Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 74532 от 24.07.2020г. на „О. Б. Б” АД, представлявана от юрисконсулт В. Д., срещу решение № 3485 от 11.06.2020г. по в. гр. д. № 12974/2019г. на Софийски градски съд (СГС), Г.О., ІІІ – В състав, с което е потвърдено решение № 15916 от 24.01.2017г. по гр. д. № 43786/2013г. на Софийски районен съд (СРС), 53 състав, в частта му, с която са уважени предявените от Д. Н. В. срещу касатора обективно кумулативно съединени искове с правни основания: чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № 319/25.10.2012г. и заповед № 336/14.11.2012г.; чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши специалист „Вътрешна сигурност“ в Дирекция „Сигурност и охрана““ при ответната банка; чл. 344, ал. 1, т. 3 вр чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на работодателя да заплати на ищеца сумата 11 568 лв. - обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение, за периода 14.11.2012г.-14.05.2013г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба; чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на работодателя да заплати на ищеца сумата 251. 43 лв. - обезщетение за четири дни неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от датата на исковата молба и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 22.79 лв. - мораторна лихва върху обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, за периода 01.12.2012г.- 14.10.2013г..

Жалбоподателят релевира недопустимост на атакуваното решение, като моли то да бъде обезсилено поради това, че е разгледан иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за който към датата на подаване на исковата молба - 21.10.2013г., е изтекъл двумесечният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, поради узнаването от ищеца на заповед № 319/25.10.2012г. към 27.11.2012г.. Евентуално поддържа неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че е нарушен чл. 235 ГПК, тъй като не са обсъдени всички доводи на ответника, както и доказателствата в тяхната съвкупност, което нарушение е довело до неправилно приложение на чл. 193, ал. 1 КТ и съответно до отмяна на дисциплинарното уволнение на формално основание, без произнасяне по материалната му законосъобразност. Моли атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно, като в последната хипотеза да бъде постановено ново решение, с което всички предявени искове да бъдат отхъврлени като неоснователни. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „От кой момент започва да тече срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ за предявяване на иска за отмяна на дисциплинарното уволнение, ако връчването на заповедта е с препоръчано писмо по пощата, върнато с отметка „адресатът не е открит”?“; 2. „Длъжен ли е съдът да зачете доказателствената сила на частни удостоверителни документи, изходящи от ищеца относно датата на получаване на уволнителната заповед?“; 3. „Допустим ли е иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ без връчване, по твърдение на ищеца, на уволнителната заповед до датата на завеждане на исковата молба?“ и 4. „При проверка от съда за редовността на връчването на искането по чл. 193, ал. 1 КТ за писмени обяснения от служителя по реда на чл. 192, ал. 2 КТ по пощата с обратна разписка, при отсъствие на последния на посочения от него адрес, следва ли работодателят да твърди изрично обстоятелствата, доказващи вина на служителя по чл. 193, ал. 3 КТ?“. Поддържа, че дадените разрешения от въззивния съд във въззивното решения са в противоречие със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 96/22.07.2019г. по гр. д. № 2116/2018г. на 3 г. о.; решение № 226/22.05.2012г. по гр. д. № 917/2011г. на 4 г. о. и решение № 257/22.05.2012г. по гр. д. № 985/2011г. на 4 г. о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК релевира противоречие на обжалвания въззивен съдебен акт с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 248/22.10.2018г. по гр. д. № 754/2018г. на 4 г. о.; решение № 39/27.02.2012г. по гр. д. № 410/2011г. на 3 г. о. и решение № 283/06.04.2010г. по гр. д. № 507/2009г. на 3 г. о., по петия въпрос относно удостоверяването на надлежно връчване по чл. 192, ал. 2 вр. с чл. 193, ал. 3 КТ на искането за писмени обяснения при отсъствие на служителя от адреса, посочен от него, без да уведоми работодателя.

Ответникът по касационната жалба - Д. Н. В. не е подал отговор на същата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от леитимирана страна, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване в частта му по исковете с правни основани чл. 344, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, т. е. в тази част тя е допустима. В частта й срещу въззивното решение по исковете с правни основания чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е недопустима като насочена срещу окончателен въззивен акт, с оглед цената на главния и акцесорния искове, която за всеки от исковете е по -малка от 5 000 лв.. В тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

В исковата молба, подадена на 21.10.2013г., уточнявана нееднократно, ищецът Д. Н. В. е поискал да бъде признато за незаконно и отменено дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № 319/25.10.2012г. и заповед № 336/14.11.2012г., твърдейки че първата заповед не му е връчвана изобщо и поради това не е запознат със съдържанието й, както и че тя не би могла да бъде основание за издаване на втората заповед. Поддържа също, че втората заповед № 336/14.11.2012г. му е връчена на 27.11.2012г., чрез куриерска фирма „С. П”, като от нея узнал, че на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ му е наложено дисциплинарно наказание – „дисциплинарно уволнение“, без никакви други подробности, поради което счита, че не е изпълнена процедурата по чл. 195, ал. 2 КТ. Твърди, че е нарушена и разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като не са му искани обяснения във връзка с нарушения на трудовата дисциплина, вкл. визираните в процесната уволнителна заповед.

