РЕШЕНИЕ

гр. София, № 64/ 24.02. 2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в открито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

при секретаря П. П. като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 672 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, с които се обжалва решение № 1572 от 19.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1843/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, поправено с решение от 16.04.2025 г., постановено по същото дело.

Едната касационна жалба е подадена от „Ю. Б. АД, като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр. д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, са отхвърлени предявените от „Ю. Б. АД срещу А. С. Т. и Ц. В. Т. искове с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата над 8 614, 19 евро до 25 656, 45 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.

Другата касационна жалба е подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр. д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, в частта, с която А. С. Т. и Ц. В. Т. са осъдени да заплатят солидарно на „Ю. Б. АД следните суми: - на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 57 637, 82 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 13.05.2019 г., до окончателното плащане; - на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 8 614, 19 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 5 508, 17 евро, представляваща мораторна лихва, дължима за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 218, 76 евро, представляваща такси по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислени за периода от 26.10.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 268, 74 евро, представляваща задължения по сключени застраховки, дължими по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г.

В касационната жалба, подадена от „Ю. Б. АД, което дружество има качеството на ищец в производството, се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е уведомил страните, че за първи път и служебно ще извърши проверка, каквато не е правил първоинстанционният съд, за неравноправност на клаузите от договора за кредит, сключен между тях, с които е постигнато съгласие за размера на възнаградителната лихва и за начина на нейното изчисляване. С това той не е дал възможност на ищеца да се защити и да развие доводи за това, че клаузите за дължимост на възнаградителната лихва са индивидуално уговорени, че не са неравноправни, както и че лихвата по кредита не е била завишавана от банката в нито един момент от срока на действие на договора. Посочва, че въззивният съд сам е определил размера на възнаградителната лихва, която се дължи за претендирания период при съобразяване на това, че част от уговорките в договора са прогласени за нищожни, като не е назначил служебно експертиза, въпреки че няма специалните знания, които са необходими, за да се направят точни изчисления на размера на това вземане. Освен това в решението няма изложени никакви мотиви, от които да става ясно как е направено това изчисление от съда – при какви условия от договора, за какъв период от време и дали са съобразени всички плащания, извършени от кредитополучателите за погасяване на задължения по кредитната сделка. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

Ответниците по тази касационна жалба - А. С. Т. и Ц. В. Т., считат, че решението на въззивния съд е правилно в обжалваната от „Ю. Б. АД част. Посочват, че въпросът за неравноправността на клаузите от договора за кредит, в които е уговорена възможността на банката за едностранно изменение на възнаградителната лихва, е разгледан във въззивното производство, предвид оплакването, заявено от ответниците във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да се произнесе по него както служебно, така и по направеното възражение. Ето защо ищецът е имал възможност да изрази становище по неравноправността на тези клаузи при подаване на отговор на въззивната жалба. Считат, че за да определи размера на задължението за възнаградителна лихва, което е възникнало в тежест на ответниците към ищеца, въззивният съд следва да кредитира изчисленията, направени в заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, както и да извърши математическата операция изваждане между две числа, което не изисква специални знания.

В касационната жалба, подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., които са ответници в първоинстанционното производство, се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че не следва да взема предвид погасявания на част от задълженията по договора за кредит, направени след завеждане на делото, със суми, събрани в хода на образувано срещу ответниците изпълнително производство. За да стигне до този извод, той се е позовал на указанията, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, които обаче се отнасят за производство по разглеждане на иск по чл. 422 ГПК, в което не се съобразява удовлетворяването на вземането чрез събрани суми в принудителното изпълнение, започнало въз основа на допуснато незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение, какъвто не е настоящият случай, при който съдът е сезиран с осъдителни искове за изпълнение на задълженията на ответниците по договора за кредит, за които изобщо не е издавана заповед за изпълнение и не е допускано незабавното й изпълнение. Ето защо като не е взел предвид извършено погасяване на задължения по договора със сума в размер на 13 300, 33 евро, събрана в хода на образувано изпълнително производство, въззивният съд е допуснал нарушение на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Касаторите считат, че уговорката за дължимост на неустойка за забава, постигната с чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът на неустойката е явно прекомерен и това е извън присъщите й функции. Тя е и неравноправна, защото е обвързана с клаузата за дължимост на възнаградителната лихва, която е неравноправна. С оглед на това изводът на въззивния съд, че за ищеца е възникнало претендираното вземане за неустойка, е неправилен. Посочват, че с решението са осъдени да заплатят възнаградителна лихва след датата на обявяване на цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо, въпреки че такова вземане не възниква след този момент. Заявяват, че апелативният съд не е отчел и направено от ищеца признание за пълното погасяване от кредитополучателите на задълженията им по кредитната сделка, съдържащо се в молба за заличаване на договорна ипотека, приета като доказателство по делото. Считат, че установената от въззивния съд неравноправност на две клаузи от договора за кредит води до нищожност на целия договор, в резултат на което кредитополучателите дължат да върнат само чистата стойност на кредита и за тях не възникват други задължения. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ответникът по тази касационна жалба - „Ю. Б. АД, счита, че решението на въззивния съд е правилно в обжалваната с нея част. Посочва, че въззивният съд е взел предвид всички плащания, с които са погасени процесните задължения, направени в хода на делото, тъй като изводът му за размера, на който възлиза неплатената част от тях, е направен въз основа на изчисленията в заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, а в нея вещото лице е съобразило всички постъпили по сметката на ищеца суми. Счита, че уговорената в договора неустойка за забава не е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като нейният размер е 16, 5 %, който е малко по-висок от размера на законната лихва за забава, който е 11 %. Заявява, че не е правил признание, че задълженията на ответниците по договора за кредит са изцяло погасени, като такова изявление няма в подадената молба за заличаване вписването на учредена в негова полза договорна ипотека. Намира, че нищожните клаузи за едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва и за олихвяване на капитализирани към главницата лихви не водят до нищожност на целия договор за кредит, защото той може да съществува и без тях. Позовава се на това, че в договора за кредит страните са постигнали уговорка за конкретен размер, на който възлиза задължението за възнаградителна лихва, който е приет за приложим от въззивния съд.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с предявени от „Ю. Б. АД искове за осъждане на ответниците А. С. Т. и Ц. В. Т. да изпълнят солидарно задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление, разноски по сключени застрахователни договори и платени суми за нотариални такси, възникнали по сключен между страните по спора договор за кредит от 17.04.2007 г. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и ответниците, като кредитополучатели, е сключен договор за кредит от 17.04.2007 г., както и че уговорената в тази сделка сума от 118 800 евро е усвоена от кредитополучателите чрез извършен превод по сметка на единия от тях А. Т.. Заключил е, че между страните в производството не е спорно, че кредитополучателите не са изпълнили в срок задължението си за заплащане на месечна погасителна вноска с падеж на 10.11.2014 г., както и че при настъпването на този факт за банката е възникнало правото да обяви целия дължим остатък от кредита за предсрочно изискуем съгласно уговорката, постигната в договора за кредит, за която са изложени мотиви, че при извършена служебна проверка се установява, че не е неравноправна. Това право е упражнено с изпратени до длъжниците нотариални покани, които са им връчени на 21.03.2019 г. В решението е посочено, че неплатената част от задължението за връщане на предоставения кредит е в размер на 105 554, 16 евро. Апелативният съд е приел, че от представените във въззивното производство доказателства се установява, че след предявяване на исковете ищецът е получил в изпълнение на задълженията по договора за кредит сума в общ размер от 41 300 евро, която представлява платена цена за продаден от ответниците на трето лице недвижим имот, която това трето лице е превело по сметка на банката. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК този факт е взет предвид при постановяване на обжалваното решение и е счетено, че с тази сума се погасява част от главното задължение по кредитната сделка за връщане на дадените в заем средства, в резултат на което неплатената част от него възлиза на 62 454, 16 евро. Въззивният съд е извършил служебна проверка за нищожност на клаузи от сключения договор, която не е направена от първата инстанция. В резултат на нея е достигнал до извода, че с чл. 4 от допълнителното споразумение към договора за кредит от 22.12.2011 г. и с чл. 3 от допълнителното споразумение към договора за кредит от 27.06.2013 г. страните са уговорили, че просрочените лихви се капитализират към главницата и върху тях се дължи възнаградителна лихва. Тези клаузи са преценени за нищожни, като противоречащи на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Апелативният съд е приел, че съгласно изчисленията в заключението на изготвената във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза размерът на прибавената към главницата възнаградителна лихва, начислена съобразно нищожните уговорки в договора, е 4 816, 34 евро и е намалил с тази сума размера на главното задължение, в резултат на което непогасената част от него възлиза на 57 637, 82 евро. До тази сума е счел, че са основателни субективно съединените искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ. Въззивният съд е извършил проверка за неравноправност на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит, с която е уговорена възможност на кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на възнаградителната лихва, като е заключил, че тя е неравноправна и като такава нищожна. С оглед на това е приел, че дължимата от ответниците възнаградителна лихва трябва да се изчисли за целия спорен период при годишен лихвен процент от 6, 5 %, който е изрично посочен в съдържанието на договора. На основание чл. 162 ГПК въззивният съд е определил, че размерът на това задължение възлиза на сумата от 11 156, 12 евро, като след това го е намалил със сумата от 2 514, 93 евро, която представлява начислена лихва върху капитализираната към главницата лихва. В резултат на тези изчисления е направил извод, че размерът на неплатеното задължение на ответниците за възнаградителна лихва е 8 614, 19 евро, до която сума трябва да се уважат субективно съединените искове по чл. 430, ал. 2 ТЗ. Съдът се е позовал на задължителните указания, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, и въз основа на тях е счел, че сума в размер на 13 300, 33 евро, която е събрана в хода на проведено индивидуално принудително изпълнение и е получена от ищеца за погасяване на задължения по процесния договор за кредит, не трябва да се взема предвид при определяне на размера на дължимата главница и възнаградителна лихва. Приел е още, че с чл. 3, ал. 3 от договора за кредит е уговорена дължимостта на неустойка за забавено изпълнение на задълженията на кредитополучателите, както и че уговореният в договора размер на тази неустойка не е прекомерен, поради което по силата на тази клауза в тежест на ответниците е възникнало задължение за заплащане на неустойка в размер на 5 508, 17 евро. Това прави предявените искове за осъждане на ответниците да заплатят тази сума основателни. В решението е посочено, че по договора за кредит за ответниците са възникнали и задължения към ищеца за заплащане на годишна такса за управление на кредита в размер на 218, 76 евро, както и за поемане на разходите за застраховане на имуществото, предоставено на банката като обезпечение, които са в размер на 268, 74 евро, поради което исковете за заплащане на тези суми са основателни.

С определение № 2248/ 14.07.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по два въпроса.

По първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Първият въпрос, по който решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване, е: Длъжен ли е съдът да назначи служебно експертиза, когато за определяне на размера на задължението, което е предмет на предявения иск, са необходими специални знания?

По въпроса за правомощието на съда служебно да назначи експертиза, когато това е необходимо за установяване на конкретен факт, е формирана задължителна практика на ВКС. Този въпрос е разгледан в т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. В него са дадени указания по приложението на процесуални норми от ГПК /отм./, но трябва да се приеме, че те са запазили значението си и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г., в който закон се съдържат разпоредби, които са с напълно идентично съдържание с тези, обсъдени в тълкувателното решение. Прието е, че в хипотезата на чл. 130 ГПК /отм./, чието правило е възпроизведено без изменение в чл. 162 ГПК, допускането на експертиза може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, когато е необходимо съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото, към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. В тази дейност вещото лице подпомага съдията, който сам би я извършил, ако притежаваше необходимите специални знания. По посочения въпрос има дадени задължителни указания и в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, едно от които е експертиза, ако във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В мотивите на това тълкувателно решение е посочено, че единствено съдът може да прецени дали установяването на конкретен факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й. По въпроса за задължението на съда да назначи експертиза, конкретно в хипотезата, когато искът е доказан по основание, но не е доказан неговият размер, е формирана и практика по реда на чл. 290 ГПК. Тя е обективирана в Решение № 94 от 09.07.2024 г., постановено по т. д. № 926/2023 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., Решение № 175 от 06.06.2011 г., постановено по гр. д. № 1242/2010 г. по описа на ВКС, ІІІ гр. о. и Решение № 141 от 08.10.2015 г., постановено по т. д. № 2140/2014 г. по описа на ВКС, I т. о. В тези решения е прието, че съгласно чл. 162 ГПК при наличие на доказателства за основателността на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. В такава хипотеза при прилагане на регламентираното в тази норма правило съдът трябва сам да определи размера на иска, а ако това е невъзможно поради необходимост от специални знания, каквито той не притежава - да назначи експертиза.

При съобразяване на тези разрешения следва да се приеме, че в чл. 162 ГПК са предвидени два отделни начина, по които съдът следва да определи размера на предявеното с иска вземане, когато по делото са събрани доказателства за неговото съществуване, но няма данни за размера му. Преценката кой от тях е приложим във всеки един случай зависи от това дали за да бъдат направени определени фактически изводи, които са от значение за изчисляване на този размер, е необходимо да бъдат приложени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите, изискващи специални знания. Когато такива специални знания са необходими, за да изпълни задължението си по чл. 162 ГПК, съдът е длъжен да допусне експертиза, по която вещото лице да установи фактите от значение за определяне на размера, до който искът е основателен, и след това въз основа на тях да направи извод за този размер. Доколкото не може да отхвърли иска по съображения за липса на данни за неговия размер, съдът е длъжен да назначи такава експертиза и служебно при липса на заявено доказателствено искане за това от страна в процеса. Единствено когато за изчисляване на размера на иска не са необходими специални знания, съдът може сам по своя преценка да го определи, като в този случай той следва да изложи мотиви как е достигнал до извода за конкретния размер, за да могат страните да се защитят, когато намират, че той не отговаря на правилата на формалната логика, на опитните правила или на положенията на науката. Същите са задълженията на възивния съд, когато при разглеждане на оплакванията за неправилност на обжалваното решение, въведени с въззивната жалба достигне до различен извод от този на първоинстанционния съд за това дали искът е доказан по основание, което налага той за първи път да приложи нормата на чл. 162 ГПК при липса на данни за размера, до който спорното право съществува.

По втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Вторият въпрос, по който решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване, е: Длъжен ли е съдът на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на решение по спора да съобрази всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за погасяване на спорното право?

По въпроса за тълкуването и прилагането на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК има формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в Решение № 182 от 20.08.2018 г., постановено по т. д. № 2447/2017 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., Решение № 190 от 25.01.2021 г., постановено по гр. д. № 4079/2019 г. по описа на ВКС, ІV гр. о., Решение № 2 от 09.02.2017 г., постановено по гр. д. № 2947/2016 г. по описа на ВКС, ІV гр. о., Решение № 190 от 25.01.2021 г., постановено по гр. д. № 4079/ 2019 г. по описа на ВКС, ІV гр. о. В тези актове е прието, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на устните състезания. С оглед на това, изпълнявайки вмененото му от чл. 235, ал. 3 ГПК задължение, решаващият съд е длъжен да съобрази и онези факти, настъпили след предявяване на иска, но преди приключване на устните състезания, ако те са от значение за спорното право, както е индивидуализирано с основанието и петитума на предявения иск, било защото го пораждат или защото го погасяват. Задължението на съда по чл. 235, ал. 3 ГПК, наред с тези по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е предвидено като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на делото, няма да бъде преклудиран от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, без да е бил обсъден от съда. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция. Разяснения в същия смисъл се съдържат и в съобразителната част по т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав споделя изцяло разрешението на правния въпрос, дадено в цитираните актове на ВКС.

По основателността на касационната жалба:

Предвид частите от решението на апелативния съд, в които то се обжалва с подадените от страните по спора две касационни жалби, предмет на разглеждане от касационния съд са следните искове, предявени от „Ю. Б. АД срещу А. С. Т. и Ц. В. Т.: - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 57 637, 82 евро, представляваща непогасена част от задължението за връщане на предоставената за ползване сума по договора за кредит, сключен на 17.04.2007 г., като този иск не е висящ пред касационния съд за разликата над сумата от 57 637, 82 евро до пълния предявен размер от 105 554, 16 евро, защото решението на въззивния съд за неговото отхвърляне в тази му част е влязло в сила, като необжалвано от ищеца, който е имал интерес да направи това; - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 25 656, 45 евро, представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г., дължима по договор за кредит, сключен на 17.04.2007 г.; - иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 5 508, 17 евро, представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г., дължима по договор за кредит, сключен на 17.04.2007 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 218, 76 евро, представляваща такси, начислени за периода от 26.10.2016 г. до 08.05.2019 г., дължими по договор за кредит, сключен на 17.04.2007 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 268, 74 евро, представляваща суми, дължими за застрахователни премии съгласно договор за кредит, сключен на 17.04.2007 г.

В касационното производство не са заявени оплаквания срещу част от изводите на въззивния съд, които са от значение за това дали паричните задължения, които са предмет на предявените искове, са възникнали, поради което настоящият съдебен състав не може да се произнася по тяхната правилност. Те са следните: - че по делото се доказва, че между „Българска пощенска банка“ АД, чийто ново наименование е „Ю. Б. АД, като кредитор, и А. С. Т. и Ц. В. Т., като кредитополучатели, е сключен договор за банков кредит от 17.04.2007 г.; - че по този договор банката е предоставила на кредитополучателите кредит в размер на 118 800 евро, която сума е усвоена; - че в съдържанието на договора е предвидено, че за кредитополучателите възниква задължение да върнат предоставената им за ползване парична сума на месечни вноски за срок от 360 месеца, както и че те отговарят солидарно за изпълнение на задълженията, които е уговорено да възникват за тях по тази сделка; - че вземанията, предмет на договора за кредит, са прехвърлени от кредитора в полза на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД по силата на договор за цесия от 03.10.2007 г. и след това в полза на „Ю. Б. АД по силата на договор за цесия от 05.03.2014 г. С оглед оплакванията на страните в двете касационни жалби първият въпрос, по който касационният съд трябва да се произнесе, е този за действителността на сключения между страните договор за кредит, като разгледа заявеното от ответниците по исковете възражение, че той е нищожен в своята цялост, поради това, че в съдържанието му са включени неравноправни клаузи.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че в съдържанието на договора за кредит има клаузи, които са неравноправни. Това са клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, която е обсъдена във връзката й с чл. 6, ал. 3 от него, както и клаузата на чл. 12 от договора. В касационната жалба, подадена от ищеца „Ю. Б. АД, няма заявени оплаквания за това, че при формиране на извода си за неравноправност на тези клаузи въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон или че той е необоснован. Единственото поддържано от тази страна оплакване във връзка с този извод е за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, тъй като той не е обявил на страните, че ще изследва дали в договора за кредит има неравноправни клаузи, което е следвало да направи, тъй като този въпрос не е бил повдиган изобщо в производството пред първата съдебна инстанция. Това оплакване е неоснователно, защото от материалите по делото е видно, че още в първоинстанционното производство ответниците по предявените искове са въвели защитно възражение за неравноправност на клаузите от процесния договор, в които е предвидена възможността на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва и на дължимите от кредитополучателите такси. Наред с това, те са се позовали на неравноправността на тези клаузи и изрично във въззивната жалба, в която са посочили като основание за неправилност на решението на първоинстанционния съд, че той не е изпълнил задължението си да се произнесе по неравноправността на клаузите от договора, което е бил длъжен да направи както служебно, така и по заявеното от ответниците изрично възражение за това. Ето защо въпросът за неравноправността на договорните клаузи не е повдигнат служебно за първи път от въззивния съд, а е въведен в предмета на спора от ответниците и то още в първоинстанционното производство, поради което ищецът е имал възможност да направи всички свои фактически твърдения по него, да ангажира доказателства и да изложи правните си доводи.

