. сумата 30 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение, по което Г. С. е оправдан с присъда № 244/27.07.2011г. по нохд № С-1/2006г. на СГС, НО, 4 състав, влязла в сила на 23.09.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.09.2014г. до окончателното плащане.
Касаторът - Прокуратурата на РБ поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано-основания по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Искането е да бъде отменено частично и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения иск бъде частично отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадало лице и как се прилага обществения критерии за справедбивост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ. Според касатора въпросът е разрешен в противоречие с решение № 53/07.05.2019г. по гр. д.№3528/2018г. на ІІІ ГО, решение № 159/ 09.10.2019г. по гр. д.№89/2019г. на ІІІ ГО и решение № 199/29.10.2018г. по гр. д.№ 363/2018г. на ІV ГО на ВКС.
В рамките на срока по чл. 287, ал.1 ГПК ищецът Г. Й. С. не е взел становище по касационната жалба на Прокуратурата.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.
По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Съдът е бил сезиран с искова молба, с която против Прокуратурата на РБ първоначално са били предявени искове по: чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 400 000 лева от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по чл. 116 НК, за което ищецът е оправдан с присъда № 244/27.07.2011г. по нохд № С-1/2006г. на СГС, НО, 4 състав, влязла в сила на 23.09.2014г. и по чл. 2б ЗОДОВ във вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 100 000 лева от разглеждане и решаване на делото в неразумен срок. С молба от 18.01.2017г. ищецът е уточнил, че претендира обезщетение в общ размер 500 000 лева, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по чл. 116 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, като изрично сочи, че продължителността на наказателното производство следва да бъде разгледана, като част от иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
От фактическа страна е установено, че наказателното производство против ищеца е започнало на 09.09.2004г., когато му е повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 116, ал.1, т.4, предл.3 и т.6, във вр. с чл.15, във вр. с чл.20, ал.2 , във вр. с чл.18, ал.1 НК и е приключило на 23.09.2014г., когато е влязла оправдателната присъда, тоест наказателното производство е продължило 10 години и 14 дни. Установено е, че в период от 1 година и 1 месец ищецът е бил задържан под стража, а 1 година и 9 месеца е търпял мярка за неотклонение „домашен арест“. Събраните гласни доказателства установяват, че ищецът е изживял тежко повдигнатото обвинение-станал раздразнителен и изнервен, продължителен период не успял да си намери работа, влошилили се отношенията с жената, с която живеел на семейни начала, а след това се разделили; усещал негативното отношение на близки и познати, които били информирани за обвинението от широкото му медийно отразяване.
Съобразявайки молбата на ищеца от 18.01.2017г., с която е уточнено, че се претендира обезщетение в общ размер за вредите, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по чл. 116 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда и продължителността на наказателното производство да бъде разгледана, като част от иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с един иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. След анализ на ангажираните в производството доказателства, съдът е счел, че е осъществен фактическият състав за ангажиране отговорността на Прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди и е присъдил глобално обезщетение в размер 30 000 лева, като е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер 500 000 лева. В отхвърлителната част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Сезиран с въззивна жалба от Прокуратурата, съставът на САС е приел, че спорният въпрос, пренесен във въззивното производство е относно размера на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи размера му по справедливост въззивният съд е съобразил, че ищецът е обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Отчел е продължителността на наказателното производство-10 години; обстоятелството, че по отношение на ищеца е била постановена оправдателна присъда още при разглеждане на делото от първоинстанционния съд и че в тази част присъдата не е протестирана. Счел е за неоснователни оплакванията на Прокуратурата относно времетраенето на наказателното производство, като се е позовал на разясненията, дадени в т.4 от ТР № 5/21.05.2018г. по тълк. дело № 5/2017г. на ОСНК на ВКС и е приел, че подаденият срещу оправдателните присъди на останалите подсъдими протест е поддържал висящността на производството и спрямо ищеца, но е липсвала процесуална възможност въззивният наказателен съд да влоши положението му. Приети за неоснователни са и оплакванията на Прокуратурата, че съдът не е следвало да съобразява продължителността на наказателното производство, тъй като било оставено без разглеждане искането на пострадалия пред ИВСС за заплащане на обезщетение за бавно правосъдие. Според състава на САС пропускането на срока по чл.60а, ал.4 от ЗСВ лишава пострадалия да претендира обезщетение за нарушеното му право на разглеждане на делото в разумен срок по реда на Глава 3-та от ЗСВ, която предвижда облекчена процедура за извънсъдебно решаване на спора, но не го лишава от правото да претендира обезщетение по общия ред. За да определи справедливия размер на обезщетението САС е отчел също, че на ищеца са били наложени най-тежките мерки за процесуална принуда – „задържане под стража“ и „домашен арест“, които той е търпял общо 2 години и 10 месеца. Съдът е съобразил също промяната в поведението на ищеца, след повдигане на обвинението, установена от събраните гласни доказателства и е приел, че предявеният иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ иск е основателен и следва да бъде уважен за сумата 30 000 лева. С оглед съвпадане изводите на двете инстанция, съставът на САС е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната пред него част.
Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Формулираният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК от Прокуратурата правен въпрос за критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обуславящ решаващата воля на съда, но не е разрешен от САС в противоречие със задължителната съдебна практика, тоест по отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Смисълът на разясненията в т. II от ППВС № 4/1968г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В трайната съдебна практика се приема, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, взетата мярка за неотклонение, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на КЗПЧОС. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В пълно съответствие с тази установена съдебна практика въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, посочил е кои от тях счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение отговаря на посочените критерии, излагайки съображения относно обстоятелствата, обуславящи конкретния възприет и от него размер на обезщетението. В цитираните от Прокуратурата решения също са възприети посочените вече принципни разрешения на поставения правен въпрос, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело-различна е продължителността на наказателното преследване, тежестта на повдигнатите обвинения, в някой от разгледаните случаи липсват наложени мерки за неотклонение задържане под стража или домашен арест, а в други-наказателното производство е протекло само в досъдебна фаза. Предвид това цитираните от касатора решения се явяват несъотносими към настоящия случай. Предвид това не може да се приеме, че е налице противоречиво решаване на посочените от касатора правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице противоречие и с ТР №1/27.11.2023г. по тълк. дело № 1/2022г. на ОСГК на ВКС, до постановяването на което бе спряно производството по настоящото дело.
В обобщение атакуваното въззивно решение на Софийския апелативен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1157 от 19.08.2022г., постановено по въззивно гр. дело №848/2022г. на Софийския апелативен съд, ГК, 12 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: