10О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 252

[населено място], 06.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: И. П.

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 180 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Главстройремонт“ ЕООД срещу въззивно решение № 397/13.06.2022 г., постановено по в. т. д. № 94/2022 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 261361/30.09.2021 г. на Софийски градски съд за установяване в отношенията между касатора и „Банка ДСК“ ЕАД, че той дължи сума в размер на 20 153, 85 лв. – неизпълнено задължение за връщане на предплатен депозит по договор за наем, ведно със законната лихва от 12.07.2017 г. до окончателно погасяване, за което задължение е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 46990/2017 г. на Софийски районен съд. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „Главстройремонт“ ЕООД срещу „Банка ДСК“ ЕАД насрещни искове с правно основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД в размер на 15 665, 20 евро и с правно основание чл. 92 ЗЗД в размер на 3 902, 52 евро, предявен като частичен от пълния размер на иска 7 805, 04 евро.

Касаторът обжалва въззивното решение с оплаквания за допуснати нарушения по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че то е недопустимо, тъй като исковата молба е подадена и поддържана от лица без представителна власт. При евентуалност заявява, че решението е неправилно, тъй като се базира на оспорен по реда на чл. 183 ГПК документ, за който насрещната страна е заявила, че не се намира в оригинал при нея и не може да го представи - констативен протокол от 10.03.2015 г. Вместо да изключи от доказателствения материал по делото въпросния документ, Софийски градски съд е основал изцяло решението си на този документ като е приел, че касаторът е признал задължението, предмет на спора. Жалбоподателят поддържа, че е оспорил не само съществуването на документа, но и подписа, положен под него от Н. П. З. в качеството му на управител на „Главстройремонт“ ЕООД. Отделно, изразената воля на страните в този протокол не отразява действително постигнато съгласие между тях, предвид неподписване на последващо съставеното споразумение от 22.06.2015 г. Релевира оплакване и за други процесуални нарушения. Призоваването на Н. З. за съдебно заседание с цел да даде обяснения по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК е било ненадлежно, а самото доказателствено искане - преклудирано. Неправилно е била разпределена доказателствената тежест по чл. 193, ал. 3 ГПК от първоинстанционния съд. При оспорване на констативния протокол от 10.03.2015 г. тежестта е следвало да бъде възложена на банката, а не на касатора. Въпреки наведените във въззивната жалба оплаквания срещу допуснатите процесуални нарушения от Софийски районен съд и Софийски градски съд, действали като първа инстанция по делото, Апелативен съд София не ги е отстранил. Той не е изготвил и доклад по делото, с което е пропуснал да включил в предмета му заявеното от касатора в качеството му на ответник възражение за давност. Според него претенциите на банката в размер на 11 158, 01 лв. са погасени по давност. Съдът не е разгледал и въведеното от дружеството възражение за прихващане.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно: дали се променя характерът на делото с оглед цената на иска; кога настъпва преклузия по търговски спор; как следва да процедира съдът при оспорено наличие на качеството юрисконсулт на лице, явяващо се като процесуален представител на страна; как се процедира при установен размер на заявената претенция от страна на ищеца, който се явява по-малък от размера на вземането, заявено от насрещната страна чрез възражение за прихващане; при отказ от доказателствено искане прилага ли се чл. 233 ГПК; каква е квалификацията на договор, който съдържа освен клаузи за наем и уговорки за кредит; въпроси относно плащането по банкова сметка; приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК изисква ли лично уведомяване на страната. Тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Поставя и въпроси, които счита за разрешени в отклонение от практика на ВКС, обективирана в цитирани от него решения, а имено: относно приложението на чл. 183 ГПК; относно правното значение на доклада, който съдът прави по реда на чл. 146 ГПК; относно приложението на чл. 103, ал. 1 ЗЗД.

При заявените доводи в касационната жалба формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и обезсилено, евентуално отменено като делото бъде върнато на въззивната инстанция с указания за изготвяне на доклад и допускане на доказателствени средства, които са били неглижирани от предходния състав на Апелативен съд София с присъждане на разноски като последица от това.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ ЕАД я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Заявява становище, че няма причини въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като касаторът е формулирал неясни и неточни въпроси, които не биха могли да обусловят проверка на въззивното решение за законосъобразност. Отделно, такива въпроси не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд, нито са от значение за прилагане на закона и развитие на правото, а от друга страна, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираните от касатора съдебни решения. В случай, че касационно обжалване бъде допуснато, ответникът претендира въззивното решение да бъде оставено в сила. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по искова молба на „Банка ДСК“ ЕАД, обективираща претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за сума в размер на 20 153, 85 лева - задължение за връщане на даден гаранционен депозит по договор за наем, ведно със законната лихва, за която е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 46 990/2017 г. на СРС. В условията на евентуалност ответникът е противопоставил възражения за давност и възражение за прихващане със сумата, необходима за възстановяване на наетата вещ в нейното първоначално състояние. Отделно е предявил и насрещни осъдителни искове за сумите 3 902, 52 евро – частичен иск от 7 805, 04 евро, неустойка за предсрочно прекратяване на наемния договор, и за сумата от 15 665, 20 евро – обезщетение по чл. 236, ал. 1 ЗЗД за периода 01.04.2014г. - 01.09.2014 г.

Въззивният съд е приел за безспорни между страните следните обстоятелство:

- на 05.05.2004 г. между „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна като наемател, и „Мегатекс“АД като наемодател е бил сключен договор за наем на обособени части от административна сграда, находяща се на адрес [населено място], [улица], работни помещения № 501-526 6 с обща площ от 1 312, 60 кв. м. за наемна цена от 7 900 евро месечно. По силата на чл.2.4. от договора наемателят се е задължил да заплати на наемодателя предплата в размер на наемната цена за един месец като гаранция.

- поради настъпила промяна в правото на собственост върху имота ответникът „Главстройремонт“ЕООД е заместил „Мегатекс“ АД като наемодател по договора за наем.

- между „Банка ДСК“ ЕАД и „Главстройремонт“ ЕООД е бил сключен договор за кредит № 39/10.09.2004 г. в размер до 215 000 евро като е било уговорено наемната цена по договора да се превежда за погасяване на дължимите вноски по кредита.

- между „Банка ДСК“ ЕАД и „Главстройремонт“ ЕООД впоследствие са били сключени още два договора за наем на други обособени части от същата административна сграда при еднотипната уговорка за предвнасяне на депозит в размер на едномесечния наем.

- наемните правоотношения са били прекратени, но банката е продължила да ползва част от помещенията, на което ползване наемодателят не се е противопоставял.

- два от договорите за наем са били прекратени считано от 31.03.2014 г., а на 02.04.2014 г. наемодателят е получил обратно ключовете от наетите помещения като е възразил, че те не са в добро състояние.

По делото е представен и е бил приет като писмено доказателство констативен протокол от 10.03.2015 г., съставен между представителя на наемодателя /изписан в документа като „Главстрийремонт“ ЕООД/ Н. З. и представителите на „Банка ДСК“ ЕАД А. А. и М. Ш.. Текстът на документа отразява съгласието на двете страни да бъде подписано споразумение при отчитане на взаимни прихващания, след които „Главстройремонт“ ЕООД дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по договорите за наем 20 153, 85 лева по погасителен план на седем вноски с конкретно посочени размери и падежи, с плащането на които страните считат изчерпани претенциите си една към друга.

Въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели М. Ш. и А. А., които са заявили, че след проведена среща между тях и Н. З. в централния офис на банката на [улица]е бил съставен констативният протокол от 10.03.2015 г.

Въззивният съд е преценил първоинстанционно решение за валидно допустимо и правилно, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Софийски градски съд. За неоснователно е счел оплакването, че исковата молба е била подадена от лице без надлежна процесуална представителна власт, тъй като юрисконсулт К. К. е била надлежно упълномощена от законните представители на банката. Възприел е изводите на първостепенния съд, че страните са били обвързани от договори за наем. Уговореният начин за плащане на наемната цена, която да отива за погасяване на изтегления от наемодателя кредит от банката наемател, според съда не е променил характера на правоотношението по повод ползването на недвижимите имоти като такова по договор за наем. Счел е, че наемните правоотношения са напълно независими от договора за кредит и той не рефлектира върху възникналото в полза на наемателя правото да иска връщането на заплатения депозит. По повод доводите за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдпроизводствените правила при кредитиране на оспорено доказателство /констативен протокол от 10.03.2015 г./ и неприлагане на санкцията по чл. 183 ГПК апелативният съд е преценил, че липсва основание за изключване на това доказателство от материалите по делото. Квалифицирал е протокола като частен свидетелстващ документ, който съдържа извънсъдебно признание на „Главстройремонт“ ЕООД относно неизгодни за него факти, поради което е приел, че същият се ползва и с материална доказателствена сила. Акцентирал е, че документът не е бил оспорен по отношение на авторството, а единствено е било заявено общо оспорване на верността му в смисъл, че отразеното в протокола не отговоря на действителността /молба от 02.04.2019 г., както и на заявеното от процесуалния представител на ответника в първото съдебно заседание/. Анализирайки показанията на свидетелите А. А. и М. Ш., въззивният съд е достигнал до извод, че оспореният протокол като документ действително е бил съставен и съществува. В подкрепа на този извод съдът е отчел и процесуалното поведение на управителя на „Главстройремонт“ ЕООД, който не се е явил в съдебно заседание, за да даде обяснения по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК относно начина на съставяне на спорния документ, въпреки, че съобщението му е било редовно връчено. Предвид изложените мотиви, съставът е формирал извод за основателност на заявената претенция в сочения от ищеца размер.

Оплакването за допуснато нарушение поради неразглеждане на релевираното възражение за давност от страна на Софийски градски съд въззивната инстанция също е счела за неоснователно, тъй като това възражение не е било заявено с отговора на исковата молба, поради което и преклудирано. То е било заявено за пръв път с молба от 02.04.2009 г. след срока за отговор без да са били посочени причини, препятстващи ответника да го заяви в указания от съда срок. Разглеждането на делото по общия ред според апелативния съд не е довело до лишаване на ответника от възможността да упражни правото си на възражение.

Съставът на Апелативен съд София е преценил насрещните искове, предявени от „Главстройремонт“ ЕООД за неоснователни, тъй като наемното правоотношение за 4 етаж от сградата на [улица]е било прекратено по взаимно съгласие на страните, което изключва приложение на предвидената в чл. 5 от Анекс № 3/22.03.2007 г. към договора за наем компенсаторна неустойка. Освобождаването на помещенията е станало на 01.04.2014 г. – обстоятелство, признато от наемодателя в писмено изявление на управителя Н. З., поради което според съда дружеството не би могло да търси обезщетение по реда на чл. 236 ЗЗД.

Не са налице посочените от касатора основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност.

Задължителните постановки на т. 9 от ППВС № 1/1985 г. указват, че решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., или когато съдът е разгледал иск, който не е предявен, и не е разгледал предявения. Отделно, с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо.

Не се установява атакуваното решение на Апелативен съд София да е вероятно недопустимо. Твърдяното от касатора нарушение - разглеждане на искова претенция, която е била заявена и поддържана от лица без представителна власт, не отговаря на фактите по делото. Исковата молба е била предявена пред Софийски районен съд от юрисконсулт П., надлежно упълномощен от главен изпълнителен директор и изпълнителен директор на „Банка ДСК“ ЕАД с общо пълномощно /л. 7 от делото на СРС/. В първото открито заседание се е явила юрисконсулт К., също снабдена с общо пълномощно от страна на „Банка ДСК“ ЕАД. Тя е представлявала банката и във въззивното производство. По делото е била представена служебна бележка, издадена от банката, в която е удостоверено придобитото висше юридическо образование на К. и длъжностите, които е заемала в периода от 2018 г. – 2021 г. до ръководител екип в управление „Правно“ /л. 141 от делото на Апелативен съд София/, както и удостоверение за правоспособност № 1447/12.11.2012 г. /л. 36 от делото на ВКС/.

Поставените от касатора въпроси не покриват общата предпоставка за достъп до касация, регламентирана от чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по отношение на тях отсъства характеристиката правни - обуславящи решаващите изводи на въззивния съд и поставящи за разрешаване материалноправни или процесуалноправни проблеми, вън от несъгласието на касатора с изхода на спора пред въззивната инстанция. Формулираните въпроси са хипотетично зададени, доколкото не кореспондират с конкретни оплаквания в касационната жалба. Последните са концентрирани върху приложението на чл. 183 ГПК, чл. 176, ал. 1 ГПК, чл. 193, ал. 3 ГПК и кредитирането като доказателство на представения от страна на ищеца констативен протокол с дата 10.03.2015 г. Ето защо, въпросите относно това дали се променя характерът на делото с оглед цената на иска; кога настъпва преклузия по търговски спор; как следва да процедира съдът при оспорено наличие на качеството юрисконсулт на лице, явяващо се като процесуален представител на страна; как се процедира при установен размер на заявената претенция от страна на ищеца, който се явява по-малък от размера на вземането, заявено от насрещната страна чрез възражение за прихващане; при отказ от доказателствено искане прилага ли се чл. 233 ГПК; каква е квалификацията на договор, който съдържа освен клаузи за наем и уговорки за кредит; въпроси относно плащането по банкова сметка и относно приложението на чл. 103, ал. 1 ЗЗД са изцяло извън обсега на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и следователно негодни да обосноват позитивна селекция за достъп до касационен контрол.

Съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС следва да бъде припомнено, че въззивният съд не е длъжен да прави доклад по делото, а процесуалното задължение по чл. 146 ГПК е вменено на първоинстанционния съд. Неразглеждането на възражението за давност, противопоставено от ответника касатор, не е резултат от липсата на доклад по делото, изготвен от въззивната инстанция, а от навеждането му извън преклузивния едномесечен срок по чл. 131 ГПК, който е по-дълъг от този, регламентиран в чл. 367 ГПК и прилаган при търговските спорове.

Въпросът дали чл. 176, ал. 3 ГПК изисква лично уведомяване също не може да обуслови достъп до касация, тъй като неявяването на З. в съдебно заседание с цел даване на обяснения не е ключовият мотив на съда да приеме, че констативният протокол от 10.03.2015 г. отразява действителната воля на страните, а съображението, че той не се е явил, за да даде обяснения пред съда, е посочено за пълнота на изложението.

Зад въпроса относно приложението на чл. 183 ГПК стои тезата на касатора за допуснато от съда процесуално нарушение поради неизключване на представения от страна на банката констативен протокол с дата 10.03.2015 г. в заверено от процесуалния представител копие, тъй като такъв документ не съществува. Въпросът не държи сметка за установените по делото факти по съставяне на документа и участието на посочените като негови автори три лица, сред които и Н. З.. От друга страна, въпросът е в противоречие с изявленията на процесуалния представител на касатора в първото по делото заседание, с които е признал авторството на Н. З.. При липса на съмнения относно съществуването на документа, въпросите по приложението на чл. 183 ГПК се явяват самоцелно и общо зададени. Отговорът им не би допринесъл за изясняване на общозначим въпрос, който да повлияе на изхода от спора.

Изложеното налага извод за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.

На основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски - юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 397/13.06.2022 г., постановено по в. т. д. № 94/2022 г. на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА „Главстройремонт“ ЕООД да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сума в размер на 150 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.