Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

С. П. Членове:

Р. Д. Т. К. при секретар

Л. Ж. и с участието на прокурора

Ц. Б. изслуша докладваното от председателя

С. П. по административно дело № 1010/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) вр. чл. 4, ал. 1, изр. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

Образувано е по касационна жалба на М. П. К. от гр. Хасково, [ЕГН], чрез адв. А. Г., против решение № 8648/19.12.2025 г., постановено по адм. дело № 793/2024г. по описа на Административен съд – Хасково.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът оспорва съдебното заключение за законосъобразност на процесния Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗ) от 01.03.2022 г. Развива аргументи за недължимост на данък върху превозните средства за 2020 г. и 2021 г. предвид данните от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи. Твърди че прекратяването на регистрацията на превозното средство в случая е настъпило на 28.12.2017 г. и съдът е следвало да приложи закона без да се съобразява с получената информация от органите на МВР. Решаващата инстанция е игнорирала и доказателствата за формирания мълчалив отказ по заявлението за пререгистриране на автомобила. Отправя искане за отмяна на съдебното решение и постановяване на ново по същество, с което обжалваният АУЗ да се отмени изцяло. Претендира присъждане на деловодни разноски за двете инстанции. В последната част на жалбата е заявено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по конкретни въпроси, свързани тълкуването на Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 г., Директива 2014/46/ЕС на ЕП и на Съвета от 03 април 2014 г. и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Ответникът - директор на „Общинска данъчна дирекция“ (ОДД) при О. Х. оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила като правилно и обосновано. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба с позиция за отсъствието на отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата, доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима.

Преди да разгледа спора по същество, настоящият състав на осмо отделение на ВАС следва да се произнесе по искането за отправяне на преюдициално запитване с правно основание чл. 267, 1 и 3 ДФЕС. Формулираните въпроси в касационната жалба са следните:

1. Член 1, член 2, букви „б“, „в“ и „г“ и чл. 3, във връзка с Приложение I, точки II.5 и II.6 от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 година относно документите за регистрация на превозни средства, и Съображение (2) от Директива 2014/46/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година за изменение на Директива 1999/37/ЕО на Съвета относно документите за регистрация на превозни средства, следва ли да се тълкуват в смисъл, че:

1.1. Регистрацията на МПС осигурява административното разрешение за неговата експлоатация в пътното движение само за лицето, което е вписано (регистрирано) като негов титуляр, в качеството му на собственик или носител на правото да експлоатира МПС на друго правно основание в МПС?

1.2. Свидетелството за регистрация на МПС създава ли право за ползване и разпореждане с това МПС за лице, което не е негов притежател и титуляр, макар това лице да разполага с юридически акт (включително и договор) за придобиване на правото на собственост на МПС?

2. Член 17, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, във връзка с прилагането на посочените разпоредби от Директива 1999/37/ЕО и съображение от Директива 2014/46/ЕС, следва ли да се тълкува в смисъл, че:

2.1. Задълженията и отговорностите, които националното право на държава - членка предвижда във връзка със собствеността и експлоатирането на МПС, включително плащането на данък за собствеността върху регистрирано пътно превозно средство, следва да се носят само от лицата, за които е възникнало правото да експлоатират това МПС в пътното движение?

2.2. Гарантираното от чл. 17, пap. 1 от ХОПЕС право на собственост не допуска национална правна уредба, национална административна или съдебна практика, съгласно които данъкът за собствеността върху регистрираното превозно средство се дължи от лице, което не е притежател на свидетелство за регистрация на МПС и не е титуляр по смисъла на чл. 2, буква „г“ от Директива 1999/37/ЕО, макар това лице да разполага с юридически акт (включително и договор) за придобиване на правото на собственост на МПС?

Настоящият съдебен състав намира искането за неоснователно. Съгласно чл. 628 ГПК във вр. с чл. 2 ДР ДОПК, за тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е необходимо това да е от значение за правилното решаване на делото от българския съд. В касационната жалба не са изложени ясни мотиви, доколкото в тази част касаторът препраща изцяло към молбата пред първоинстанционния съд (на л. 132 и сл. от делото). Посочените в нея разпоредби от общностното и националното право не кореспондират по материя, цели и съдържание.

