Р Е Ш Е Н И Е

№ 50066/2023 г.

гр. София, 24.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. И. изслуша докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2369 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 50150 от 10.04.2023 г. подадените от А. Г. П. чрез адвокат Г. И. от САК, както и от адвокат Й. Л. С. – М. от САК – лично и в качеството й на процесуален представител на А. Х. М., касационни жалби са преценени като процесуално допустими и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 531 от 11.11.2021 г., поправено с Решение № 442 от 07.04.2022 г. – и двете, постановени по в. гр. д.№ 1438/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, във всички обжалвани негови части.

С обжалваното решение (съобразно поправеното му съдържание) е потвърдено Решение № 451 от 11.02.2020 г. по гр. д.№ 18037/2016 г. на РС – Пловдив в частите, с които: (1) искът на А. Х. М. и Й. Л. С. – М. по чл. 124 ГПК е отхвърлен над размера от 36,115 % ид. ч. до 50% ид. ч., както и искът на О. Х. П. (починала в хода на делото - на 31.08.2020 г., и заместена на основание чл. 227 ГПК от А. Г. П.) е отхвърлен над размера от 36,115 % ид. ч. до 50% ид. ч. от правото на собственост върху дворно място с площ от 497 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 106 по плана на [населено място], както и (2) са отхвърлени исковете по чл. 109 ЗС за премахване на монтиран преместваем павилион, изградена около имота ажурна ограда, изградена в имота тухлено-дървена сграда беседка и складово помещение и (3) е отхвърлено искане за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по документи, наследство и давност № 110, том ІІІ, рег. № 4484, дело 489/2015 г., съставен на 31.08.2015 г. от помощник-нотариус В. Б., действащ по заместване на нотариус Б. Т., с който Х. Б. М., Б. К. М. и Г. К. Н. са признати за собственици на дворно място с площ от 497 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 106 по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-02-14-2299 и заповед № РД-02-14-171/2007 г., с граници: УПИ *-*, УПИ *-* и от двете страни – улици - за размера над 27,77 % идеални части от удостовереното с него право на собственост. С въззивното решение първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищците А. Х. М. и Й. Л. С. – М. владението върху 36,115 % ид. ч. от гореописания имот и в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищцата О. Х. П. владението върху 36,115 % ид. ч. от същия имот. Въззивният съд се е произнесъл и по частна жалба срещу Определение № 260758 от 10.09.2020 г., постановено от РС – Пловдив по реда на чл. 248 ГПК, като е постановил изменяването му с присъждането на допълнителни суми в полза на А. Г. П. (527,99 лв.) и в полза на А. Х. М. и Й. Л. С. – М. (132,90 лв.).

На първо място въззивният съд е приел, че решението на РС – Пловдив, в частта, в която ответниците са осъдени да предадат владението върху установените техни собствени идеални части от дворното място, е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. С протоколно определение от 09.05.2018 г., с оглед липсата на искане от страна на ищците за осъждане на ответниците да предадат владението върху недвижимия имот, чиято собственост претендират да бъде установена, първоинстанционният съд е отказал да промени посочената в доклада правна квалификация, като добави чл. 108 ЗС. Прието е, че липсват последващи молби за изменение на предявения иск от установителен в осъдителен, нито се установява да е искано от ищците осъждане на ответниците да предадат владението върху спорния имот. Формиран е извод, че в тази част производството и решението са недопустими и решението на РС следва да се обезсили.

По съществото на предявените установителни искове за собственост и осъдителни искове по чл. 109 ЗС е прието следното:

Процесният имот, чиито промени в регулационния статут са установени със заключение на СТЕ на в. л. инж. В. Г., представлява бивша собственост на М. П. М., роден през 1858 г. и починал на 31.08.1927 г. Негови наследници се явяват децата му П. (починал 1968 г. като неженен и без низходящи), Х. и Б.. Ищците А. Х. М. и О. Х. П. (респ. – дъщеря й А. Г. П.) са низходящи на сина Х. М. М., а синът Б. М. М. е наследен от сина си Б. Б. М.. На 12.11.1936 г. е сключен договор за доброволна делба между наследниците на М. М., но същият не е произвел правно действие, тъй като не е сключен в изискуемата от закона форма. Към този момент, както и към 1950 г., имотът е бил застроен с нова 3-етажна сграда, стара 2-етажна сграда и пристройка.

С Постановление № 2118 от 14.07.1950 г. на Министерския съвет, по силата на чл. 9 ЗОЕГПНС, от наследниците на М. М. е отчужден имот, описан като втори и трети етаж от съществуваща в дворното място триетажна сграда с единадесет стаи и двуетажна сграда с шестнадесет стаи ведно с дворното място, без партерния етаж от вътрешната постройка с припадащите му се идеални части от общите части на сградата и празното място. Съставен е Акт за завземането № 24 от 17.10.1950 г., към който е приложен и опис на имуществото, намиращо се в завзетите сгради. До наследниците на М. М. е изпратено съобщение от 04.11.1950 г., че се отчуждават вилите им в [населено място], без партерния етаж от вътрешната сграда, който се освобождава с припадащите се идеални части от общите части на сградата и празното място, в полза на Жилищния фонд, заедно с дворното място и всички пристройки, подобрения, жилищни съоръжения и инсталации, огради, мебели и други подобни. В същия смисъл е т. ІІ от Постановление № 2118 от 14.07.1950 г. на МС и позиция № 23 от описа, като е посочено, че на отчуждаване подлежат вилите на наследниците на М. М., без партерния етаж от вътрешната постройка, който се освобождава с припадащите се идеални части от общите части на сградата и празното место.

С КНА № 157, том V, дело № 2777/1963 г. на нотариус при Пловдивския народен съд единият от синовете на М. М. - Б. М. М., е признат за собственик по давност на партерния етаж от триетажната постройка, вътрешната, състоящ се от пет стаи, два входа и салон и други сервизни помещения, заедно с припадащите се части от общите части на сградата и 1/3 идеална част от дворното място, цялото от 504 кв. м., застроено и незастроено, съставляващо имот пл.№ * в кв. 30 по плана на [населено място]. На 26.08.1963 г., с нотариален акт № 107, дело № 2778/1963 г., между Б. М. М., като продавач, а като купувачи – Б. Г. П. и Ц. Д. П., е сключен договор, по силата на който Б. М. прехвърля на купувачите партерния етаж на триетажната жилищна сграда, ведно с общите части и 1/3 ид. ч. от дворното място пл.№ * в кв.30 по плана на [населено място]. Срещу това купувачите поели задължение за гледане и издръжка на прехвърлителя с всичко необходимо до края на живота му, като същият си запазил пожизнено ползването на една стая от етажа. Купувачът по този договор - Б. Г. П. починал на 29.01.1976 г. По отношение на представените разписки за извършени плащания по договора, Нотариален акт № 107 и Призовка за страна от 27.08.194/57 г. е открито производство по чл. 193 ГПК по отношение на автентичността на подписите, положени от името на Б. М. М.. От приетото по делото заключение на съдебно-почеркова експертиза е установено, че подписите са изпълнени от соченото за автор лице.

В рамките на процеса са оспорени и нотариалните актове от 1963 г. относно подписа на нотариуса. Оспорването е прието за недоказано въз основа заключението на съдебно-почеркова експертиза. Относно поисканата повторна съдебно-графологична експертиза е прието, че липсват основания за назначаване на такава, тъй като заключението е пълно и обосновано и фактът, че вещото лице е използвало актовете, находящи се в Агенция по вписванията не обуславя извод за необоснованост на изводите му.

В резултат от сключени сделки през 1987 г. и 1997 г. между наследниците на Б. Г. П., собствеността върху партерния етаж на триетажната жилищна сграда с идеални части от дворното място и от общите части на сградата е придобил режим на СИО за Х. Б. М. и нейния съпруг, явяващи се наследодатели на настоящите ответници Б. К. М. и Г. К. Н..

След влизане в сила на ЗВСОНИ А. Х. М. и О. Х. П., както и синът на Б. М. М. - Б. Б. М., в качеството си на наследници на общия наследодател М. П. М., предприели действия във връзка с деактуване на отчуждения имот. Такова е постановено със Заповед № 94 от 01.04.1992 г. на кмета на О. Х. Относно постройките, които са съществували по време на одържавяването и впоследствие са били премахнати, на наследниците е определено обезщетение по ЗОСОИ.

С договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 18.06.1996 г. наследниците на М. М. постигнали съгласие О. Х. П. и А. Х. М. да получат в изключителен дял процесния имот пл.№ *, ведно с втория и трети етаж от построената в него сграда, а Б. Б. М. е получил парично уравнение. Към момента на сключването на договора за делба ищецът А. Х. М. се намира в брак с ищцата Й. Л. С. – М., с оглед което същата се явява включена в съсобствеността.

На 31.08.2015 г. Х. Б. М., Б. К. М. и Г. К. Н. се снабдили с констативен нотариален акт (КНА) по обстоятелствена проверка № 110, дело № 489/2015 г., с който са признати за собственици на основание изтекла придобивна давност на цялото дворно място с площ 497 кв. м., представляващо УПИ *-*, в кв. 106 по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 2000 г., при квоти 4/6 ид. ч. за Х. Б. М. и по 1/6 ид. ч. за останалите двама съсобственици. Х. Б. М. е починала на 08.03.2017 г. и е оставила за наследници ответниците Б. К. М. и Г. К. Н..

Ищците са оспорили подписите на помощник-нотариуса, поставени под постановлението, въз основа на което е издаден нотариалния акт по обстоятелствена проверка № 110 от 2015 г., но и това оспорване е прието за недоказано съобразно заключение на съдебно-графическа експертиза, кредитирано като пълно и обосновано, поради което не е назначавана повторна експертиза.

Със заключение на СТЕ на в. л. инж. В. Г. е установено, че, освен триетажната масивна жилищна сграда, в процесния имот са налични и други съоръжения, а именно: (1) павилион с предназначение магазин за сувенири с площ 16 кв. м., форма на осмоъгълник и разрешение за поставяне № 65 от 24.06.2013 г. по чл. 56 ЗУТ на името на Х. М.; една трета от него е изградена от термопанели, а останалите 2/3 са стъклени витрини; (2) беседка с площ 20 кв. м. (5,00 х 4,00 м.), представляваща дървен навес, частично ограден с ниска около 1,40 м. тухлена стена 12 см; (3) оранжерия с площ 12 кв. м. (4,00 х 3,00 м.), с лека конструкция от алуминиеви профили и полиетилен, ползваща се като склад. Вещото лице е установило наличие и на (4) ажурна ограда по северната и западната граница на имота с височина 1,30 см., която е поставена върху бетонов цокъл с височина 30 см. над терена. Заети от сгради и съоръжения се явяват 153 кв. м. от общата повърхност 497 кв. м. Според вещото лице описаните сгради, постройки и съоръжения не пречат на достъпа до жилищната сграда, означена със сигнатура 3МЖ в приложения ситуационен план.

Съгласно СТЕ на в. л. З. павилионът за сувенири представлява преместваем обект. Дървеният навес – беседка е градински, парков елемент и също е демонтируем.

В.л. З. е дала заключение и относно припадащите се към партерния етаж на триетажната жилищна сграда идеални части от дворното място. Заключението е в два варианта. Първият вариант е формиран само при съобразяване на съществуващата понастоящем жилищна сграда, в който случай размерът на обсъжданите идеални части е 32,81 %. При положение, че се отчете наличието и на други сгради в имота към момента на отчуждаването, които са съборени към настоящия момент, размерът на изследваните идеалните части е 27,77 %. Според вещото лице този размер е определен въз основа на основните характеристики на съборените сгради. Изводите на експертизата са оспорени, като ищците са поискали повторна СТЕ, доколкото са счели, че не е отговорено на въпроса каква е била частта, освободена от отчуждаване към момента на отчуждаването през 1950 г. В съдебно заседание в. л. З. е посочила, че при изготвяне на заключението са използвани събраните в хода на делото доказателства, установяващи находящите се сгради чрез измерване на съответното квадратче, както и молбата на ищците в архива, като не са представени нови доказателства, които да налагат допускане на повторна и допълнителна СТЕ.

Относно допълнителните въпроси за наличие на поделяне и разпределяне на правото на собственост върху парцела, то същото следва да се установи чрез представяне на съответните писмени или гласни доказателства, но такива не са събрани.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетелите Н. Г., А. А., Н. Н., С. А. и А. П. (която към момента на разпита не е била страна по делото). Посочено е в коя част и защо се кредитират или не съответните показания, както и фактите, които те установяват.

От правна страна е прието, че съгласно чл. 3 във връзка с чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (обн., ДВ, бр. 87 от 1948 г.; попр., бр. 91 от 1948 г.), които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, се възстановява по силата на закона в патримониума на лицата, от които имотите са били отнети или на техните наследници. Безспорно е, че ищците А. Х. М. и О. Х. П., са наследници на лице, от което процесният недвижим имотът е бил отнет, следователно в тяхно лице, както и в лицето на другия наследник Б. Б. М., е възстановено одържавеното имущество, принадлежало първоначално на общия наследодател М. П. М.. Предвид нормата на чл. 1 ЗВСОНИ, обемът на правата които наследниците придобиват по реституция, се предопределя от това какъв е бил обема на притежаваните от наследодателя права и дали предметите на тези права (имотите) съществуват до размера в който са били отнети. В случая е безспорно, че дворното място, както и една от отнетите сгради – 3-етажната, съществуват във вида, в който са отчуждени. Така е обоснован извод, че относно наследниците на тримата синове на М. М., към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ са налице всички предпоставки, за да се възстанови отнетата собственост.

Посочено е, че решението на РС не е атакувано в частта, в която е прието, че Б. М. не е придобил имота по силата на договора за делба от 12.11.1936 г., поради което ОС не е обсъждал изложените в тази връзка мотиви. Прието е, че към момента на влизане в сила на ЗОЕГПНС и одържавяването на процесния имот той е съставлявал съсобствена вещ, придобита чрез наследяване.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването срещу извода на първоинстанционния съд, че към 1950 г. неотчуждени са останали 27,77 % идеални части от дворното място. Споделено е приетото от РС, че към момента на одържавяването имотът е бил съсобствен, но впоследствие, тъй като от съществуващата сграда са отчуждени само два от трите етажа, сградата е придобила статут на етажна собственост, при което към всеки от етажите принадлежи и съответната идеална част от общите части на сградата и земята, върху която е построена. По отношение на земята, върху която е построена сградата, приложение намира чл. 38, ал. 1 ЗС. След създаването на етажната собственост дворното място физически не се е променило, но вече съставлява обща част на сградата и собствениците на самостоятелни обекти в нея участват в етажната собственост съгласно разпоредбите в Закона за собствеността. В случая към датата на отчуждаването не е действал Закона за собствеността, а е действала Наредба-Закон за етажната собственост от 1935 г. (ДВ бр. 251 от 07.11.1935 г. с посл. изм. и доп., отм., Изв. бр. 92 от 16.11.1951 г.), която съдържа уредба, аналогична на чл. 38, ал. 2 ЗС. С НЗЕС е въведен терминът „обща част по предназначение”, като в чл. 2 е предвидено, че при здания, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построено зданието, дворът, основите, дебелите стени, разделящите отделните части вътрешни стени, стълбите, площадките, сводовете на магазините, покривът, комините, пералните, кладенците, изкачвателите /асансьорите/, приспособленията за общо отопление, осветление, канализацията и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване на всички отделно притежавани етажи или части от етажи или на няколко от тях. Съответно - отчуждаването не е обхванало цялото дворно място и това е видно от съставения опис, в който изрично е посочено, че освободени от отчуждаване са партерният етаж от вътрешната сграда и припадащите се към него общи части от сградата и празното място, като в случая се имат предвид идеалните части от празното място, съобразявайки построените в имота и съществуващи към момента на отчуждаване сгради, на които също съответстват идеални части от празното място.

Към момента на отчуждаването на имота през 1950 г. кръгът от наследниците на М. М. е обхващал неговите трима синове, като за всеки е останала по 9,256 % ид. ч. от неотчужденото дворно място (1/3 от 27,77 %). Останалите идеални части (72,23 %) са преминали в патримонума на Държавата и са предмет на реституцията по силата на чл. 1 ЗВСОНИ, считано от влизането му в сила.

След отчуждаването Б. М. М. не би могъл да прехвърли, чрез сключения договор за продажба срещу издръжка и гледане от 1963 г., повече от притежаваните от него идеални части от дворното място. От друга страна - към момента на сключване на договора за издръжка и гледане е действал Законът за собствеността, което означава, че приобретателите Б. Г. П. и Ц. Д. П. са добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и са придобили правото на собственост върху прехвърлените от Б. М. М. етаж и идеални части от дворното място по силата на петгодишно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС. Относно дворното място правата им не биха могли да надхвърлят 27,77 % ид. ч., доколкото само тези идеални части не са били одържавени. Останалата част от дворното място е съставлявала държавна собственост и не е могла да бъде придобивана по давност поради забраната на чл. 86 ЗС. За установяване на владението съдът е кредитирал изцяло събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Н. Н. и С. А., които не се опровергават и от разпитаните свидетели на страната на ищците, чиито показания касаят ползването на имота в по-късен момент.

Обобщено е, че с последващите разпоредителни сделки ответниците по делото са придобили, наред с първия етаж от съществуващата в имота сграда, също и 27,77 % ид. ч. от дворното място. Останалата част, възлизаща на 72,23 %, е предмет на реституцията по силата на чл. 1 ЗВСОНИ в лицето на наследниците на общия наследодател М. П. М.. След извършената между тях делба, тримата ищци съпритежават тези идеални части от терена, като за А. Х. М. и съпругата му Й. Л. С. – М. квотата е 36,115 % ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност, а за О. Х. П. са останалите 36,115 % ид. ч. От ответниците не е депозирана въззивна жалба, поради което не са разглеждани отново възраженията им за придобиване на цялото дворно място по давност.