Произнасянето на въззивния съд, че клаузите на чл. 3, ал. 5 , чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит са неравноправни, касае прилагането на императивни материалноправни норми, поради което настоящият съдебен състав, въпреки липсата на изрични оплаквания за това, трябва да посочи, че този извод е в съответствие с чл. 143, ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП, както и с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 168 от 29.01.2021 г., постановено по т. д. № 2184/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 314 от 29.07.2019 г., постановено по т. д. № 1766/2016 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 87 от 06.11.2019 г., постановено по т. д. № 848/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 50053 от 18.07.2023 г., постановено по т. д. № 614/2022 г. по описа на ВКС, II т. о. и др. При съобразяване на съдържанието на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит трябва да се заключи, че с тях е предвидено правото на банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателите, да променя размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, който представлява един от компонентите, участващи при изчисляване на размера на задължението на кредитополучателите за възнаградителна лихва, както и да променя размера на дължимите от кредитополучателите такси и комисионни. В договора за кредит и допълнителните споразумения към него, с които той е изменен, не са посочени по ясен, изчерпателен и разбираем за средния потребител начин условията и методиката, при които банката ще извършва промяна на размера на тези задължения. В съдържанието на договора за кредит от 17.04.2007 г. изобщо не са конкретизирани такива условия, а в чл. 5 от допълнително споразумение от 27.06.2013 г., с което са изменени част от уговорките по този договор, въпреки че са изброени финансови показатели, които ще бъдат съобразявани от управителния съвет на банката-кредитор при приемане на решение за промяна на базовия лихвен процент, липсва описание на начина, математическия алгоритъм, при който конкретна промяна на някой от тези показатели или на всички тях ще се отразява на размера на базовия лихвен процент и оттам на задължението за възнаградителна лихва. С оглед на това с обсъжданите клаузи се създава възможност за кредитора да изменя по свое усмотрение и без да е обвързан от ясно посочени правила за това размера на задълженията, които възникват за кредитополучателите по договора, поради което те не отговарят на изискването за добросъвестностност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и тези на кредитополучателите, имащи качеството на потребители, във вреда на последните, поради което са неравноправни.

Последиците от неравноправността на една договорна клауза са регламентирани в чл. 146 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В чл. 146, ал. 5 ЗЗП е предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С тези норми в българското законодателство e въведенa разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/, поради което при произнасянето по това какви са последиците от неравноправността на описаните договорни клаузи за действието на целия договор за кредит настоящият съдебен състав следва да съобрази и практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, в която е направено тълкуване на тази разпоредба.

В редица решения на СЕС, в които е тълкувана нормата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, се приема, че предвидените в тази директива правила не изискват от националния съд, наред с обявената за неравноправна клауза, да остави без приложение и тези клаузи от договора, които не са квалифицирани като такива. Целта, която се преследва с тази уредба, не е да бъдат обявени за недействителни всички договори, които съдържат неравноправни клаузи, а да се защитят потребителите и да се възстанови равновесието между страните, като не се прилагат клаузите, счетени за неравноправни, но същевременно се запази по принцип валидността на други клаузи от съответния договор. Договорът следва да продължи да действа, ако това е възможно без друго изменение в него, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи и доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност той да се запази. Преценката дали даден договор може да се изпълнява и без неравноправните клаузи се прави от националната юрисдикция, като СЕС се е произнесъл и относно критериите, които трябва да бъдат съобразявани при това, като е посочил, че трябва да се прилага обективен подход, поради което положението на една от страните по договора не би могло да се разглежда като определящ критерий, въз основа на който се решава по-нататъшната съдба на договора. Ето защо при тази преценка сезираната национална юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за потребителя последици от обявяването на недействителността на договора в неговата цялост. В този смисъл са Решение от 07.08.2018 г. по дело C96/16 и C94/17, т. 75; Решение от 15.03.2012 г. по дело C453/10, т. 31, т. 32, т. 33; Решение от 29.07.2021 г. по дело С-19/20, т. 53, т. 54, т. 55, т. 56, т. 57, т. 72; Решение от 03.10.2019 г. по дело C260/18, т. 39 и т. 41; Решение от 05.06.2019 г. по дело C38/17, т. 42. В практиката на СЕС се приема още, че когато една неравноправна клауза е част от основния предмет на договора за кредит не изглежда да съществува правна възможност той да се запази след премахването на тази клауза /Решение от 05.06.2019 г. по дело C38/17, т. 43; Решение от 03.10.2019 г. по дело C260/18, т. 44; Определение от 18.10.2023 г. по дело C117/23, т. 57/. В тази хипотеза договорът може да запази действието си само ако неравноправната клауза може да бъде заместена от диспозитивна разпоредба от националното право с еквивалентен обхват или от законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора, но тази възможност е ограничена само до случаите, при които обявяването на недействителността на договора в неговата цялост би изложило потребителя на особено неблагоприятни последици, така че той би се оказал ощетен от това /Определение от 18.10.2023 г. по дело C117/23, т. 58; Решение от 26.03.2019 г. по дело C70/17 и C179/17, т. 56, т. 57, т. 58 и т. 59/.