Искането за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267, 1 и 3 ДФЕС следва да бъде отхвърлено, тъй като спорните въпроси по адм. дело № 793/2024 г. по описа на АС – Хасково и адм. дело. № 1010/2026 г. по описа на ВАС, засягат материя извън приложното поле на ДЕС и ДФЕС. Формулираното от процесуалния представител на касатора запитване не се отнася до приложението на национални норми, които да противоречат на норма от правото на Европейския съюз и по-конкретно, на Директива 1999/37/EO на Съвета от 29 април 1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства и Директива 2014/46/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. за изменение на Директива 1999/37/ЕО на Съвета относно документите за регистрация на превозни средства.

Освен липсата на хармонизация в разглежданата данъчна сфера, фактите по делото и търсеното разрешение от административния съд касаят единствено тълкуването и приложението на вътрешното право - ЗМДТ и подзаконовата уредба. Както бе уточнено по-горе, преюдициално запитване се отправя от държава членка до Съда на ЕС тогава, когато се поставя въпрос от общностното право и кумулативно с тази преценка е видно, че преюдициалното решение по него е необходимо, за да се постанови правилен краен съдебен акт, т. е. в случая не е изпълнена нито една от двете предпоставки.

По съществото на спора:

Предмет на оспорване в първоинстанционното производство е бил АУЗ № АУЗД7611000581-1/01.03.2022 г., издаден от гл. инспектор в ОДД при О. Х. потвърден, потвърден с решение рег. индекс № 11-650-2#7 от 29.07.2024 г. на директора на ОДД при същата община, с който на М. П. К. са установени задължения за данък върху превозните средства за 2020 и 2021 г. в общ размер от 3 015,03 лв., от които 2 738,00 лв. – главница и 277,03 лв. - лихви за просрочие.

Административният съд е установил фактите във връзка с молбата на жалбоподателя от 06.06.2024 г. до директора на ОДД и приложеното удостоверение от 06.06.2024 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ – Хасково. Според информацията, към датата на удостоверението влекач „Рено Р 310“ с ДК № [рег. номер] е регистриран на името на „П. Т. ООД – собственик, както и че рег. № на ППС е със статус „невалиден без ГО“. Регистрацията му е била прекратена на 03.11.2016 г. на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП – при уведомяване от „Гаранционен фонд“. На следващо място са отбелязани изявленията в писмо рег. № 11-650-4#6/03.07.2024 г. от „П. Т. ООД и писмо рег. № 125300-19514/19.11.2024 г. от Началник сектор „Пътна полиция“ – Хасково. От последното се установяват причините да не бъде продължена процедурата по пререгистрация и зачисляване на превозното средство в сектор „Пътна полиция“ по заявление № 091253000398 от 09.01.2009 г.

В качеството му на свидетел по делото е разпитан К. А. – съдружник в „П. Т. ООД. От свидетелските показания се установява, че след продажбата на процесното ППС не бил търсен от жалбоподателя с оплакване, че не могъл да го регистрира и с желание да го върне. Преди няколко месеца разбрал за наличието на съдебни дела и когато го попитал защо не го регистрирал, М. К. му казал, че навремето го дал на Автоморга „Ерол“ за отпадъци, но нямал документ за това.

След задължителната проверка по чл. 160, ал. 2 ДОПК първоинстанционният съд е приел, че АУЗ е издаден от компетентен орган в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон.

В решението са поместени мотиви по правната рамка, обуславяща дължимостта и условията за освобождаване за данъка върху превозните средства. Като безспорни са отделени фактите, че М. К. е собственик на ППС по силата на договор за покупко-продажба на автомобила, считано от 30.12.2008 г. съгласно относимата по време редакция на чл. 144, ал. 2 ЗМДТ и никога не е бил вписан по реда на чл. 143, ал. 1 вр. чл. 145, ал. 1 ЗДвП като собственик в АИС „КАТ“. От доказателствата по делото е изяснено, че на 03.11.2016 г. в АИС „КАТ“ е извършено служебно прекратяване на регистрацията на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП, а на 18.10.2024 г. - по чл. 143, ал. 15 ЗДвП. При това положение за процесните периоди превозното средство на жалбоподателя не е било с прекратена регистрация за целите на данъчното облагане и не се установяват препоставките по чл. 58, ал. 4 ЗМДТ за недължимост на данъка от К..

Обжалваното решение на Административен съд – Хасково е валидно, допустимо и правилно.

Установените факти и събраните доказателства по делото са обсъдени от първоинстанционния съд в тяхната съвкупност и взаимовръзка. По възраженията на жалбоподателя съдът е изложил самостоятелни правни изводи, които са в съответствие с изискванията на приложимата нормативна уредба. Наведените с касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК са изцяло неоснователни.

Фактическата обстановка по делото не е спорна. Както правилно е приел решаващият съд, М. К. е придобил правото на собственост върху влекач, марка „Рено Р 130“ с рег. № [рег. номер], рама № VF6RG04F1RM100413, по силата на договор за покупко-продажба на МПС с нотариална заверка на подписите от 30.12.2008 г., декларирал е релевантния за облагането факт пред общинската администрация и за периодите от 01.01.2020 г. до 31.12.2021 г. дължи данък върху превозното средство на основание чл. 53 ЗМДТ. Защитната теза на касатора в тази насока е правно неиздържана, тъй като не е допустимо отклонение от правилото на чл. 53 ЗМДТ. Аргументи за това не могат да бъдат извлечени на база осъщественото хармонизиране на формата и съдържанието на свидетелството за регистрация съгласно Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 г. и Директива 2014/46/ЕС на ЕП и на Съвета от 03 април 2014 г., с цел бъде постигнато по-доброто функциониране на вътрешния пазар.

Разпоредбата на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ предвижда, че за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. Съгласно чл. 58, ал. 5 ЗМДТ - ДВ бр. 97 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г., алинея 4 не се прилага и данъкът се дължи за превозни средства, чиято регистрация е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 ЗДвП, и за превозните средства със служебно прекратена регистрация поради това, че са с табели с регистрационен номер, които не отговарят на изискванията на българските държавни стандарти - БДС 15980 и БДС ISO 7591.

В касационната жалба са развити бланкетни оплаквания във връзка с приключилото производство по адм. дело № 1131/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково. Негов предмет е оспорването на М. К. срещу писмо с рег. № 103000-20365 от 22.10.2024 г. на началник сектор „Пътна полиция“, ОДМВР – Пловдив, в частта относно датата на прекратяването на регистрацията – 18.10.2024 г. на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП и отказът да се прекрати регистрацията, считано от 28.12.2017 г. С определение № 8785/24.09.2025 г. по адм. д. № 9061/2025 г. на ВАС е потвърдена невъзможността да се иска прекратяване на регистрацията на превозното средство с рег. № [рег. номер], с дата от 7 години преди подаване на заявлението. При преценката по главния въпрос за настоящото дело са съобразени както мълчаливият отказ по искането за промяна на регистрацията от 09.01.2009 г., така и информацията за служебно прекратяване на регистрацията на 03.11.2016 г. в АИС „КАТ“ по чл. 143, ал. 10 ЗДвП - липса на платена застраховка „ГО“.

След проверка на заявените пороци от касатора, които са идентични с обсъдените от първоинстанционния съд, и служебна за приложението на материалния закон на основание чл. 218, ал. 2 АПК, настоящата инстанция намира решението на Административен съд - Хасково за правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Заключението на решаващия съд се споделя от настоящия касационен състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, следва да бъде направено препращане към останалата част от мотивите, довели до отхвърляне на жалбата.

При този изход на спора и своевременно заявеното искане за присъждане на разноски, на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 евро, на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 4 и чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. П. К. от гр. Хасково, [ЕГН], обективирано в касационна жалба с вх. № 2697/29.01.2026 г. по описа на ВАС, за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8648/19.12.2025 г., постановено по адм. дело № 793/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково.

ОСЪЖДА М. П. К. от гр. Хасково, [ЕГН], да плати на О. Х. съдебни разноски за касационното производство в размер на 200 (двеста) евро.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ С. П.

секретар:

Членове:

/п/ Р. Д. п/ Т. К.