С отговора на исковата молба, ответникът е предявил възражение за изтекъл давностен срок за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, предвид изрично записаното от ищеца в уточнената искова молба, че на 27.11.2012г. е получил втората заповед № 336/14.11.2012г., при установено изпращане на първата заповед с уведомително писмо чрез „С. П” и връщане на пратката на 05.12.2012г., с отбелязване „непотърсена”.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части, СГС е приел за безспорно по делото, че страните са били обвързани от безсрочно трудово правоотношение, по което ищецът е изпълнявал дължонсттта „старши специалист „Вътрешна сигурност“ в Дирекция „Сигурност и охрана““, но със заповед № 319/25.10.2012г. му е наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” поради допуснати нарушения на трудовата дисциплина в периода 13.09.2021г. - 04.10.2012г., изразяващи се в нарушаване на трудови задължения, определени в заповед № 265/13.09.2012г. (в рамките на работното време да е на разположение на работодателя и да оказва съдействие за изясняване на обстоятелствата, наложили проверка на ССВО относно изпълнение на трудови задължения в съответствие с вътрешните правила и процедури на банката), както и за неявяване на ищеца в дирекция „Сигурност и охрана” на 03.10.2012г. и 04.10.2012г., след уведомяване от директора на дирекцията. Нарушенията на трудовата дисциплина, послужили като основание за процесното дисциплинарно уволнение са квалифицирани от работодателя по чл. 187, т. 1 и т. 9 КТ и чл. 190, т. 1 КТ. Въззивният съд е приел, че страните не спорят и относно факта, че е издадена заповед № 336/14.11.2012г. на изпълнителните директори на ответната банка на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ във връзка със заповед № 319/25.10.2012г., като с втората по време заповед само е прекратено процесното трудово правоотношение.

СГС е счел за неоснователно възражението за недопустимост на предявените искове поради изтекъл давностен срок относно иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Посочил е, че по процесното правоотношение работодателят е издал две заповеди: заповед № 319 от 25. 10.2012г., с която е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“ и заповед № 336 от 14 11.2012г., с която е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ процесното трудово правоотношение. Съобразявайки нормата на чл. 358, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 КТ, според която двумесечният срок за предявяване на искове за прекратяване на трудово правоотношение започва да тече от деня, в който на работника или служителя е връчена съответната уволнителна заповед, е заключил, че двумесечният давностен срок не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба. Това е така, тъй като заповед № 319 от 25. 10.2012г., пораждаща конститутивния ефект на прекратяването на трудовия договор (цитирал е в този смисъл постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 43/10.02.2014г. по гр. дело № 4082/2013г. на Четвърто г. о. на ВКС), не е била връчена на ищеца. По делото е приета товарителница № 0870725/ 02.11.2012г. на куриерска служба „Стар пост“, от която се установява, че заповедта за уволнение е недоставена, тъй като адресатът не е открит. Счел е, че в подадените от ищеца по делото негови молби - уточнения от 23.06.2014г., от 01.07.2014г., от 01.08.2014г. и от 29.10.2014г., служителят е признал, че е получил с куриер на 27.11.2012г. заповед № 336 от 14.11.2012г. (втората заповед), която обаче има само констативен характер досежно прекратяването на процесното трудово правоотношение. Намерил е, че липсва признание от страна на служителя относно факта, че е получил, респективно че е бил уведомен за заповед № 319/25.10.2012г., правопородила прекратителния ефект. Заключил е, че напротив във всички подадени от ищеца молби, изрично се сочи обстоятелството, че не е запознат със съдържанието и не му е връчвана заповед № 319/2012г.. Извел е решаващият извод, че след като работодателят, който носи тежестта за доказване законността на дисциплинарното уволнение, не е представил доказателства за връчването преди завеждане на исковата молба на заповед № 319/2012г., двумесечният давностен срок не е изтекъл преди завеждането на исковата молба.

По отношение на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, СГС е посочил, че липсват правила за форма на поканата на работодателя до работника или служителя за даване на обяснения (цитирал е решение № 237 от 24.06.2010г. по гр. дело № 826/2009г. на Четвърто г. о. на ВКС и решение № 432/26.05.2010г. по гр. дело № 1322/2009г. на Трето г. о. на ВКС), като в конкретния случай, не са ангажирани доказателства за спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като искането на работодателя от 09.10.2012г. за даване на обяснения за неявяването на ищеца на 03.10. и на 04.10.2012г. в дирекция „Сигурност и охрана“ и причините за неявяване, не е връчено надлежно на служителя. От приетата разписка на изпратеното чрез „Бул пост“ писмо, се установява, че същата е оформена като непотърсена. Въззивният съд е посочил, че ответникът не е възразил, че обясненията на служителя не са били дадени по вина на последния, т. е. не е навел обстоятелства по смисъла на чл. 193, ал. 3 КТ, поради което последната хипотеза не е обсъждана. Поради липсата на доказателства за надлежно връчване на искането на работодателя от 09.10.2012г. или за получаване на такива писмени или устни обяснения от служителя, е отменил дисциплинарното уволнение на формално основание - неспазена процедура по чл 193 КТ.

Не са налице релевираните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Неспазването на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ за предявяване на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не би могло да има за последица недопустимостта на съдебното решение, тъй като по този въпрос съдът се произнася след събиране на съответните доказателства, при разглеждане на спора по същество и с акта си по основателността на иска. Следователно спазването или неспазването на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е въпрос, относим към правилността на въззивното решение, а не към неговата допустимост. Поради това не е в състояние да обуслови основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Третият въпрос на касатора за допустимостта на иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, без да е връчена уволнителната заповед на работника или служителя, също касае служебно проверяваната от касационната инстанция вероятна недопустимост на въззивното решение (чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК). Спрямо него е наведено разрешаването му в противоречие с решение № 248 от 22.10.2018г. по гр. д. № 754/2018г. на ВКС, IVг. о.. Въпросът не осъществява общото основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е зададен в контекста на различна фактическа обстановка, неустановена по конкретното дело. Ищецът не твърди, че не му е връчвана изобщо процесната заповед за уволнение, респективно че след исковата молба не е узнал съществените елементи от съдържанието й. Следователно не би могло да се приеме, че е налице нередовност на исковата молба, останала неотстранена и че липсва правен интерес от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК поради поддържане на фактическо твърдение, сочещо на непрекратено трудово правоотношение, в който смисъл е цитираното от касатора горепосочено решение на ВКС. Последното е неотносимо за конкретното правоотношение, при което прекратяването на трудовия договор е настъпило с узнаване на същественото съдържание на процесната уволнителна заповед №319/25.10.2012г., поради което нито предявеният иск, нито постановените решения по него са недопустими поради липса на правен интерес от искова защита заради непрекратено, продължаващо да обвързва страните, трудово правоотношение. Ето защо не е осъществено и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт.

Останалите поставени от касатора въпроси не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Те не са обуславящи за крайния изход на конкретното дело правни въпроси, доколкото отговорът им предпоставя обсъждане на фактическата страна по казуса и преценка на събраните по делото доказателства. Като насочени не към решаващите правни изводи на въззивния съд, а към установените правнорелевантни факти, те съставляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които е недопустимо да се обсъждат в настоящата предварителна фаза на касационното производство. Само за пълнота следва да бъде посочено, че срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ не е започнал да тече, когато заповедта за уволнение е изпратена с препоръчано писмо по куриер, върнато с отбелязване, че адресатът не е открит. Според практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора (решение №39 от 27.02.2012г. по гр. д. № 410/2011г. на III г. о. и решение №283 от 06.04.2010г. по гр. д. № 507/2009г. на III г. о.), за да настъпи конститутивният ефект на заповедта за дисциплинарно уволнение е необходимо тя, в същественото си съдържание, да е достигнала до знанието на адресата – чрез връчването й лично на адресата или по друг законов способ, предвиден в ГПК, или чрез узнаването на нейното съществено съдържание, които обстоятелства не са осъществени по конкертното дело преди подаване на исковата молба. Отбелязването от служител на курирерската фирма – връчител на уволнителната заповед, че адресатът не е открит на адреса, не съдържа удостоверително изявление, годно да породи правните последици на редовно връчване по смисъла на чл. 45 или чл. 46 ГПК. Вторият въпрос за доказателствената сила на чаастни удостоверителни изявления за датата на получаване на уволнителната заповед по никакъв начин не е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд, тъй като последният не е счел, че има такива изявления. Напротив, установил е, че ищецът в депозираните по делото писмени молби е признал получаването на втората заповед № 336 от 14 11.2012г., но не и получаването или узнаването на същественото съдържание на процесната заповед за дисциплинарно уволнение с конститутивен ефект. Четвъртият и петият въпроси също са неотносими към дадените от СГС правни разрешения, защото от доказателствата в процеса не е установен факт на отсъствие на ищеца от посочен от него адрес, без уведомяване на работодателя (установено е, че куриреската пратка, съдържаща искане за обяснения по чл. 193 ГПК е непотърсена).

На основание гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Обединена българска банка”АД срещу решение № 3485 от 11.06.2020г. по в. гр. д. № 12974/2019г. на Софийски градски съд, Г.О., ІІІ – В състав, в частта, с която е потвърдено решение № 15916 от 24.01.2017г. по гр. д. № 43786/2013г. на Софийски районен съд по исковете с правни основания чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 251. 43 лв. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 22. 79 лв..

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3485 от 11. 06. 2020г. по в. гр. д. № 12974/2019г. на Софийски градски съд, Г.О., ІІІ – В състав в останалата обжалвана част.

Определението в частта, с който е оставена без разглеждане касационната жалба, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС, в едноседмичен срок от връчването му на касатора. В останалата част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: