ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1413

Гр. София, 29.12.2023г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Б. ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

КРАСИМИР МАШЕВ

изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 191 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответниците П. Й. В. и Д. Г. А. срещу решение № 181 от 26.10.2022г. по т. д. № 331/2022г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 142 от 08.06.2022г. по гр. д. 475/2021г. по описа на ОС - Сливен, с което ответниците П. Й. В. и Д. Г. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Крис трейд 2000“ ЕООД сумата 30 000 лв., представляваща част от цедирано вземане, произтичащо от задължение за неплатена главница по договор за банков кредит № 19/02.10.2013г., сключен с „УниК. Б. АД в общ размер от 140 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 26.10.2021г. до окончателното изплащане.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо предвид постановяването му по нередовна искова молба. Сочат, че с исковата молба са въведени твърдения за цедирани вземания по три договора, като ищецът не е уточнил по кой договор и какви вземания иска да му бъдат присъдени в настоящия спор. Излагат, че последното е от значение и за въведеното от тях възражение за погасеност на претенцията предвид изтекъл давностен срок, като поддържат, че е предявено вземане за лихви, което се погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД. Оспорват като необосновани и противни на закона и изводите на въззивния съд, че не са поръчители по договора, а са солидарни длъжници. Изтъкват, че от тълкуването на процесните договори може да бъде извлечен точният им смисъл - че са се задължили да отговарят за чужд дълг, което ги дефинира като поръчители. Поддържат, че преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД е изтекъл, поради което исковите претенции срещу тях се явяват недопустими. По тези доводи молят въззивното решение да бъде обезсилено, евентуално отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Задължението на въззивния съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съобразно чл. 236, ал. 2 ГПК.

2. Дали въззивният съд е длъжен да формира свое вътрешно убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните по делото доказателства и може ли да препрати изцяло към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК, когато във въззивната жалба са направени оплаквания за необоснованост на решението и допуснати процесуални нарушения при зачитане на доказателствената стойност на представените документи и разглеждането на доводите на страните. При въведени доводи за недопустимост на съдебния акт поради нередовност на исковата молба въззивният съд длъжен ли е да даде отговор дали исковата молба е редовна?

3. Съществува ли солидарна отговорност „по принцип“, както и съществува ли солидарна отговорност per se/сам по себе си/. Квалификацията „солидарен длъжник“ обща ли е и тя дава ли информация за същината и характеристиките на отговорността на длъжника и за източника на солидарността?

Твърди се противоречие на произнасянето с обжалвания съдебен акт по поставените въпроси с практиката на ВКС – чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация, „Крис трейд 2000“ ЕООД, оспорва касационните жалби на ответниците като неоснователни. Излага, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Поддържа, че обжалваното решение е допустимо и правилно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран със субективно съединени искове за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца, легитимиращ се като цесионер, сумата 30 000 лв., представляваща част от общо дължима главница в размер на 71 580,86 евро, с левова равностойност от 140 000 лв., по договор за банков кредит № 19/02.10.2013г., сключен с „УниК. Б. АД, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

Счел е, че от приложения по делото договор за банков револвиращ кредит № 19/02.10.2013г. се установява, че „УниК. Б. АД е отпуснала на „С. С. ООД револвиращ кредит в размер до 140 000 лв. за рефинансиране на предходен кредит. Отбелязал е, че страните не спорят, че сумата е усвоена. Посочил е, че ответниците са страни по договора за банков револвиращ кредит, като са вписани в договора и са се подписали в качеството си на солидарни длъжници по смисъла на чл. 304 ТЗ, вр. с чл. 101 ЗЗД. Въззивният съд е изтъкнал, че от прочита на двете цитирани в договора разпоредби – чл. 304 ТЗ и чл.101 ЗЗД, следва обоснованият извод, че ответниците са встъпили в договора за револвиращ кредит като съдлъжници - встъпили са в чужд дълг със съгласието на основния длъжник и на кредитора и са се задължили солидарно със „С. С. ООД за връщане на сумата на главницата, както и за заплащането на акцесорните вземания по договора. Приел е, че основанието да встъпят в договора е поемане лично на задълженията на кредитополучателя, солидарно с него. Подчертал е, че след като в договора изрично са посочени законовите основания за встъпване в дълга от двамата ответници, не могат да бъдат приети за основателни възраженията им за наличие на поръчителство. Допълнил е, че поръчителят гарантира изпълнението на чужд дълг, докато съдлъжникът се задължава лично, както е в процесния случай, и изпълнявайки договора, изпълнява лично свое задължение. По тези мотиви е счел правозащитните възражения на ответниците за неспазване на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за неоснователни. Приел е за неоснователно и възражението за погасеност на предявеното вземане с доводи, че видно от ясното изложение и петитум на исковата молба се претендира част от дължимата главница по договора за кредит, а не лихва или неустойка, поради което и приложимият давностен срок е петгодишен и не е изтекъл.