Във вътрешното право на Р. Б. се съдържа норма, която предвижда правна възможност за запазване на действието на един договор, в съдържанието на който има неравноправни клаузи, които са нищожни, която е чл. 146, ал. 5 ЗЗП. В нея запазването на договора е поставено в зависимост от това дали той може да се прилага и без неравноправните клаузи. С оглед на това и при съобразяване на указанията на СЕС, дадени по тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, настоящият съдебен състав следва да извърши преценка дали е възможно процесният договор за кредит да продължи да бъде изпълняван без клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от него, които са неравноправни.

В тази връзка първо трябва да се отговори на въпроса дали посочените уговорки са част от основния предмет на договора. По въпроса за категорията договорни клаузи, които попадат в понятието „основен предмет на договора“ по смисъла му съгласно Директива 93/13, също има произнасяне в практиката на СЕС. В своите решения СЕС е приел, че това са договорните клаузи, които определят основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират. В тези актове е уточнено и това, че клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на това понятие. Посочено е още, че с договор за кредит кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви, съгласно предвидения за целта график. С оглед на това основните престации по този договор са свързани с паричната сума, която трябва да се определи в уговорената за предоставяне и възстановяване валута. В правомощията на националния съд е да прецени с оглед на естеството, общата структура и разпоредбите на съответния договор за кредит, както и на правния и фактическия контекст, в който се вписва последният, дали съответната клауза е съществен елемент от престацията на длъжника, изразяваща се в погасяване на отпуснатата му от кредитора сума. /Решение от 26.02.2015 г. по дело C143/13, т. 54; Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, т. 49—51; Решение от 20.09.2017 г. по дело C186/16, т. 35, т. 36, т. 38/.

При съобразяване на нормата на чл. 430 ТЗ, както и на описаните разрешения, дадени в практиката на СЕС, трябва да се приеме, че основните престации, които представляват съществени елементи на договора за банков кредит и го характеризират са следните: - едната престация е тази, която възниква за кредитора, която е да предостави на кредитополучателя за временно ползване парични средства в определен размер; - другите престации са тези, които възникват за кредитополучателя, които са да върне получената парична сума и доколкото договорът за банков кредит е уреден в закона като възмездна сделка, да заплати на банката възнаградителна лихва, която има характер на възнаграждение, което се следва за времето, през което паричните средства са предоставени от банката на кредитополучателя за ползване.

Както беше посочено, с договорните клаузи, които са част от процесния договор за кредит и са приети за неравноправни, се уговаря, че в полза на банката възниква право едностранно да променя размера на базовия лихвен процент и оттам размера на задължението на кредитополучателите за заплащане на възнаградителна лихва, както и да променя размера на дължимите от кредитополучателите такси и комисионни. С оглед на така изяснения предмет на тези клаузи, трябва да се приеме, че те са свързани с една от основните престации по договора за банков кредит, която е тази за заплащане от кредитополучателя на възнаградителна лихва в полза на банката. Постигнатата с тях уговорка обаче не е такава, чиято липса да прави невъзможно да бъде определено по размер задължението на кредитополучателите за заплащане на възнаградителна лихва. Това е така, защото в съдържанието на договора за банков кредит има включена отделна клауза, която е тази на чл. 3, ал. 1 от него, в която е постигната изрична уговорка за това какъв е размерът на задължението на кредитополучателя за възнаградителна лихва, като е посочена конкретна стойност на всеки един от компонентите, участващи при неговото определяне, а именно на базовия лихвен процент, който е 6 %, и на надбавката, която е 0, 5 пункта. Следователно с тази клауза между страните е постигнато изрично съгласие, че размерът на задължението на кредитополучателите да заплащат на банката възнаградителна лихва се изчислява при годишен лихвен процент от 6, 5 %. Определянето на този размер на задължението не е поставено в зависимост от неравноправните клаузи на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора, с които единствено се цели да се създаде една допълнителна възможност за неговото изменение, извън общото правило на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, предвиждащо, че това става по взаимно съгласие на страните по сделката. Ето защо тези клаузи нямат определящо значение за една от основните престации по договора за банков кредит, а имат акцесорно значение по отношение на нея. Това означава, че те не са част от основния предмет на процесния договор за кредит.

Следва да се посочи, че СЕС също е разгледал въпроса за това дали клаузи от договор за кредит, които позволяват на кредитодателя при определени условия да изменя едностранно лихвения процент, попадат в приложното поле на понятието основен предмет на договора по смисъла на Директива 93/13. В Решение от 26.02.2015 г. по дело C143/13 е прието, че съществуват признаци, които сочат, че те не се обхващат от това понятие. Този извод е обоснован с това, че съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 клаузите, които са в обхвата на основния предмет на договора, поначало са изключени от преценка за неравноправния им характер, а клаузите, с които едностранно се променят условията на договора от кредитора, са посочени изрично в списъка с примерно изброяване на такива, които се считат за неравноправни, който се съдържа в приложението към Директива 93/13, съгласно т. 1, б. й и т. 2 от него. Ето защо е заключено, че ако се приеме, че тези клаузи са включени в понятието „основен предмет на договора“, посочването им в този списък на неравноправни клаузи би било в голяма степен лишено от полезно действие /т. 59 и 60 от цитираното решение/.

След като неравноправните клаузи на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от съдържанието на договора за кредит не препятстват определянето на размера, до който възниква задължението на кредитополучателите за възнаградителна лихва, поради това, че съгласие за него е постигнато в друга клауза, то тяхното отпадане от съдържанието на договора не би повлияло на възможността това задължение да възникне и следователно той може да се изпълнява и без тях. С оглед на това тяхната неравноправност има за последица единствено тяхната нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, но не влияе на действителността на целия договор, който запазва своето действие и създава задължения за страните, едно от които е задължението на кредитополучателите да върнат предоставената им в заем сума от 118 800 евро. Реалното изпълнение на това задължение е предмет на предявения в процеса осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ, който е висящ пред настоящата инстанция само до размера от 57 637, 82 евро, до който въззивният съд е счел, че това вземане е възникнало и не е погасено. В касационната жалба не са изложени оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд, че в тежест на ответниците, като кредитополучатели, е възникнало задължение за връщане на предоставените за временно ползване парични средства по договора за кредит до този размер. Оплакванията са само за неправилност на извода на съда за нищожност на сделката, от която това задължение е породено, което вече беше разгледано и намерено за неоснователно. Ето защо настоящият съдебен състав не може да преразглежда направения в обжалваното решение извод, че предявеното от ищеца вземане за главница е възникнало към ответниците по процесния договор за кредит за сумата от 57 637, 82 евро. Ответниците не са изложили и оплаквания срещу извода на въззивния съд, че задължението за главница, което е възникнало за тях по кредитната сделка, е станало предсрочно изискуемо, считано от 21.03.2019 г., поради което касационният съд не може да се произнася по неговата правилност и трябва да приеме, че от тази дата цялата неиздължена част от главницата е изискуема и кредитополучателите дължат солидарно нейното заплащане на кредитора. В подадената от тях касационна жалба има заявено оплакване за извършено в хода на процеса погасяване на дълга по кредитната сделка, което не е съобразено от въззивния съд. То обаче се отнася не само до дължимостта на задължението за главница, а и на останалите задължения, възникнали по процесния договор за кредит, които са предмет на предявените в процеса осъдителни искове, поради което ще бъде разгледано общо за всички тях.

По силата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит в тежест на кредитополучателите е възникнало и задължение да заплатят на банката възнаградителна лихва. Размерът на това задължение трябва да се определи въз основа на изрично посочената в тази клауза стойност на годишния лихвен процент, по която страните са постигнали съгласие, която е 6, 5 %, като той е приложим за периода от сключване на договора за кредит до 22.11.2011 г., когато е подписано допълнително споразумение към него, с което страните са уговорили изменение на размера на задължението за възнаградителна лихва. Липсва основание за промяна на размера на това задължение за посочения период, тъй като клаузите, с които в сключената сделка е уговорено правото на банката да направи това едностранно, са неравноправни и оттам нищожни, поради което нямат действие за страните по договора. Във връзка с въведеното от „Ю. Б. АД в касационната жалба оплакване, че при определяне на размера на задължението за възнаградителна лихва въззивният съд не е взел предвид реалните условия, уговорени между страните по кредитната сделка, следва да бъде посочено, че по делото се доказва, че след сключване на договора с допълнителни споразумения към него, подписани на 22.12.2011 г. и на 27.06.2013 г. от кредитора и кредитополучателите, между тях е постигнато изрично съгласие за изменение на размера на дължимата възнаградителна лихва. С чл. 5, ал. 1 от допълнителното споразумение от 22.12.2011 г. е уговорено, че кредитополучателите ползват дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на дълга, за времето на който годишният размер на възнаградителната лихва е 4, 80 %. С чл. 4, ал. 1 и ал. 3 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 27.06.2013 г. страните по договора за кредит са постигнали съгласие, че кредитополучателите ползват нов дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на дълга, за времето на който годишният размер на възнаградителната лихва се определя като базовият лихвен процент се намалява с 3, 88 пункта, а след неговото изтичане кредитополучателите дължат възнаградителна лихва в годишен размер, определен от сбора на действащия базов лихвен процент и надбавка в размер на 0, 46 пункта. В чл. 5 от това споразумение е изрично посочено, че размерът на базовия лихвен процент към датата на неговото сключване е 8, 2 %, което означава, че уговореният размер на годишната възнаградителна лихва за дванадесетмесечния период на облекчено погасяване на дълга е 4, 32 %, а за периода след това е 8, 66 %. Това изменение на договора за кредит в частта относно размера на задължението за възнаградителна лихва е в резултат на изрично постигнато взаимно съгласие на страните по сделката, поради което на основание чл. 20а, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД е задължително в техните отношения. То обаче не е съобразено от въззивния съд, който е изложил мотиви, че размерът на възнаградителната лихва за целия период на действие на договора е първоначално договореният такъв от 6, 5 %, което прави решението му по предявения иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ неправилно.

Основателно е и друго от заявените в касационните жалби оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта по предявения иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ, което е това, формулирано от ответниците, че въззивният съд е направил неправилен извод, че в тяхна тежест е възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва за периода след момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което е станало на 21.03.2019 г., до 08.05.2019 г. В т. 2 от Тълкувателно решение № 3/ 27.03.2019 г., постановено по тълк. д. № 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни указания, че при настъпване на предсрочна изискуемост договорът за кредит се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен и отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски. Уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване не се дължи за период след настъпване на предсрочната изискуемост. Следователно кредитополучателите по процесния договор за кредит дължат да заплатят на банката уговорената възнаградителна лихва само до момента на настъпване на предсрочната изискуемост на тяхното основното задължение за връщане на предоставените им за ползване парични средства, т. е. до 20.03.2019 г. Задължение за заплащане на възнаградителна лихва не възниква за ответниците след този момент, поради което искът за осъждането им да заплатят солидарно на ищеца възнаградителна лихва за периода от 21.03.2019 г. до 08.05.2019 г. е неоснователен и трябва да се отхвърли. Това не е направено от въззивния съд, което води до неправилност на решението му в тази част.