По претенциите по чл. 109 ЗС е изложено, че съгласно цитираната норма собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. За да бъде основателен предявен негаторен иск, следва на първо място да се установи, че ищецът притежава право на собственост или друго вещно право, както и че ответникът извършва действия, чрез които му пречи да упражнява правото си. Тези действия във всички случаи следва да са лишени от основание (т. 3 от ТР № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК). В случая ответниците - съсобственици на дворното място, са изградили постройки и ограда без съгласието на останалите съсобственици – ищците по делото. При това положение и в случай, че между съсобствениците има постигнато съгласие за разпределение ползването на дворното място, неоснователни биха били действията на онзи съсобственик, посредством които същият осъществява ползване на дворното място по начин, различен от уговорения и то тези действия, които пречат да упражнява правата си в пълен обем (съобразно притежаваната идеална част). Не се твърди, нито се установява от събраните писмени и гласни доказателства да е налице уговорка между съсобствениците относно ползването на дворното място, а липсата на съгласие на останалите съсобственици не представлява самостоятелно основание за уважаване на претенцията по чл. 109 ЗС. Следва да се прецени дали действията на ответниците пречат на ищците да упражняват правата си в обема, съобразно притежаваната идеална част. Ответниците по делото са съсобственици на процесното дворно място, а съобразно чл. 31 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея съобразно правата им. Като съсобственици ответниците имат право да си служат с общото дворно място в което съществува и сграда в етажна собственост. Извършените от тях действия в имота са предприети на основание вещните им права, а освен това не съставляват пречка за ищците да ползват имота. Изграждането на ограда по имотните граници обозначава границите на собствеността и предпазва общата вещ. Не е установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства оградата, по отношение на която е отменено разрешението за строеж, да възпрепятства упражняването на правата на собственост на ищците. Установено е, а и не се оспорва, че ищците са получили ключ от вратата на тази ограда. Относно възраженията, че оградата е незаконна, е посочено, че съгласно трайната съдебна практика уважаването на негаторния иск не е обусловено единствено от незаконността на строителството, а от обективното смущаване правото на ищеца. Построяването на законна или незаконна сграда или постройка в съсобствен имот само по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, тъй като всяко лице, което притежава право на собственост върху едно дворно място разполага с правомощието и да го застроява. Още повече, че по правилото на чл. 92 ЗС построеното, ако то представлява самостоятелен обект, принадлежи на всички съсобственици на мястото. Само ако построеното пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си в съсобствеността, последните могат да искат премахване на постройката. Преценката дали застрояването или пристрояването пречи на другите съсобственици на мястото да упражняват правото си на собственост е конкретна с оглед на събраните по делото доказателства за характера и площта на строителството и за установения преди това строителство начин на ползване на съсобствения имот. В случая не е установено по какъв начин поставянето на ограда на имота, без да се твърди и да се установява да е осуетен достъпа на ищците до него, възпрепятства упражняването на правата им в притежавания от тях обем.

По отношение на преместваемия метален павилион, беседка и складово помещение са събрани писмени и гласни доказателства и е прието допълнително заключение на СТЕ, от което се установява, че общата площ заета от сгради, постройки и съоръжения е 153 кв. м., като от имота остава свободна площ от 344 кв. м. Общата площ на павилиона и беседката, които ищците искат да бъдат премахнати, е в размер на 48 кв. м., което съотнесено към свободната площ от имота представлява 13,95 % идеални части.

В исковата молба не се сочат конкретни обстоятелства относно това по какъв начин процесните обекти представляват пречка за упражняване на правото на собственост. Такива не се установяват и от събраните в хода на делото гласни доказателства. Свид. Н. Г. посочва, че цялата останала площ от двора извън павилиона, беседката и оранжерията, е заета с боклуци, като липсват данни и доказателства за намеренията на ищците за конкретни действия в имота, които са възпрепятствани от съществуването на обектите, които те смятат, че следва да се премахнат.

Ищците твърдят, че не са давали съгласие за изграждане на „Метален павилион за продажба на сувенири” и са сигнализирани съответните институции за това. С Констативен протокол от 01.02.2016 г., издаден от комисия към О. Х. е установено, че за павилиона е издадено разрешение за поставяне от 24.06.2013 г., а за дървената беседка в общинската администрация няма налична документация. В жалбите се твърди, че наличието на процесните обекти води до практическа невъзможност дворното място да се ползва по предназначението му и създава рискове от противопожарен характер, но липсват събрани по делото доказателства, установяващи основателността на тези твърдения. В случай, че се твърди незаконност на строителството, то същото подлежи на установяване по различен ред, което е видно и от приетите в тази насока писмени доказателства. От допълнителното заключение на СТЕ е видно, че към имота има два входа, като единият е отстрани на изградения павилион за продажба на сувенири, а другият е откъм сградата, за който свидетелите дават показания, че се използва като вход от ищците. Липсата на обособен транспортен вход към двора не е основание за премахване на обектите, доколкото не се установява, че именно тези обекти пречат за обособяване на такъв вход. Обобщено е, че предявените негаторни искове правилно са отхвърлени.

След преценка на доводите на страните, в рамките на изложените с касационните жалби оплаквания и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, настоящият състав на ВКС намира следното:

Поддържа се довод за недопустимост на въззивния акт и ВКС намира, че този порок е налице по отношение частта от решението, с която окръжният съд е постановил, че обезсилва първоинстанционното решение в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищците А. Х. М. и Й. Л. С. – М. владението върху 36,115 % ид. ч. от процесния имот и в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищцата О. Х. П. владението върху 36,115 % ид. ч. от същия имот. Недопустимостта произтича от отсъствието на подадена въззивна жалба от страна на Б. К. М. и Г. К. Н. срещу решението на районния съд. Единствено в интерес на ответниците по исковете е било атакуването на произнасянето в посочените части от първоинстанционния акт. Пропускът им да подадат въззивна жалба срещу осъждането им на основание чл. 108 ЗС има за последица влизането в сила на решението на районния съд в тази му част. Тази последица са могли да предотвратят посредством подаването на насрещна въззивна жалба (чл. 263, ал. 2 ГПК), но те не са предприели и това процесуално действие. Произнасянето на районния съд с осъдителния диспозитив касае присъдените на всяка от двете групи ищци по 36,115 % ид. ч. от недвижимия имот, което е извън предмета на подадените от О. Х. П. (заместена в процеса от А. Г. П.), както и от А. Х. М. и Й. Л. С. – М. въззивни жалби, поради което подаването на последните не е породило правомощия за въззивната инстанция да процедира при условията на чл. 269, изр. 1, хипотеза 2 ГПК. Тъй като въззивният съд не е бил сезиран с жалба срещу решението на районния съд в коментираната негова част, като го е обезсилил той се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, регламентирано с чл. 6 ГПК. Окръжният съд не е разполагал с правомощия да ревизира решението на районния съд в тази му част. Като е извършил такава проверка, въззивният съд е излязъл извън ограничението, регламентирано с чл. 269 ГПК, допуснал е нарушение на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК и е въздействал на съдебен акт, който (като необжалван) е влязъл в сила. Ето защо в посочената част въззивното решение се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено, без да се налага извършването на други процесуални действия в тази връзка.

По законосъобразността на произнасянето по претенциите за собственост върху дворното място настоящият състав намира следното:

При правилно установени факти въззивният съд правилно е приел, че извън обхвата на реституцията при условията на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, настъпила в полза на наследниците на М. П. М., са изключеният от одържавяването по реда на ЗОЕГПНС първи етаж от съществуващата 3-етажна сграда и следващите се към него идеални части както от сградата, така и от цялото дворно място. Този извод произтича от правното положение, създадено в резултат от проведеното частично одържавяване.

Доколкото към момента на одържавяването с Постановление № 2118 от 14.07.1950 г. на Министерския съвет в имота се съществували повече от една постройки в режим на съсобственост между наследниците на М. П. М., а след одържавяването отделните сгради се явяват притежание на различни лица, в имота е създадено положение, аналогично на етажната собственост - т. нар. „хоризонтална етажна собственост“ по отношение 3-етажната сграда, 2-етажната сграда и пристройката. Наред с това, и самата 3-етажна сграда е преминала в режим на етажна собственост. Този резултат е настъпил при действието на НАРЕДБА-ЗАКОН за етажната собственост (отм.), съгласно чийто чл. 2, ал. 1 „общи на всички собственици са земята, върху която е построено зданието, дворът, основите, дебелите стени, разделящите отделните части вътрешни стени, стълбите, площадките, сводовете на магазините, покривът, комините, пералните, кладенците, изкачвателите (асансьорите), приспособленията за общо отопление, осветление, канализация и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване на всички отделно притежавани етажи и части от етажи или на няколко от тях“, като съгласно чл. 6, ал. 1 „дяловете на отделните съсобственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при възникването на съсобствеността; по-късни изменения в това отношение не се отразяват върху размера на дяловете“.

С оглед тези правила неоснователно се явява поддържаното от касаторите становище, че принадлежност към освободения от одържавяване жилищен етаж се явяват идеални части, които следва да бъдат определени единствено при съобразяване на размера на останалата незаета от постройките част от дворното място. Тезата им почива на буквалния прочит на т. 23 от р. I на опис № 4 от 18.05.1950 г. (л. 702, РС), явяващ се неразделна част от Постановление № 2118 от 14.07.1950 г. на Министерския съвет (л. 685-686, РС). Подобно тълкуване обаче е несъвместимо с правилата на чл. 6, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 НЗЕС (отм.), които са императивни по своя характер и отклонение от тях не се допуска, включително не може да бъде постановено и от държавен орган – в случая МС и подчинените му служители.

Когато става въпрос за общи части при етажна собственост на първо място следва да се държи сметка за това, че те не представляват самостоятелен обект на права - такива обекти са отделните жилища, а общите части са нужни само за да могат тези жилища да се използват. Съсобствеността на общите части е принудителна и неделима (чл. 5, ал. 1 НЗЕС /отм./), а съгласно чл. 6, ал. 2 НЗЕС /отм./ когато собственикът извърши прехвърлителна сделка, частта на приобретателя и на отчуждителя в общите части на сградата се определя от съотношението между стойността на прехвърлената и запазената част от сградата по време на прехвърлянето. Същото правило се прилага и при делба (чл. 5, ал. 3 НЗЕС /отм./). При това положение се налага извод, че когато собственикът на етажа прехвърли на друго лице целия етаж или когато при делба целият етаж се възложи на един от съделителите, тези лица придобиват собствеността и на общите части с всички компоненти, регламентирани с чл. 2, ал. 1 НЗЕС /отм./, съответстващи за този етаж. Това правило следва да се приложи и в случаите на извършено одържавяване, когато само част от притежаваното имущество е одържавено, респ. – освободено от одържавяване. И в тези случаи настъпва транслиране на вещни права по отношение на отделни самостоятелни обекти, неотделима принадлежност към които са съответните идеални части от сградата и терена, определени по размер съобразно приложимия нормативен акт – в случая чл. 6, ал. 1 НЗЕС /отм./ във връзка с чл. 2, ал. 1 НЗЕС /отм./.

Доколкото конкретният случай е усложнен поради едновременното възникване на „хоризонтална етажна собственост“ (за 3-етажната, 2-етажната сграда и пристройката) и преминаването на 3-етажната сграда в режим на етажна собственост, установяването на размера на идеалните части, принадлежащи към първия етаж от 3-етажната сграда, е по следния алгоритъм:

На първо място следва да се установи какъв е размерът на идеалните части от цялото дворно място към всяка от сградите в „хоризонталната етажна собственост“. Тези идеални части се определят в процент (като средство за означаване на част от цялото) по формула, в която като числител се вписва стойността на съответната сграда, а като знаменател – стойността на всички постройки в дворното място и резултатът се умножава по 100. Релевантни са стойностите към момента на одържавяването, като за 2-етажната сграда и пристройката те са установени със заключението на в. л. В. З., вариант II (л. 844, РС).

Оплакванията на касаторите за допуснати процесуални нарушения поради отказите на районния и окръжния съдилища да назначат повторна експертиза със задачата, изпълнена от в. л. З., са неоснователни. Заключението почива на анализа на относимите събрани по делото доказателства, които (предвид и отдалечеността във времето) изчерпват възможностите за доказване по изследвания въпрос; изготвена е компетентно и в достатъчна пълнота изяснява релевантните факти. Съдържанието на заключението, както и защитата му пред районния съд не пораждат съмнения за правилността му, поради което отсъства основание за приложението на чл. 201 ГПК.

Установено е, че съборената 2-етажна сграда е била на стойност 3 024 лв.; стойността на съборената паянтова сграда е отрицателна и не участва в изчисленията; стойността на 3-етажната сграда е 16 670,30 лв., на първия й етаж - 5 469,94 лв., а общата стойност на сградите е 19 694,30 лв.

Съставът на ВКС отчита обстоятелството, че стойностите на 3-етажната сграда (16 670,30 лв.) и на първия етаж от нея (5 469,94 лв.) са определени от вещото лице към 1963 г. - момент, който е по-късен от релевантния. Това обаче не е основание да се процедира при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК и да се назначава нова експертиза, тъй като подобен подход би бил в противоречие със забраната да се влошава положението на жалбоподателя по следните съображения: Видно от обосновката към вариант I на заключението (л. 843, РС), вещото лице е приложило коефициент на годишно овехтяване в размер на 0,666% , който за 26 години (от 1936 г., приета като дата на построяване на 3-етажната сграда, до 1962 г. включително) е изчислен на 17,31% и води до намаляване стойността на 3-етажната сграда. За по-краткия период от 14 години (от 1936 г. до края на 1950 г.) овехтяването би било по-малко, съответно – относителната „тежест“ на стойността на 3-етажната сграда (в която собствеността не се реституира изцяло) – по-голяма, а тази на 2-етажната сграда (във връзка с която реституционни права се пораждат само за ищците) – по-малка, с логично произтичащата от това вероятност определените с влязлото в сила решение на районния съд в необжалваната му част по 36,115 % ид. части от дворното място за всяка от двете групи ищци да се окажат по-високи от резултатите, които биха се получили при изчисления, ако и стойността на 3-етажната сграда бе определена към 1951 г. Тъй като такъв резултат би бил ирелевантен за крайния изход предвид невъзможността да бъде пререшен спора в частта, в която решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила, то е безпредметно изследването на въпроса каква би била стойността на 3-етажната сграда към 1951 г. Наред с това, по делото няма данни, въз основа на които да може да се направи извод, че в периода 1951-1963 г. са настъпили факти, които да имат за резултат промяна в съотношението между стойностите на първия етаж и на цялата 3-етажна сграда. Това също прави безпредметно възлагането на ново заключение на СТЕ. Дори като абсолютни числа тези стойности да са се променили, релевантно за делото е именно съотношението между тях, а то е установено със заключението на в. л. З. в неговия вариант I.

При това положение идеалните части от цялото дворно място, които са принадлежали към понастоящем съборената 2-етажна сграда, са възлизали на 15,36% [(3 024 лв. / 19694,30 лв.) х 100 = 15,36%] и те се явяват притежание само на ищците по силата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ (за самата сграда са обезщетени по реда на ЗОСОИ по силата на Заповед № 521 от 26.01.1999 г. /л. 18-19, РС/ и Заповед № 1048 от 07.07.2000 г. /л. 731, РС/ на Областния управител на област Пловдив).

Принадлежност към 3-етажната сграда са се явявали 84,64% ид. части от дворното място, но те подлежат на разпределяне между отделните обекти в тази сграда. Приложимата формула за това разпределяне е: стойността на първия етаж се вписва като числител, а като знаменател – стойността на 3-етажната сграда и резултатът се умножава по 84,64, т. е. (5 469,94 лв. / 16 670,30 лв.) х 84,64 = 27,77 % идеални части от дворното място се явяват принадлежност към първия етаж от 3-етажната сграда.

Съкратеният вариант на изчисления по описания от ВКС алгоритъм на разсъждения е приложен от в. л. З. посредством съотнасянето на стойността на първия етаж от 3-етажната сграда към общата стойност на оценените постройки в дворното място и е получен същият резултат - 27,77 % идеални части от дворното място.

Касаторите се явяват притежатели на останалите 72,23 % ид. части от дворното място [(84,64 – 27,77) + 15,36 = 72,23], или по 36,115% ид. части за всяка от двете групи касатори.

Друг подход за определяне на търсените идеални части от дворното място като принадлежност към първия етаж не би бил в съответствие с чл. 6, ал. 1 НЗЕС /отм./, в частност – не съществува правна норма, която да позволява размерът им да е в зависимост от площите, заемани от отделните сгради в „хоризонтална етажна собственост“, респ. – останалата незастроена част от дворното място, в който смисъл са оплакванията на касаторите.

Макар и по неясно изразен в мотивите път на разсъждения, създаващ и впечатление за вътрешни противоречия (което именно е наложило допускането на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК), въззивният съд е достигнал до същия резултат, поради което крайният му извод, че принадлежност към първия етаж от 3-етажната сграда са 27,77 % ид. части от дворното място, е правилен.

Правилно е и приетото, че собственици на етажа и на въпросните 27,77 % ид. части от дворното място са ответниците, които своевременно с отговора на исковата молба (л. 89, абз. последен и л. 90, абз. първи, РС), потвърдено и пояснено в о. с.з. 09.05.2018 г. (л. 355, стр. 2, РС) са се позовали на придобивната давност като евентуален придобивен способ спрямо сделката от 26.08.1963 г. С оглед събраните гласни доказателства изводът за осъществено в полза на приобретателите по договора за издръжка и гледане от 1963 г. придобивно основание по чл. 79, ал. 2 вр. чл. 70, ал. 1 и ал. 2 ЗС се явява обоснован, а оплакването срещу формирането му – неоснователно.

Неоснователно е и становището в касационната жалба на А. П., че пречка срещу формирането на такъв извод би било обстоятелството, че нотариалният акт не е подписан от нотариуса. На първо място оспорването на положения за нотариуса подпис не е доказано, като по отношение на изслушаната в тази връзка съдебно-почеркова експертиза не е налице основание да не бъде кредитирана. По-същественото е, че, дори нотариалният акт да не е бил подписан от нотариуса, би се касаело за нарушение при съставянето му, което не засяга валидността на сделката (при наличието на подписи, положени за договарящите страни), а би представлявало порок на предписаната от закона форма по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, който не само не разрушава добросъвестността на установеното от приобретателите владение, а тъкмо обратното – съставлява самостоятелна хипотеза на добросъвестно установено владение.

Оплакването, че установените в полза на ответниците 27,77 % ид. части от терена, се явяват реституирани, тъй като през 1951 г. държавата фактически е завзела цялото дворно място, по своя характер представлява довод, че е налице придобивно основание за касаторите по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Твърдение за такова придобивно основание не е заявено с исковата молба, поради което заявяването на такъв довод пред касационната инстанция и обсъждането на такова оплакване по същество се явяват процесуално недопустими действия. Само за пълнота настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че подобен довод би бил и неоснователен по изложените по-горе съображения за неотделимост на идеалните части от самостоятелния обект, към който са принадлежност. По тази причина, дори държавата да е упражнявала пълна фактическа власт върху дворното място, при отсъствие на владение от нейна страна върху самостоятелния обект, към който те са принадлежност, по отношение на тези идеални части тази власт не би била годна да предизвика промяна в титулярството с произтичащото от това реституиране при условията на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.

В обобщение – въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която решението на РС е потвърдено досежно отхвърлянето претенцията на касаторите М. за разликата над 36,115 % ид. части до 50 % ид. части от дворното място, както и в частта, с която решението на РС е потвърдено досежно отхвърлянето претенцията на касаторката А. П. (като правоприемник на майка си О. Х. П.) за разликата над 36,115 % ид. части до 50 % ид. части от дворното място.

Поддържа се довод за недопустимост на въззивния акт и ВКС намира, че този порок е налице по отношение частта от решението, с която окръжният съд е постановил в диспозитива си, че потвърждава решението на РС в част, с която е отхвърлено искането за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на КНА № 110, том ІІІ, рег.№ 4484, дело 489/2015 г., съставен на 31.08.2015 г. от помощник-нотариус В. Б., действащ по заместване на нотариус Б. Т., с който Х. Б. М., Б. К. М. и Г. К. Н. са признати за собственици на цялото дворно място с площ от 497 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 106 по плана на [населено място] - за размера над 27,77 % идеални части от удостовереното с него право на собственост. На първо място – първоинстанционното решение няма такава част. С решението на РС посоченият КНА е отменен за размера над 27,77 %. Това произнасяне съответства на приетото, че за размера над 27,77 % до 100 % (т. е. – за 72,23 % ид. ч. от дворното място) собственици са ищците, а не ответниците и въззивна жалба срещу това произнасяне няма. При отсъствието на въззивна жалба от ответниците и при произнасяне от районния съд в смисъл, диаметрално противоположен на „потвърдения“ от въззивния съд, постановеният от въззивния съд диспозитив по приложението на чл. 537, ал. 2 ГПК следва да бъде обезсилен, без да се налага извършването на други процесуални действия в тази връзка.

Извършвайки своята преценка по приложението на чл. 537, ал. 2 ГПК във връзка с частите от исковете за собственост, предмет на настоящото произнасяне, съставът на ВКС намира, че с оглед неоснователността на исковете за собственост за разликата над общо 72,23 % ид. части от дворното място до 100 %, не е налице основание по чл. 537, ал. 2 ГПК КНА да бъде отменен за претендираните от касаторите 27,77 % ид. части.

По законосъобразността на произнасянето по претенциите по чл. 109 ЗС:

Проверката, извършена при постановяване на решението потвърждава констатацията, направена с постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение, че, за да отхвърли иска по чл. 109 ЗС, въззивният съд е изтъкнал като аргумент отсъствието на конкретни твърдения в исковата молба относно това по какъв начин обектите, чието премахване се иска, представляват пречка за упражняване на правото на собственост на ищците. Прочитът на исковата молба потвърждава отсъствието на конкретни твърдения с какво построеното от ответниците препятства упражняването на правото на собственост на ищците.

Това обаче не е основание за отхвърляне на иска, а съставлява недостатък на исковата молба от гл. т. разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, за отстраняването на който не са предприети процесуални действия по реда на чл. 129 ГПК.

При тези данни настоящият състав намира, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна исковата молба – несъответна на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, исковата молба трябва да съдържа индивидуализация на спорния предмет чрез посочване на основанието на иска - фактите, от които се твърди, че произтича претендираното с исковата молба право. При непосочване на обстоятелствата, на които се основава претенцията, или при неясното им или непълно посочване, исковата молба е нередовна. Когато пред касационната инстанция се констатират нередовности на исковата молба, отнасящи се до съществото да делото, т. е. недостатъци по чл. 127, ал. 1, т. 4 и/или т. 5 ГПК, касаещи основанието и/или петитума, то тези недостатъци са неотстраними в касационното производство. Решението на въззивния съд, като постановено по нередовна искова молба, е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото подлежи на връщане на въззивната инстанция за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и/или т. 5 ГПК. В този смисъл са указанията, дадени с т. 4 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, приложими и при сега действащия ГПК, съгласно приетото в т. 5 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК. По посочения начин следва да се процедира и в настоящия случай.

Едва след въвеждането на надлежни твърдения в какво се изразяват пречките за ищците да упражняват правото си на собственост в неговия пълен обем, произтичащи от извършеното строителство в имота без тяхно съгласие, както и от поставянето на ажурната ограда, а също така надлежни твърдения по въпроса дали дворното място е в режим на общо ползване от съсобствениците или междувременно е извършено разпределение на ползването по силата на договор или решение, взето по реда на чл. 32, ал. 1 или по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, въззивният съд ще следва да прецени дали се налага даването на нов срок за подаването на отговор на исковата молба, като се съобрази и с разясненията, дадени с тълкувателните мотиви на Решение № 305 от 02.12.2013 г. по гр. д.№ 1449/2012 г. на ВКС, ІV г. о. (съгласно които съдът определя нов срок за отговор в случаите, когато нередовността е по чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК). При наличие на редовна искова молба ще следва да се пристъпи към разглеждане на спора по същество при съобразяване на становищата, възраженията и оспорванията на страните и преценка на събраните по делото доказателства.

По отговорността за разноските:

С оглед резултата от настоящото производство касаторите дължат да заплатят на ответниците по касация половината от разноските, направени от последните за защитата им пред ВКС – съобразно неоснователността на касационните жалби в частта по исковете за собствеността върху разликата над общо 72,23 % ид. части от терена до претендираната пълна собственост за касаторите-ищци, т. е. сумата 1 000 лв. от общо заплатените 2 000 лв. за защита по двата иска, предмет на разглеждане.