Счел е, че не е налице спор досежно легитимацията на ищеца като цесионер, комуто е прехвърлено процесното вземане за главница, ведно с всички привилегии, обезпечения, както и другите принадлежности на вземането, включително с изтеклите лихви и извършени разноски по събиране на вземането по процесния договор за кредит, както и че същата се установява от събраните по делото доказателства. Допълнил е, че се установява уведомяване на ответниците за цесиите, както и че приетата по делото СИЕ, неоспорена от страните, доказва размера на дължимите от въззивниците суми.

По тези мотиви и като е подчертал, че ответниците не са установили погасяване на главницата в размери, които да обосноват основателност на въззивната жалба, е приел, че на основание чл. 272 ГПК следва да потвърди обжалваното решение, като е допълнил, че по реда на последната законова разпоредба споделя изводите на първоинстанционния съд.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Настоящият състав на ВКС намира, че, противно оплакванията по депозираните касационни жалби, не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим – чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.

Поддържаните доводи за недопустимост на съдебния акт са основани на оплакванията на касаторите, че въззивното решение е постановено при процесуална пречка - нередовност на исковата молба, доколкото според тях молбата не съдържа яснота досежно отправеното до съда искане – предявената сума от 30 000 лв. по кой от сключените договори за кредит се претендира и дали представлява главница, лихви или неустойка.

Оплакването на касаторите не съответства на материалите по делото. Видно от сезиралата съда искова молба същата съдържа ясно и точно описание на отправеното до съда искане – ответниците да бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищеца, легитимиращ се като цесионер, сумата 30 000 лв., представляваща част от общо дължима главница в размер на 71 580,86 евро, с левова равностойност от 140 000 лв., по договор за банков кредит № 19/02.10.2013г., сключен с „УниК. Б. АД, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

Така отправеното до съда ясно искане съответства на изложените обстоятелства с исковата молба, на които ищецът е основал претенциите си, като допълнително сочените факти за други, извън процесното, правоотношения между страните, не променят извода, че исковата молба съответства за законовите изисквания на чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК.

Не са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касаторите първи и втори процесуални въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси касаторите не са обосновали наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касаторите. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно съществуването на процесните вземания, обсъдил е всички събрани по делото и относими доказателства, включително е извършил тълкуване на волята на страните по договор за банков револвиращ кредит № 19/02.10.2013г. Съдът се е произнесъл по всички възражения на въззивниците, в това число и по възражението за нередовност на исковата молба, като е посочил, че отправеното до съда искане е ясно и точно записано в петитумната част на молбата. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд, извън разгледаните по-горе оплаквания за нередовност на исковата молба, касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Зададеният трети въпрос е хипотетичен, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изводите му, поради което не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е излагал мотиви за солидарност на дълга „по принцип“, нито за възможността да бъде давана „обща“ квалификация солидарен длъжник, а след тълкуване волята на страните по процесния договор за кредит е приел, че ответниците са встъпили в дълга на кредитополучателя на основание чл. 101 ЗЗД със съгласието на кредитора, с което са поели да отговарят за задълженията му по договора като за свои и солидарно с длъжника.

Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на допълнително сочения такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само за пълнота, следва да бъде добавено, че е налице практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 34 от 17.02.2014 г. по гр. д. № 2586/2013г., ГК, ІV ГО на ВКС, решение № 11 ОТ 01.02.2019г. по гр. д. № 686/2018г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 447 от 18.02.2014г. по гр. д. № 2340/2013г., ГК, IV ГО на ВКС, решение № 5 от 30.04.2019г. по т. д. № 27/2017г., ТК, I ТО на ВКС и множество други, с която са дефинирани правните последици от встъпването в дълг. Прието е, че трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това, с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. С кого е сключено съглашението има значение за възможността встъпилият едностранно да отмени или измени сключеното съглашение. Той няма такова право, ако съглашението е сключено с кредитора. Прието е, че във всеки случай волята на страните следва да бъде тълкувана при спазване на чл. 20 ЗЗД. В този смисъл, че волята на страните по договора следва да бъде тълкувана във всеки конкретен случай, е и съдебната практика по цитираното от касаторите решение № 213 от 06.01.2017г. по гр. д. 5864/2015г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО.

Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика, поради което не е налице сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършването на такива, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 181 от 26.10.2022г. по т. д. № 331/2022г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.