С оглед на отговора на първия въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на решението на въззивния съд, трябва да се приеме за основателно и оплакването, заявено в касационната жалба на ищеца, че при определяне на размера на задължението на кредитополучателите за възнаградителна лихва, до който предявеният иск за неговото изпълнение е основателен, апелативният съд е допуснал нарушение на процесуалната норма на чл. 162 ГПК. За да определи този размер, той е приложил чл. 162 ГПК, като не е назначил служебно експертиза, а сам е направил необходимото изчисление. От установеното съдържание на валидно постигнатите между страните уговорки по процесния договор за размера на задължението на кредитополучателите за възнаградителната лихва обаче е видно, че за да бъде изчислена сумата, до която то е възникнало, трябва да бъдат съобразени различни по размер годишни лихвени проценти, въз основа на които то се определя в различни периоди от целия срок на ползване на кредита, които освен това се различават от тези, приложени от банката, които са съобразени от вещите лица в заключенията на изготвените по делото съдебно-счетоводни експертизи /ССЕ/. От заключението на изготвената в първоинстанционното производство ССЕ се установява и това, че за периода от 17.04.2007 г. до 07.05.2019 г. по договора за кредит са извършени плащания на суми за погасяване на задълженията по него в общ размер на 82 433, 80 евро. При преизчисляване на размера на задължението за възнаградителна лихва според приложимия съгласно уговореното годишен лихвен процент ще се стигне и до различен извод за това каква част от него е погасено с отделните плащания. С оглед на това определянето на размера на задължението за възнаградителна лихва в случая не може да бъде направено при прилагане единствено на обикновени аритметични действия умножение, събиране и изваждане, а изисква да бъдат извършени изчисления въз основа на приложими за периода на ползване на кредита различни лихвени проценти, уговорени с договора за кредит и измененията му с допълнителните споразумения от 22.12.2011 г. и от 27.06.2013 г., както и да бъдат съобразени извършени на различни дати плащания за погасяване на задълженията по кредитната сделка. Това налага ангажирането на специални знания на вещо лице в областта на счетоводството, което означава, че за да изпълни задължението си по чл. 162 ГПК въззивният съд е следвало служебно да назначи експертиза и въз основа на изчисленията на вещото лице, отчитащи посочените обстоятелства, да определи размера на непогасеното задължение за възнаградителна лихва, което е възникнало за кредитополучателите за периода от 10.05.2016 г. до 20.03.2019 г. Той обаче не е направил това, а сам е извършил изчисления на размера на това задължение и то без да посочи какви данни и каква математическа формула са ползвани за това, с което е допуснал нарушение на процесуалното правило на чл. 162 ГПК. Това прави постановеното от него решение, с което е разгледан искът по чл. 430, ал. 2 ТЗ, неправилно.

Предмет на разглеждане в производството е и иск за реално изпълнение на задължението на кредитополучателите за неустойка за забава върху неплатените в срок погасителни вноски от главницата, дължима съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за кредит. В касационната жалба, подадена от ответниците, е заявено оплакване за неправилност на извода на въззивния съд за неоснователност на възражението им за нищожност на клаузата, въз основа на която е възникнало това задължение, поради противоречието й с добрите нрави предвид уговорения в нея размер на неустойката. Ето защо настоящият съдебен състав трябва да се произнесе по това възражение.

В чл. 3, ал. 3 от договора за кредит от 17.04.2007 г. е уговорено, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателите дължат лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита съгласно алинея 1, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. При тълкуване на волята на страните, изразена в съдържанието на тази клауза, следва да се заключи, че тя представлява отнапред уговорено от страните обезщетение при неточно във времево отношение изпълнение на главното задължение на кредитополучателите за връщане на предоставената за временно ползване парична сума, поради което има характер на уговорка за дължимост на мораторна неустойка. Тази неустойка обезпечава точното изпълнение единствено на задължението за главница, което се извежда от това, че тя е предвидено да се начислява освен при неплащане на падежа на дължимите погасителни вноски и при предсрочна изискуемост, която настъпва само по отношение на главното задължение за връщане на кредита, за което важи уговореният в договора срок.

За да се отговори на въпроса дали тази клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, трябва да бъдат съобразени задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В него е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай и към момента на сключване на договора.

В чл. 3, ал. 3 от договора за кредит страните са уговорили, че размерът на неустойката ще се изчислява върху размера на просроченото задължение за главница и при лихвен процент, определен като сбор от размера на уговорения лихвен процент за възнаградителната лихва, и надбавка от 10 пункта. Доколкото за изчисляване на размера на неустойката се използва лихвен процент, по който се начислява възнаградителната лихва, който е годишен, то трябва да се приеме, че е годишен и уговореният в тази клауза лихвен процент, от който се определя неустойката. Към момента на сключване на договора той възлиза на 16, 5 %. С оглед на това и размерът на дължимата неустойка за всеки ден забава възлиза на 0, 046 % от неплатеното в срок задължение за главница. При прилагане на този размер на неустойката следва, че при забава в изпълнението на една месечна вноска от главницата, чийто размер съгласно погасителния план е 330 евро, размерът на неустойката за 30 дни забава ще възлиза на сумата от 4, 55 евро. Тази стойност показва, че начинът, по който е уговорено да се изчислява неустойката за забава, сам по себе си не води до значителното й нарастване по размер за кратък период от време. Такова нарастване би могло да се получи само в резултат на поведението на самите длъжници, които не изпълняват в срок голяма част от задължението си за връщане на получения кредит и забавата им продължава за дълъг период от време. Трябва да се посочи, че уговореният годишен лихвен процент, при който се изчислява неустойката, не е много по-висок и от размера на законната лихва за забава към датата на сключване на договора, който е 13, 68 %. Обичайните вреди, които кредиторът търпи при неизпълнение от кредитополучателя на задължението му да върне получения кредит в уговорения срок, се изразяват в това, че той няма възможност да използва предоставените за ползване парични средства в търговската си дейност. Размерът на неустойката отговаря на размера на тези вреди, като този извод е съобразен и с това, че една от функциите на неустойката е санкционна, поради което такова съответствие ще е налице и когато нейният размер надхвърля този на вредите. Следователно уговореният в чл. 3, ал. 3 от договора за кредит размер на неустойката за забава отговаря напълно на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като не води единствено до обогатяване на кредитора, което означава, че клаузата за нейната дължимост не противоречи на добрите нрави и е действителна. Няма основание да се приеме, че тази клауза е и неравноправна. Неоснователно е възражението на ответниците, че изчисляването на размера на уговорената с нея неустойка е обвързано от клаузи, които са счетени за неравноправни. То е поставено в зависимост от лихвения процент, по който се изчислява възнаградителната лихва, който е уговорен в чл. 3, ал. 1 от договора за кредит. Неравноправни са само тези клаузи от съдържанието на договора, които уреждат правото на банката едностранно да променя лихвения процент, по който се изчислява възнаградителната лихва, но не и клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора, с която по ясен и изричен начин е уговорен размерът на възнаградителната лихва към датата на сключване на сделката. След като чл. 3, ал. 3 от договора не е нищожна, а действителна уговорка, то въз основа на нея в тежест на кредитополучателите е възникнало задължение да заплатят на банката солидарно неустойка за периода на забавата в изпълнението на задължението за главница, който е от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.

В касационната си жалба ответниците не са изложили конкретни оплаквания срещу изводите на въззивния съд, че по договора за кредит от 17.04.2007 г. в тяхна тежест са възникнали задължения за заплащане на годишна такса за управление на кредита в размер на 218, 76 евро и за поемане на разходите за застраховане на имуществото, предоставено на банката като обезпечение, които са в размер на 268, 74 евро, поради което тези изводи не могат да бъдат преразглеждани.

Ответниците са въвели с касационната жалба още едно оплакване, което се отнася до съществуването на всяко едно от разглежданите задължения, които са възникнали в тяхна тежест по договора за кредит. То е за неправилност на извода на въззивния съд, че част от тези задължения не се считат погасени чрез извършено в хода на процеса до приключване на устните състезания пред втората съдебна инстанция плащане на парична сума в размер на 13 300, 33 евро, която е получена от ищеца. Този извод на въззивния съд е обоснован с това, че плащането на посочената сума е направено в хода на изпълнително дело и за него важат задължителните указания, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Тези указания обаче касаят прилагането на процесуалната норма на чл. 235, ал. 3 ГПК единствено в производството по разглеждане на установителен иск по чл. 422 ГПК, чието предявяване е предшествано от проведено заповедно производство и от издаване в него на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и на разпореждане за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК. Прието е, че в този случай ако има събрани суми в хода на изпълнителното производство, образувано по издаден изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение, които са отнесени за удовлетворяване на спорното вземане, те не следва да се съобразяват по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК в исковия процес по чл. 422 ГПК. Исковете, с които съдът е сезиран в настоящото производство, не са предявени по реда на чл. 422 ГПК след проведено заповедно производство, по което да са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на разпореждане за незабавно изпълнение. Ето защо няма как паричната сума от 13 300, 33 евро да е събрана в производство по принудително изпълнение на вземанията, които са предмет на предявените по делото искове. От представените във въззивното производство писмени доказателства и заключението на изготвената в него ССЕ се установява, че тази сума е такава, получена при продажба на активи на ответниците в хода на проведено принудително изпълнение, по което обаче не са събирани процесните вземания, а други вземания, които ищецът е имал към тях. С оглед на тези факти разрешенията, дадени в т. 9 на цитираното тълкувателно решение, са напълно неприложими по настоящото дело. Както беше посочено при отговора на втория въпрос, по който обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване, за въззивния съд възниква задължение по чл. 235, ал. 3 ГПК да съобрази всички факти, настъпили след предявяване на иска, но преди приключване на устните състезания, когато те са от значение за спорното право, а те биха имали такова значение, ако водят до неговото погасяване. Именно такъв е фактът на извършено плащане на сумата от 13 300, 33 евро от ответниците в полза на ищеца, защото се доказва, че той е осъществен след предявяване на исковете, за разглеждане на които е образувано делото, и преди приключване на устните състезания пред въззивния съд, като той е от значение за погасяване на част от предявените в процеса вземания. Апелативният съд обаче не е съобразил този факт, с което е допуснал съществено нарушение на процесуалното правило, предвидено в чл. 235, ал. 3 ГПК, което прави постановеното от него решение неправилно.

Настоящият съдебен състав констатира, че събраните по делото доказателства не са достатъчни, за да може да бъде определен размерът, до който е основателен всеки един от предявените искове, които са предмет на разглеждане от касационния съд. Това е така, тъй като поради допуснатото от въззивния съд нарушение на чл. 162 ГПК не е назначена експертиза, която да определи размера на задължението на ответниците за заплащане на възнаградителна лихва въз основа на уговорките за размера на годишния лихвен процент, постигнати между страните в договора за кредит и в допълнителните споразумения към него от 22.12.2011 г. и от 27.06.2013 г., съгласно които той има различни стойности за периода от отпускане на кредита до неговото обявяване за изцяло предсрочно изискуем, които не съвпадат с прилаганите от кредитора. Определянето на размера на задължението за възнаградителна лихва съобразно тези условия ще направи необходимо да бъде допусната и експертиза, по която вещото лице да извърши ново изчисление и на размера, на който възлиза неплатената част от всяко от задълженията, които са възникнали в тежест на кредитополучателите по договора за кредит и са предмет на предявените в процеса искове, по които делото продължава да е висящо, като при това изчисление ще следва да се отчетат всички плащания, направени от кредитополучателите в изпълнение на задълженията им по договора, включително и осъщественото в хода на процеса плащане на сумата от 13 300, 33 евро. Не следва да бъде съобразявано единствено извършеното в хода на процеса плащане на сумата от 41 300 евро, защото то е взето предвид от въззивния съд, като е отнесено за погасяване на задължението за главница, което е довело до частично отхвърляне на иска за изпълнение на това задължение и решението в тази част е влязло в сила, като необжалвано. Събирането на тези доказателства чрез допускане на експертиза трябва да се извърши служебно от въззивния съд.

Предвид изложеното, следва да се заключи, че въззивното решение е неправилно, поради което трябва да бъде отменено в обжалваната с двете касационни жалби част. Доколкото по делото се налага да бъдат извършени съдопроизводствени действия чрез събиране на доказателства, то на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд трябва да се произнесе и по разпределяне на отговорността за разноските, направени за неговото водене пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1572 от 19.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1843/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, поправено с решение от 16.04.2025 г., постановено по същото дело, в частта, с която след частично потвърждаване на решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр. д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, А. С. Т. и Ц. В. Т. са осъдени да заплатят солидарно на „Ю. Б. АД следните суми: - на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 57 637, 82 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 13.05.2019 г., до окончателното плащане; - на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 8 614, 19 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 5 508, 17 евро, представляваща мораторна лихва, дължима за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 218, 76 евро, представляваща такси по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислени за периода от 26.10.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 268, 74 евро, представляваща задължения по сключени застраховки, дължими по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Ю. Б. АД срещу А. С. Т. и Ц. В. Т. искове с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата над 8 614, 19 евро до 25 656, 45 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.