Самите касатори нямат право да им се възстановят разноски за защитата пред ВКС по исковете за собствеността върху дворното място.

Произнасянето по отговорността за разноските за защитата по исковете за собствеността върху дворното място, осъществено с въззивното решение в частта му, с която е упражнен контрол върху Определение № 260758 от 10.09.2020 г. на РС – Пловдив почива на правилното разбиране, че при липса на изрично посочване от страните каква част от заплатеното адвокатско възнаграждение касае тези искове и каква част е за исковете по чл. 109 ЗС, то разноските за заплатено адвокатско възнаграждение следва да се разделят по равно за всеки от исковете. Неоснователно е оплакването на касаторката А. П., че следва да се приложи друг принцип, доколкото данните по делото не дават основание за друг подход. Във волята и възможностите на страните е било да обективират в сключените договори за правна защита и съдействие друго разпределение на разноските за адвокатско възнаграждение за защита по отделните искове, но те не са го сторили. В такава ситуация за съда не съществува друг възможен подход, освен да приеме, че разноските за различни по своя характер претенции са направени по равно. Проверката за правилността на направените изчисления не показва допусната аритметична грешка, поради което въззивното решение в частта му, с която е упражнен контрол върху Определение № 260758 от 10.09.2020 г. на РС – Пловдив по отношение произнасянето по дължимите на страните разноски за защитата по исковете за собствеността върху дворното място се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Неоснователно е и оплакването за вероятна недопустимост на Определение № 260758 от 10.09.2020 г. на РС – Пловдив. Самото произнасяне на РС – Пловдив (макар това изрично да не е отразено в текста на въззивното решение в обсъжданата негова част) правилно е преценено като процесуално допустимо, тъй като е постановено въз основа на сезиране в срока по чл. 248, ал. 1 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК и при надлежно представен от ответниците списък по чл. 80 ГПК (л. 876, РС).

Относно отговорността за заплащането на разноските за защитата пред ВКС по исковете по чл. 109 ЗС, на основание чл. 294, ал. 2 ГПК ще следва да се произнесе новият състав на въззивния съд. Ако постанови различен резултат (при евентуално уважаване на тези претенции), новият състав на въззивния съд се явява овластен да преразгледа и произнасянето на РС в частта, касаеща отговорността за разноските за защитата по тези искове – на основание чл. 81 ГПК.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3 ГПК, както и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

РЕШИ :

ОБЕЗСИЛВА въззивно Решение № 531 от 11.11.2021 г. (поправено с Решение № 442 от 07.04.2022 г.) по в. гр. д.№ 1438/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищците А. Х. М. и Й. Л. С. – М. владението върху 36,115 % ид. ч. от дворно място с площ от 497 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 106 по плана на [населено място] и в частта, с която ответниците Б. К. М. и Г. К. Н. са осъдени да предадат, на основание чл. 108 ЗС, на ищцата О. Х. П. владението върху 36,115 % ид. ч. от същия имот.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 531 от 11.11.2021 г. (поправено с Решение № 442 от 07.04.2022 г.) по в. гр. д.№ 1438/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено Решение № 451 от 11.02.2020 г. по гр. д.№ 18037/2016 г. на РС – Пловдив в частите, с които искът на А. Х. М. и Й. Л. С. – М. по чл. 124 ГПК е отхвърлен над размера от 36,115 % ид. ч. до 50% ид. ч., както и искът на О. Х. П. (починала в хода на делото - на 31.08.2020 г., и заместена на основание чл. 227 ГПК от А. Г. П.) е отхвърлен над размера от 36,115 % ид. ч. до 50% ид. ч. от правото на собственост върху дворно място с площ от 497 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 106 по плана на [населено място].

ОБЕЗСИЛВА въззивно Решение № 531 от 11.11.2021 г. (поправено с Решение № 442 от 07.04.2022 г.) по в. гр. д.№ 1438/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е постановено, че се потвърждава Решение № 451 от 11.02.2020 г. по гр. д.№ 18037/2016 г. на РС – Пловдив в част, с която е отхвърлено искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отменяването на Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по документи, наследство и давност № 110, том ІІІ, рег. № 4484, дело 489/2015 г., съставен на 31.08.2015 г. от помощник-нотариус В. Б., действащ по заместване на нотариус Б. Т., с който Х. Б. М., Б. К. М. и Г. К. Н. са признати за собственици на дворно място с площ от 497 кв. м., съставляващо УПИ *-* в кв. 106 по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-02-14-2299 и заповед № РД-02-14-171/2007 г., с граници: УПИ *-*, УПИ *-* и от двете страни – улици - за размера над 27,77 % идеални части от удостовереното с него право на собственост.

ОБЕЗСИЛВА въззивно Решение № 531 от 11.11.2021 г. (поправено с Решение № 442 от 07.04.2022 г.) по в. гр. д.№ 1438/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено Решение № 451 от 11.02.2020 г. по гр. д.№ 18037/2016 г. на РС – Пловдив в частите, с които са отхвърлени исковете по чл. 109 ЗС за премахване на монтиран преместваем павилион, изградена около имота ажурна ограда, изградена в имота тухлено-дървена сграда беседка и складово помещение и

ВРЪЩА делото на въззивния съд в посочената част за ново разглеждане от друг състав на съда.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно Решение № 531 от 11.11.2021 г. (поправено с Решение № 442 от 07.04.2022 г.) по в. гр. д.№ 1438/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта му, имаща характер на определение, с което е постановено, че се изменява Определение № 260758 от 10.09.2020 г. по гр. д.№ 18037/2016 г. по описа на РС – Пловдив и на А. Г. П. е присъдено заплащането допълнително на сумата 527,99 лв. разноски по гр. д.№ 18037/2016 г. по описа на РС - Пловдив.

ОСЪЖДА А. Х. М., Й. Л. С. – М. и А. Г. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на Б. К. М. и Г. К. Н. сумата 1 000 (хиляда) лева – разноски за защитата им пред ВКС по исковете за собствеността върху дворното място.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: