Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца М. А. А., чрез адв. В. Т. срещу решение № 6727/02.10.2019 г. по в. гр. дело № 4923/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 17171/21.01.2019 г. по гр. дело № 56827/2015 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „С. Арт” ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед № 4391/19.12.2014 г. за незаконно и неговата отмяна, както и за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „шофьор на съчленен автобус” в поделение „Земляне”, като неоснователни. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени възивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат.

В изложението са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да изследва дали е налице виновно неизпълнение на трудовите задължения и дали е налице нарушаване на трудовата дисциплина, твърдяна от работодателя в заповедта за уволнение? 2. Законосъобразно ли е уволнението на работник и/или служител ако няма безспорни данни, че е увредил имуществото на работодателя? В този смисъл може ли съдът да приеме за доказано законосъобразно уволнение при показания на други служители и събрани и допълнителни доказателства в обратния смисъл? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 3. Длъжен ли е работодателят да посочи мотивирано виновното неизпълнение на трудовите задължения и нарушението на трудовата дисциплина при издаване на заповед за уволнение? 4. Длъжен ли е впоследствие съдът мотивирано да се произнесе по законосъобразността на издадения акт, с оглед липсата на мотиви и липса на изследване и мотивиране на вина при твърдяно неизпълнение на трудовите задължения, довело до нарушаване на трудовата дисциплина? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 5. Длъжен ли е работодателят преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства, решен в противоречие с практиката на ВКС, 6. Длъжен ли е съдът да отмени дисциплинарното наказание уволнение без да разглежда спора по същество, когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя и не е приел писмените му обяснения? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 7. Следва ли да се произнесе въззивният съд по всички наведени оплаквания от въззивника, изложени във въззивната жалба? Има ли задължение въззивният съд при постановяване на решението да обсъди конкретното съдържание на заповедта за уволнение, както и всички обстоятелства и доказателства относими към съдържанието й, включително доказателствата, които не са обсъдени от първоинстанционния съд. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Правните въпроси според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба „Столичен автотранспорт” ЕАД [населено място], чрез старши юрисконсулт Д.Д. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях.

Първоинстанционният съд е приел за безспорно между страните по делото и установено от представените писмени доказателства, че страните са били в трудово правоотношение – безсрочно по силата на което ищецът М. А. е заемал длъжността „шофьор съчленен автобус” в поделение „Земляне“ на „Столичен автотранспорт” ЕАД [населено място]. Въз основа на Заповед № 4391/19.12.2014 г. е прекратено трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Приел е, че не е налице нарушение от страна на работодателя при издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение, че същата е издадена в изискуемите срокове: дисциплинарното наказание се счита наложено от 22.07.2015 г., тъй като заповедта е връчена на лицето на 22.07.2015 г. Приел е също, че дисциплинарните нарушения, които се сочи ищецът да е извършил, са за периода м. 07.2014 г. – м. 12.2014 г. Позовал се е на чл. 194 ал. 1 от КТ и е посочил, че начален момент, от който започва да тече срокът за налагане на дисциплинарно наказание е узнаването му от работодателя, като според съда дори и да се приеме, че той е узнал в момента на извършването, към датата на връчването й не е изтекъл 1- годишния срок от момента на извършването на нарушенията. Прието е, че в случая заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и прекратяване на трудовото правоотношение е издадена от компетентно лице, в рамките на предвидените в чл. 194 КТ срокове, след изискване и приемане обяснения на ищеца. Прието е също, че е достатъчно обясненията да бъдат поискани от работодателя, което последният е направил с искане изх. № 1882/09.12.2014 г., но ищецът е отказал да получи искането, което обстоятелство е удостоверено с подписите на двама свидетели.

Съдът е приел, че като нарушения на трудовата дисциплина са посочени: системни нарушения на трудовата дисциплина - чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ - т. е. три или повече нарушения. Прието е, че с оглед забраната по чл. 189, ал. 2 от КТ системност има, когато и трите нарушения все още не са санкционирани, или когато поне едно от тях не е санкционирано, а наказанията за останалите не са заличени по реда на чл. 197 или чл. 198 от КТ, какъвто е настоящият случай. Приел е за установено от съдържанието на заповедта за дисциплинарно уволнение, че работодателят при мотивиране на заповедта и определяне на системата от нарушения е взел предвид 5 нарушения, за които е наложено вече дисциплинарно наказание /забележка или предупреждение за уволнение/, и едно нарушение, за което няма наложено наказание - соченото като извършено през м. декември 2014 г.

Относно основното нарушение по т. 1 от заповедта е приел, че според изготвения протокол с вх. № 1880/09.12.2014 г., съпроводен със сравнителен снимков материал, от комисия назначена със Заповед № 289/09.12.2014 г. на Директора на поделение „Земляне “, извършила оглед на автобус с инв. №377, е констатирала липса на голяма част от бутоните на арматурното табло. Според показанията на свидетелите Я. и Р., които са възприети от районния съд е прието за установено, че през м. декември 2014 г. на ищеца е бил зачислен автобус с инв. № 377. Прието е за установено от събраните писмени доказателства, че липсват част от бутоните на арматурното табло, за които ищецът не е установил да е предал лично в склада на ответното дружество, каквито твърдения са налице - т. е.ищецът носи вина за тяхната липса.

Посочено е, че според районния съд нарушенията по т. 2 и т. 3 от Заповед № 4391/19.12.2014 г. не следва да се вземат предвид, тъй като дисциплинарните наказания за тях са отменени с влезли в сила решения.

Прието е, че в т. 4 – т. 6 от Заповед № 4391/19.12.2014 г. са описани три нарушения, за които на ищеца по съответния ред му е наложено дисциплинарно наказание „Забележка“, в периода 01.08.2014 г. – 13.11.2014 г. за извършени нарушения от 08.07.2014 г. до 21.10.2014 г., за неспазване на трудовите задължения. Приел е, че в производството по делото не следва да се установява законност, съответно незаконност на заповедите, с които са наложени тези три наказания, съответно възраженията на ищеца, че не е извършил тези нарушения, на каквито обстоятелства ищецът се позовава при опровергаване наличието на системност на нарушенията. Посочено е, че цитираните заповеди за налагане на наказание не са обжалвани в съответните срокове, нито работодателят сам ги е отменил и поради това е изведен извод, че съответните нарушения са извършени от ищеца и за които му е наложено съответното дисциплинарно наказание.

Прието е, че според СРС е налице фактическия състав на чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ, който предвижда поне едно от нарушенията, обуславящи системност, да не е наказано - по т. 1 от Заповед № 4391/19.12.2014 г., за да може при оценка на тежестта му като утежняващ признак да се вземат предвид и нарушенията, за които дисциплинарно наказание е наложено, но не са заличени /по т. 4 – т. 6 от Заповед № 4391/19.12.2014 г./. Посочено е, че при преценка наличието на системност на нарушенията на трудовата дисциплина не е необходимо всички нарушения да са идентични или всяко едно нарушение, описано и включено от работодателя в тази система, да е извършвано системно. Според съда наличието на три санкционирани нарушения с незаличени наказания обуславят преценка за по-висока тежест на нарушението, за което не е налагано наказание, тъй като сочат на системно неправомерно поведение на работника в разрез с вменените му от работодателя задължения във връзка с изпълнение на трудовите функции и респективно, за по-тежко дисциплинарно наказание.

Прието е, че в процесната заповед за уволнение работодателят достатъчно точно е индивидуализирал нарушението, вменено във вина на работника и отделно от това е препратил и към други документи, въз основа на които е приел за установено описаното нарушение. Прието е също за установено по несъмнен начин, че ищецът е извършвал системни нарушения на трудовата дисциплина, че при преценка тежестта на системните нарушения, работодателят правилно ги е оценил и е наложил съответното наказание – уволнение,

Преценено е за неоснователно евентуалното възражение на ответника за погасителна давност. В тази насока е отразено, че заповедта за уволнение е връчена на ищеца на 22.12.2014 г., когато същият е отказал да я получи, което обстоятелство е установено от двама свидетели подписали заповедта. Съдът се е позовал на практика на ВКС, изразена в решение по чл. 290 ГПК, според която закрилата по чл. 333 ал. 1, т. 4 КТ се отнася към момента на връчване на заповедта за уволнение. Работодателят не може да уволни работник или служител, който към този момент е започнал ползването на разрешен му отпуск. Посочено е, че закрилата не е приложима в случай, че работникът или служителят, макар и да е бил в разрешен отпуск според издадения му болничен лист, се е явил на работното си място, не е представил издадения болничен лист и не е уведомил работодателя, че се намира в надлежно разрешен отпуск поради болест. Според съда дори да се приеме, че в конкретния случай не намира приложение разпоредбата на чл. 333 КТ, съгласно Заповед № 4391/19.12.2014 г., наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ влиза в сила едва на 22.07.2015 г. Приел е, че според чл. 358, ал. 2, т. 1КТ, двумесечният давностен срок започва да тече от деня на прекратяването на трудовото правоотношение, което в настоящия случай е 22.07.2015 г. Формиран е извод, че срокът за подаване на иска по чл. 344 КТ е до 22.09.2015 г., което е неработен ден изтича на 23.09.2015 г. Исковата молба е депозирана в деловодството на СРС на 23.09.2015 г., в срока по чл. 358, ал. 2, т. 1 КТ.

Въззивният съд е преценил за правилно първоинстанционното решение.

По доводите във въззивната жалба на ищеца е прието, че последният прави опит да промени твърденията си по отношение на дисциплинарното нарушение по т. 1 от заповедта да уволнение / откъртване на арматурното табло на автобуса и сваляне на бутонния блок за управление на предавателната кутия на 06.12.2014 г, около 13, 30 ч/, Посочено е, че в исковата молба се признава, че действията са извършени, но ищецът имал намерение да свали и предаде оборудването в склада, защото му е зачислено. Тази защитна версия е преценена за абсурдна – да се уврежда работещ автобус и да се предават изкъртените части в склада. Съдът е приел, че увреждането на имуществото на работодателя е надлежно документирано от комисия на работодателя с протокол от 09.12.2014 г придружена със снимков материал и доказано с показанията на св.Р.. Прието е, че само това нарушение е достатъчно за налагане на дисциплинарно уволнение. Посочено е, че във въззивната жалба ищецът е променил твърденията си и оспорва, че бутоните на таблото са били налични при предаване на автобуса от работодателя, че тези доводи според съда са преклудирани,

Въззивният съд е приел, че СРС надлежно е обсъдил кои дисциплинарни наказания са влезли в сила и кои са били отменени в други производство, че инцидентен контрол върху влезлите в сила наказания „забележка“ е изключен, тъй като единственият допустим ред за отмяна на дисциплинарни наказания е исковият. Прието е, че докато не са отменени по съдебен ред дисциплинарните наказания се считат за законосъобразни, че и сроковете за оспорването им от ищеца са изтекли.

Приел е, че чл. 193 ал. 1 КТ не е нарушен, тъй като ответникът е представил искане за даване на обяснения от 09.12.2014 г, а отказът на ищеца да приеме искането е удостоверен от двама свидетели, че писменото доказателство е прието по делото и не е било изрично оспорено от ищеца пред СРС. Посочено е, че ищецът е започнал да представя болнични листове за продължителен период, като очевидно е очаквал да бъде дисциплинарно уволнен.

Съдът е приел, че не следва да се обсъждат дисциплинарните нарушения по т. 2 и т. 3 от заповедта за дисциплинарно уволнение касаещи отказ да се започне работа на 06.12.2014 г и нарушение на Етичния кодекс на 20.10.2014 г., тъй като тези наказания са отменени с влезли в сила решения и не са взети предвид от първоинстанционния съд.

Преценен е за правилен извода на районния съд, че след като е доказано дисциплинарното нарушение по т. 1 от заповедта, а дисциплинарните наказания за нарушенията по т. 4, 5,6 от заповедта са влезли в сила са налице достатъчно основания за налагане на дисциплинарно наказание-уволнение, включително и дисциплинарните нарушения на ищеца се явяват „системни“, Според въззивния съд, дори ако – както в случая - работодателят да не докаже в съдебното производство всички дисциплинарни нарушения, дисциплинарното уволнение не се отменя ако доказаните нарушения сами по себе си са достатъчно тежки.

При тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение, с което исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са отхвърлени.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по втори въпрос от изложението. Същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касае правилността на въззивното решение. Отговорът на въпроса изисква преценка на събраните по делото доказателства и правилността на изводите на съда, което съдът следва да извърши ако се допусне касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл. 288 ГПК.Няване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по четвърти и шести въпроси от изложението. Същите са формулирани хипотетично - възоснова на факти, каквито не са приети за установени по делото. Поради това въпросите не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението.

С решение № 203/24.06.2015 г. по гр. дело № 6889/2014 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че според разпоредбата на чл. 186 КТ виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на трудовата дисциплина. То като всяко правонарушение е виновно противоправно деяние. Субект на нарушението може да бъде само работник или служител, т. е. лице, което предоставя работната си сила по трудово правоотношение. Обект на дисциплинарно нарушение могат да бъдат само задължения на работника или служителя по трудовото му правоотношение със съответния работодател. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС.

Съдът не обсъжда цитираните от жалбоподателя и неприложени към изложението определения на състави на ВКС, постановени по чл. 288 ГПК: № 652/05.05.2011 г. по гр. дело № 1824/2010 г. на ВКС, IV г. о., № 415/09.05.2018 г. по гр. дело № 168/2018 г. на ВКС, IV г. о., № 289/16.03.2016 г. по гр. дело № 5884/2015 г. на ВКС, III г. о. Тези съдебни актове са извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По същият правен въпрос не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл. 186 КТ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението. По този правен въпрос не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателят е цитирал определение № 415/09.05.2018 г. по гр. дело № 168/2018 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 288 ГПК. Цитираното определение не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като жалбоподателят само формално е възпроизвел посочения текст от ГПК, без да обоснове допълнителното основание по т. 3-та.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по петия въпрос от изложението.

С решение № 96/22.07.2019 г. по гр. дело № 2116/2018 г. на ВКС, III г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че трудовото право възниква и съществува като част от гражданското право. Разпоредбите на гражданското право се прилагат субсидиарно и спрямо трудовите правоотношения, когато специфичното им съдържание и цели не изключват такова приложение. Трудовото право се отнася към частноправните отрасли или гражданскоправните отрасли на правото в широкия смисъл на това понятие. То е изградено върху равнопоставеност на страните и използва широко диспозитивното начало, характерно за гражданскоправния метод на регулиране. При непълнота на правната уредба на трудовите правоотношения се прилагат субсидиарно правилата на гражданското право, въпреки че този въпрос поради липса на Граждански кодекс не е общо уреден. Така нормата на чл. 193 КТ императивно изисква преди налагане на дисциплинарно наказание работодателят да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. Нормата не въвежда изискване за форма на искането на обяснения и в практиката трайно се приема, че искането на обяснения може да се направи както устно, така и писмено, стига да се установи, че същото е стигнало до знанието на работника/служителя. Не е предвиден и ред и начин на връчване на писмено искане. По този въпрос в решенията си по чл. 290 ГПК ВКС еднозначно приема, че при невъзможност поканата за обяснения да бъде връчена на работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка; че редовно е и всяко друго връчване, в това число и чрез нотариална покана, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в глава шеста, раздел първи на ГПК, както и съобразно специалния закон - ЗПУ (ЗАКОН ЗА ПОЩЕНСКИТЕ УСЛУГИ). Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение са формирани изводи за спазване от работодателя на разпоредбата на чл. 193 КТ, а именно преди налагане на дисциплинарното наказание работодателят е поискал от жалбоподателя да даде обяснения за извършените дисциплинарни нарушения. Прието е, че искането е било в писмена форма, съответно е редовно връчено на ищеца преди налагане на дисциплинарното наказание уволнение. Тези изводи на съда не противоречат на цитираната практика на ВКС.

Съдът не обсъжда цитираното и неприложено към изложението определение № 462/14.05.2016 г. по гр. дело № 152/2016 г. на ВКС, III г. о., тъй като същото е постановено по чл. 288 ГПК и не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 193 КТ е ясна и не следва да се тълкува. По приложението й е установена трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по седмия въпрос от изложението.

С решение № 54/03.07.2020 г. по гр. дело № 1991/2019 г. на ВКС, I г. о. по чл. 290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно само по валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата. Когато въззивната жалба съдържа конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, въззивният съд е длъжен да се произнесе по всеки от тези доводи. В противен случай допуска съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на въззивното решение.

С решение № 86/06.07.2020 г. по т. дело № 761/2019 г. на ВКС, II т. о. по чл. 290 ГПК е възприета практиката на ВКС според, която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Доколкото въззивният съд е инстанция по съществото на спора, той следва да осъществи същата дейност като първата инстанция, а именно – да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора; да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Посочено е, че възприетата практика на ВКС, обективирана в решения на състави по чл. 290 ГПК представлява доразвитие на постановките в задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 на ППВС № 1 от 13.07.1953 г., че: мотивировъчната част на решението трябва да съдържа необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно; Мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни; Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вяра, на кои не, кои възприема и кои не. Прието е, че макар да е постановено при действието на ГПК (Г. П. К) от 1952 г., посоченото пленумно постановление не е изгубило своето значение и понастоящем, тъй като изискването за излагане на мотиви към съдебното решение съществува както в отменения ГПК (чл. 189, ал. 2), така и в сега действащия ГПК (чл. 236, ал. 2). В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК.

Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване. Обсъдил е всички доказателства по делото и доводите на страните. Извършил е преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъдил е доказателствата, въз основа на които е намерил съответните факти за установени. Изведени са фактически и правни изводи по предмета на спора, посочени подробно по-горе, което е намерило израз в мотивите на решението.

По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът е по приложение разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се актуализира, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд по поставените въпроси от жалбоподателя М. А. А., чрез адв. В. Т..

С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 6727/02.10.2019 г. по в. гр. дело № 4923/2019 г., по касационна жалба вх. № 135216/04.11.2019 г., подадена от ищеца М. А. А., ЕГН [ЕГН], чрез адв. В. Т., съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Вл. Т..

Осъжда М. А. А., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Столичен автотранспорт” ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица] сумата 100 лв. разноски за настоящото производство юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: `