Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

Т. Н. Членове:

ЕМИЛИЯ И. К. при секретар

С. П. и с участието на прокурора

Д. Д. изслуша докладваното от съдията

И. К. по административно дело № 783/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на М. П. К., [ЕГН], чрез адв. Г., срещу Решение № 8501/11.12.2025 г., постановено по адм. дело № 792/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково, в частта, с която е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗ) № 3562 – 1/26.11.2019 г., издаден от орган по приходите в „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. потвърден с Решение с рег. индекс № 11-650-4#7/29.07.2024 г. на директора на „Общинска данъчна администрация“ при О. Х.

С касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се изводът на съда, според който данъкът за процесното МПС е дължим от лицето в качеството му на негов собственик съгласно правилото на чл. 53 ЗМДТ. Твърди се, че съдът не е съобразил разпоредбите на чл. 4, ал. 3, чл. 14, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от Наредба № I-45/24.03.2000 г. Според ксатора, точният смисъл на изменението на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ (в сила от 01.01.2015 г.), вложен от законодателя, предвижда, че данъчно задължени са лицата, които са регистрирани като собственици на МПС в регистрите, поддържани от МВР. Твърди се, че от К. са били предприети необходимите действия за регистрирането му като собственик на МПС-то, но същото е било неуспешно поради незаконосъобразни действия на органите на МВР, което не е съобразено от съда. Налице доказателства относно формирания от административния орган мълчалив отказ във връзка с подадено заявление за пререгистриране на автомобила, които не са съобразени от решаващата инстанция. Твърди се, че неправилно в съдебния акт са изложени съображения за прекратяване регистрацията на МПС-то на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП, при положение че поддържаното в жалбата основание е това по чл. 143, ал. 15 ЗДвП – поради неизпълнение задължението за регистрация в 2-месечен срок от придобиването му. Възразява се срещу извода на съда, че датата на прекратяване на регистрацията е 18.10.2024 г., която е посочена в писмо на МВР до лицето, а не момента на влизане в сила на нормата на чл. 143, ал. 15 – 28.12.2017 г. Прави се възражение за изтекла 10-годишна давност по отношение установените за 2015 г. задължения.

С касационната жалба се прави и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС относно тълкуването на чл. 1, чл. 2, б. „б“, „в“ и „г“ и чл. 3 вр. Приложение 1, т. II.5 и т. II.6 от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства; съображение (2) от Директива 2014/46/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година за изменение на Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства; чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС във връзка с прилагането на посочените директиви, като са формулирани конкретни въпроси.

Искането е за отмяна на първоинстанционното решение в оспорената част. Претендира се присъждане на разноски за две съдебни инстанции.

Ответникът – директор на „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. чрез юрк. Д., оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила първоинстанционното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а по същество, съдът съобрази следното:

Предмет на обжалване пред административния съд е бил АУЗ № 3562 – 1/26.11.2019 г., издаден от орган по приходите в „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. потвърден с Решение с рег. индекс № 11-650-4#7/29.07.2024 г. на директора на „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. в частта, с която на М. П. К. са установени задължения за данък върху превозните средства, както следва: за 2014 г. –1 369,00 лв. главница, ведно с 728,26 лв. лихви; за 2015 г. – 1 369,00 лв. главница, ведно с 588,63 лв. лихви; за 2016 г. – 1 369,00 лв. главница, ведно с 449,68 лв. лихви; за 2017 г. – 1 369,00 лв. главница, ведно с 310,88 лв. лихви; за 2018г. – 1 369,00 лв. главница, ведно с 171,69 лв. лихви; за 2019 г. – 1 369,00 лв. главница, ведно с 33,08 лв. лихви. В частта на установеното за 2014 г. задължение АУЗ е отменен поради изтекла погасителна давност съгласно чл. 60, ал. 1 ЗМДТ вр. чл. 171, ал. 2 ДОПК, в която част решението не е оспорено и е влязло в сила.

От фактическа страна, административният съд е приел за установено следното:

На 30.12.2008 г., с нотариално заверен договор за покупко-продажба М. К. придобил възмездно от „П. Т. ООД МПС – влекач „Рено Р 130“ с рег. № [рег. номер], рама №VF6RG04F1RM100413, двигател № – без номер, цвят – зелен/сив. На 09.01.2009 г. лицето подало декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ за притежавано пътно превозно средство, без леки автомобили, заведена в община Хасково с вх. № 186/09.01.2009 г. Декларацията е подадена на основание „придобиване на „пътно превозно средство, без леки автомобили“. В полето относно регистрирането на ППС в „КАТ-ПП“ от декларацията не е попълнена информация, като не е посочен номер на регистрацията в сектор „Пътна полиция“ – Хасково.

При оспорване на акта по административен ред от лицето е представено Удостоверение с рег. № 1253-00-9561/06.06.2024 г., издадено от началник на сектор „Пътна полиция“, в което е посочено, че съгласно данни в националната база АИС „КАТ“ М. П. К. никога не е вписван като собственик на процесното МПС, като вписан такъв и към момента на издаване на удостоверението е „П. Т. ООД. Посочено е още, че не се установява на лицето да е постановяван отказ за регистрация на автомобила. В удостоверението е посочено също, че на 03.11.2016 г. в АИС „КАТ“ било извършено служебно прекратяване регистрацията – [рег. номер] по чл. 143, ал. 10 ЗДвП – поради липса на платена застраховка „Гражданска отговорност“. До момента, според удостоверението, в АИС „КАТ“ не е извършвано прекратяване на регистрацията по чл. 143, ал. 15 ЗДвП. Няма данни за прекратяване регистрацията на ППС-то и въз основа заявление на „П. Т. ООД. Към удостоверението е приложена Справка от АИС „КАТ“ от 04.06.2024 г., потвърждаваща данните в удостоверението.

С писмо от 07.06.2024 г. К. е бил уведомен, че удостоверението ще бъде взето предвид при издаване на решението във връзка с оспорване на АУЗ. Изискано е от лицето да представи документ, от който да е видно дали се е разпоредил с правото си на собственост върху спорното МПС. В отговор от 18.06.2024 г. К. е посочил, че не се е разпореждал с процесното МПС поради устен отказ на ОДМВР – Хасково, сектор „Пътна полиция“, да регистрира превозното средство на негово име и да му бъде издадено свидетелство за регистрация. След отказа за регистрация през януари 2009 г. върнал влекача на „П. Т. ООД, което му предоставило информация, че МПС е било предадено впоследствие за разкомплектоване в специализиран обект, но не извършило необходимите действия по прекратяването на регистрацията на МПС. Отправена е молба за изискване на документ от „П. Т. ООД за твърдяното обстоятелство или обяснения в тази връзка, вкл. за връщане на МПС.

До „П. Т. ООД е било изпратено писмо от директора на „Общинска данъчна дирекция“ – Хасково, в отговор на което дружество е посочило, че не му е връщано МПС от М. К., съответно влекачът не е предаден за разкомплектоване. Договорът за покукпо-продажбата на МПС между страните не е развален.

В решението на директора на „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. с което процесният АУЗ е потвърден, е прието, че К. лично е подал декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ, като възраженията, че не е собственик на МПС поради липсата на пререгистрация и невписване промяната в собствеността в талона не водят до извод за недължимост на данъка.

В хода на съдебното производство са представени Писмо рег. № 3103000-20365/22.10.2024 г. от началник сектор „Пътна полиция“ – Пловдив до М. К. в което е посочено, че регистрацията на влекача е служебно прекратена на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП на 18.10.2024 г. и че няма техническа възможност в АИС „КАТ“ да се отрази задна дата на прекратяване 28.12.2017 г.; Заявление № 091253000398 за промяна на регистрацията на ПС с рег. № [рег. номер], подадено от К. на 09.01.2009 г. в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Хасково, с посочени причини за подаване „зачисляване в региона, промяна на собственост“; Писмо рег. № 125300-19514/19.11.2024г. от началник сектор „Пътна полиция“ – Хасково (л. 129), с което се уведомява съдът, че във връзка с подадено Заявление № 091253000398/09.01.2009 г. за промяна на регистрацията на процесното МПС не е последвала пререгистрацията и зачисляването му в сектор „Пътна полиция“. След отпечатването на заявлението нямало данни МПС да било преминало идентификация през контролно-техническия пункт, поради което пререгистрацията му не продължила.

За да отхвърли жалбата в частта, оспорена пред настоящата касационна инстанция, съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган, при спазване на предвидената от закона писмена форма и на приложимите административнопроизводствените правила, както и в съответствие с материалния закон.

Първоинстанционният съд е очертал правната рамка, обуславяща дължимостта на данъка върху превозните средства, като е приел, че с такъв съгласно чл. 52, т. 1 ЗМДТ се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Р. Б. а субект на задължението според чл. 53 ЗМДТ е собственикът, т. е. законът изисква кумулативното наличие на две предпоставки – превозното средство да е собственост на лицето – субект на данъчното задължение, и автомобилът да е регистриран.

Прието е за безспорно установено, че М. К. е собственик на процесното МПС по силата на договора за покупко-продажба на автомобила, считано от 30.12.2008 г. съгласно относимата по време редакция на чл. 144, ал. 2 ЗМДТ, както и че никога не е бил вписан по реда на чл. 143, ал. 1 вр. чл. 145, ал. 1 ЗДвП като собственик на процесното МПС в АИС „КАТ“. По отношение на регистрацията съдът е приел, че съгласно § 2, т. 4 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба № I-45 от 24.03.2000 г./ Наредбата), впоследствие възприето и в ЗДвП (§ 6, т. 18а), „регистрация“ е административно разрешение за превозното средство да участва в пътното движение, включващо идентификацията на превозното средство и издаването на регистрационен номер. Въз основа доказателствата по делото е прието, че и това законово изискване, обуславящо дължимостта на данъка, е изпълнено, тъй като процесното МПС е регистрирано първоначално на 15.05.1985 г., след което е пререгистрирано на 13.06.2002 г., като към момента на издаване не акта е имало действаща регистрация.

За неподкрепени от доказателствения материал по делото са възприети твърденията на К. за извършен опит за пререгистрация на влекача, както и за връщане на МПС-то на продавача и извършено от него разкомплектоване. Според съда, дали в регистрите на МВР, съответно в свидетелството за регистрация е посочено различно лице като собственик (в случая „П. Т. ООД), е ирелевантно обстоятелство по отношение данъчното облагане на автомобила, доколкото същият е бил регистриран, т. е. е имал разрешение да се движи по пътната мрежа в страната.

Неприложими, според първоинстанционния съд, спрямо предмета на спора са разпоредбите на чл. 143, ал. 10 и ал. 15 ЗДвП. По-конкретно – служебното прекратяване на регистрацията на влекача на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП, извършено на 03.11.2016 г., поради липса на застраховка „Гражданска отговорност“, не отменя дължимостта на данъка, тъй като прекратяването на това основание не препятства трайното движение на МПС и зависи изцяло от волята на собственика. В подкрепа на този извод съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 58, ал. 5 ЗМДТ (в сила от 01.01.2018 г.), според която данъкът е дължим и в хипотезата по чл. 143, ал. 10 ЗДвП. По отношение неприложимостта на чл. 143, ал. 15 ЗДвП (в сила от 27.12.2017 г.), съдът е посочил, че липсват данни за прекратяване регистрацията на посоченото основание, тъй като не е спазен редът, предвиден в ал. 9 и ал. 11 на нормата.

Формиран е решаващ извод, според който за целия период автомобилът е бил регистриран, като не се установяват предпоставки по чл. 58, ал. 4 ЗМДТ, обуславящи недължимостта на данъка от К..

Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно.

Основателно е възражението на касатора, че установените с АУЗ задължения за данък върху превозните средства за 2015 г. са погасени по давност, което налага отмяна на оспореното съдебно решение в тази му част.

Съобразно чл. 171, ал. 2 ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. В конкретния случай се касае за задължение по чл. 1, ал. 1, т. 5 ЗМДТ, като съгласно чл. 60, ал. 1, изр. първо ЗМДТ (ред. ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.) данъкът върху превозните средства се плаща на две равни вноски в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим.

Съобразно чл. 171, ал. 2 ДОПК давността е започнала да тече на 01.01.2016 г. и е изтекла на 31.12.2025 г. По делото не са налице данни и доказателства за прилагане на предвидените в чл. 171, ал. 2 ДОПК изключения.

С оглед изложеното решението, в частта, с която е отхвърлена жалбата по отношение на установените с АУЗ задължения за данъчен период 2015 г., следва да бъде отменено поради изтекла погасителна давност. Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските.

По отношение на останалите установени с АУЗ задължения – за 2016 г., 2017 г., 2018 и 2019 г., касационната жалба е неоснователна.

Съдът е установил точно и пълно относимите към предмета на спора факти, въз основа на които е формирал правилни изводи по приложението на материалния и процесуален закон.

Съгласно чл. 52, т. 1 и чл. 53 ЗМДТ обект на облагане с данък върху превозните средства са превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа на Р. Б. а задължени за данъка са собствениците на превозните средства.

Според § 2. т. 4 от ДР на Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. в приложимите редакции (към ДВ, бр. 57 от 13.07.2007 г. и към ДВ, бр. 62 от 01.08.2017 г.), възприета и в § 6, т. 18а от ДР на ЗДвП (ДВ, бр. 101 от 2016 г.), „регистрация“ е административно разрешение за превозното средство да участва в пътното движение, включващо идентификацията на превозното средство и издаването на табели с регистрационен номер. По пътищата, отворени за обществено ползване, се допускат само моторни превозни средства и ремаркета, които са регистрирани – чл. 140, ал. 1 ЗДвП. Законът дефинира и прекратяването на регистрацията, като според § 6, т. 69 от ДР на ЗДвП (ДВ, бр. 97 от 2017 г.) това е отмяна на разрешението превозното средство да се използва в пътното движение.

Разпоредбата на чл. 144, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП поставя изискване при прехвърляне собствеността на регистрирани автомобили, освен обикновената писмена форма, и за нотариална заверка на подписите.

От така очертаната правна уредба, както правилно е приел и административният съд, данък върху превозните средства се дължи от собственика на превозното средство, ако то е регистрирано за движение по пътната мрежа на Р. Б.

В конкретния случай е безспорно установено, че М. К. е закупил на 30.12.2008 г., с нотариално заверен договор за покупко-продажба, процесния автомобил от „П. Т. ООД, т. е. лицето е станало собственик на МПС-то, поради което на основание чл. 53 ЗМДТ се явява данъчно задължено за данъка по чл. 1, ал. 1, т. 5 ЗМДТ. По делото е установено също, че първоначалната регистрация на процесния влекач е от 15.05.1985 г., като на 13.06.2002 г. е вписана промяна – във връзка с придобиване му от „П. Т. ООД, т. е. към момента на придобиване на МПС от К. МПС-то е било регистрирано по смисъла на ЗДвП.

С оглед наличието на валидно сключена сделка в изискуемата от закона форма, съответно настъпил транслативен ефект, както и при липса на доказателства за последваща промяна в собствеността, задължено лице по чл. 53 ЗМДТ се явява М. К., както е приел и съдът. Твърденията на касатора за разваляне на сделката и връщане влекача на „П. Т. ООД са останали изцяло неподкрепени от доказателствения материал по делото, включително противоречат на обясненията, дадени от дружеството в отговор на връченото от директора на „Общинска данъчна дирекция“ – Хасково писмо. В този смисъл неоснователно касаторът твърди, че липсата на пререгистриране на автомобила, съответно липсата на вписването му като собственик в свидетелството за регистрация на влекача, го дисквалифицират като собственик за данъчни цели. Различен извод не следва и от разпоредбата на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ (ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.), според която размерът на данъка се определя от служител на общинската администрация въз основа на данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи, и се съобщава на данъчно задълженото лице. Нормата касае автоматичен обмен на данни между МВР и съответната общинска администрация по отношение администрирането на данъчните задължения. Аналогично, неотносими спрямо дължимостта на данъка, са и нормите на чл. 4, ал. 3, чл. 14, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от Наредба № I-45/24.03.2000 г., които се отнасят до съответните данни, подлежащи на вписване в свидетелството за регистрация, както и удостоверителната функция на същото.

С оглед изложеното, правно ирелевантно в случая спрямо качеството задължено лице е дали К. е положил необходимите усилия да изпълни административноправното си задължение за регистрирането му като собственик в регистрите на АИС „КАТ“, съответно за отразяване промяната в собствеността в свидетелството за регистрация на МПС-то. Принципно обаче и с оглед развитите от касатора съображения, следва да бъдат споделени мотивите на административния съд относно липсата на доказателства в този смисъл, включително по отношение постановяване на „мълчалив отказ“. Напротив, от Писмо рег. № 125300-19514/19.11.2024 г. на началник сектор „Пътна полиция“ – Хасково се установява, че след подаване на Заявление № 091253000398/09.01.2009 г. за промяна на регистрацията на процесното МПС, същото не е преминало идентификация през контролно-техническия пункт, поради което пререгистрацията му не е продължила, т. е. непререгистрирането на влекача е резултат от проявената от лицето пасивност.

На следващо място, правилно и обосновано административният съд е приел, че не следва отмяна на АУЗ на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП вр. чл. 58, ал. 4 (Ред. към ДВ, бр. 95 от 01.12.2009 г. и Ред. към ДВ, бр. 98 от 27.11.2018 г.) и ал. 5 ЗМДТ (ДВ, бр. 97 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.) Според разпоредбата на чл. 58, ал. 4, изр. първо ЗМДТ, и в двете приложими по време редакции, за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. Съгласно чл. 58, ал. 5 ЗМДТ, алинея 4 не се прилага и данъкът се дължи за превозни средства, чиято регистрация е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 от Закона за движението по пътищата, и за превозните средства със служебно прекратена регистрация поради това, че са с табели с регистрационен номер, които не отговарят на изискванията на българските държавни стандарти - БДС 15980 и БДС ISO 7591.

Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 10 ЗДвП (ред. ДВ, бр. 102 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) служебно се прекратява регистрацията на пътни превозни средства, за които е получено уведомление от Гаранционния фонд по чл. 574, ал. 11 от Кодекса за застраховането, и се уведомява собственикът на пътното превозно средство. Служебно прекратена регистрация на пътно превозно средство се възстановява служебно при предоставени данни за сключена застраховка от Гаранционния фонд по реда на чл. 574, ал. 6 или по желание на собственика след представяне на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Както и административният съд е приел, служебното прекратяване регистрацията на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП на 03.11.2016г. в АИС „КАТ“ поради липса на платена застраховка „Гражданска отговорност“ не отменя дължимостта на данъка. Този извод се подкрепя от мотивите към проекта на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи, с който е приет текстът на чл. 58, ал. 5 ЗМДТ, регламентиращ изключение относно недължимостта на данъка, предвидена в ал. 4 на нормата. От мотивите на законопроекта следва еднозначен извод, че данъкът върху превозните средства се дължи за възможността същите да бъдат ползвани, макар да са със служебно прекратена регистрация (в този смисъл и Решение № 5099/24.04.2024 г., постановено по адм. дело № 11393/2023 г. на ВАС и Решение № 9103/23.07.2024 г., постановено по адм. дело № 3860 на ВАС). При заплащане на застраховката, което условие е оставено изцяло на волята на субекта, регистрацията се подновява автоматично, като ползването на автомобила по предназначение е възможно, т. е. в хипотезата на чл. 143, ал. 10 ЗДвП не е налице трайно отпадане възможността за експлоатиране на превозното средство, което да обуслови недължимостта на данъка съгласно чл. 58, ал. 4 ЗМДТ.

Неоснователно в касационната жалба се твърди, че данъкът е недължим за данъчните периоди 2018 г. и 2019 г. на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП (Ред. към ДВ, бр. 77 от 26.09.2017 г., в сила от 28.12.2017 г.) вр. чл. 58, ал. 4 ЗМДТ. Съгласно чл. 143, ал. 6 ЗДвП (Ред. към ДВ, бр. 101 от 20.12.2016 г.) прекратяване на регистрацията на регистрирано пътно превозно средство се извършва с отбелязване в свидетелството за регистрация въз основа на писмено заявление от собственика и предоставяне на табелите с регистрационните номера. Със заявлението собственикът на пътното превозно средство представя документи, че то е прието за разкомплектуване, или декларация за съхраняването му в частен имот по образец, утвърден със заповед на министъра на околната среда и водите и съгласуван с министъра на вътрешните работи. Съгласно чл. 143, ал. 15 ЗДвП, служебно, с отбелязване в автоматизираната информационна система, се прекратява регистрацията на регистрирано пътно превозно средство на собственик, който в двумесечен срок от придобиването не изпълни задължението си да регистрира превозното средство.

На първо място, следва да се посочи, че прекратяването на регистрацията е извършено по молба на М. К. от 10.10.2024 г. за прекратяване на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП, с която е поискано прекратяване, считано от 28.12.2017 г. В тази връзка на лицето е връчено писмо рег. № 103000-20365/22.10.2024 г., издадено от началник сектор „Пътна полиция“ – Пловдив, с което е уведомено, че регистрацията на влекача е служебно прекратена на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП на 18.10.2024 г., като няма техническа възможност в АИС да бъде отразена заявената задна дата на прекратяване. Писмото е оспорено по съдебен ред, като жалбата на К. е оставена без разглеждане с Определение № 6649/21.07.2025 г., постановено по адм. дело № 1131/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково, потвърдено с Определение № 8785/24.09.2025 г., постановено по адм. дело № 9061/2025 г. по описа на ВАС. Изложени са съображения, че мотивите на акта не подлежат на самостоятелно оспорване досежно датата на прекратяване на регистрацията, както и че актът като краен резултат съответства на заявеното от лицето, поради което за него не е налице правен интерес от оспорване. От посоченото следва, че към датата на издаване на акта не е било налице прекратяване на регистрацията по реда на чл. 143, ал. 15 ЗДвП.

Второ, по делото липсват данни, а и твърдения, от страна на К. да са предприети действия за прекратяване регистрацията по чл. 143, ал. 6 ЗДвП, като за лицето, през процесните данъчни периоди е била налице възможност да използва автомобила по предназначение, което именно обуславя дължимостта на данъка.

На следващо място, анализът на цитираната по-горе норма на чл. 143, ал. 15 ЗДвП обосновава извод, че в случая фактическото прекратяване на регистрацията се осъществява посредством АИС „КАТ“, като липсва законово вменено задължение за постановяване на нарочен акт или извършване на определено действие от конкретно длъжностно лице или административен орган (в този смисъл Решение № 7391 от 22.07.2022 г., постановено по адм. дело № 1295/2022 г.). За органа не е предвиден срок, в който следва да извърши прекратяването на регистрацията в системата. Доколкото лицето е проявило пасивност да прекрати регистрацията по законово предвидения ред, и с оглед липсата на предвиден срок за служебното ѝ прекратяване, не би могла да бъде споделена тезата, че данъкът е недължим по силата на закона, считано от датата на влизане в сила на нормата на чл. 143, ал. 15 ЗДвП – 28.12.2017 г.

По гореизложените съображения настоящият касационен състав приема, че обжалваното решение, в посочената част, е постановено в съответствие с материалния закон и при обоснованост на правните изводи, поради което следва да бъде оставено в сила.

Неоснователно е искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, със следните въпроси:

„1.1. Регистрацията на МПС осигурява административното разрешение за неговата експлоатация в пътното движение само за лицето, което е вписано (регистрирано) като негов титуляр, в качеството му на собственик или носител на правото да експлоатира МПС на друго правно основание в МПС?

1.2. Свидетелството за регистрация на МПС създава ли право за ползване и разпореждане с това МПС за лице, което не е негов притежател и титуляр, макар това лице да разполага с юридически акт (включително и договор) за придобиване на правото на собственост на МПС?

2. Член 17, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, във връзка с прилагането на посочените разпоредби от Директива 1999/37/ЕО и съображение от Директива 2014/46/ЕС, следва ли да се тълкува в смисъл, че:

2.1. Задълженията и отговорностите, които националното право на държава - членка предвижда във връзка със собствеността и експлоатирането на МПС, включително плащането на данък за собствеността върху регистрирано пътно превозно средство, следва да се носят само от лицата, за които е възникнало правото да експлоатират това МПС в пътното движение?

2.2. Гарантираното от чл. 17, пap. 1 от ХОПЕС право на собственост не допуска национална правна уредба, национална административна или съдебна практика, съгласно които данъкът за собствеността върху регистрираното превозно средство се дължи от лице, което не е притежател на свидетелство за регистрация на МПС и не е титуляр по смисъла на чл. 2, буква „г“ от Директива 1999/37/ЕО, макар това лице да разполага с юридически акт (включително и договор) за придобиване на правото на собственост на МПС?“.

Съгласно чл. 628 ГПК вр. чл. 144 АПК и § 2 от ДР на ДОПК съдът прави запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Анализът на нормата, както и на разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК налага извод, че запитване може да бъде направено при неяснота относно тълкуването на приложимите разпоредби на правото на Европейския съюз, относими към конкретния правен спор. Преюдициалното запитване следва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване дали е налице противоречие на националното право с норми на европейското право.

В процесния случай нито един от формулираните от касатора въпроси не касае установяване противоречие на националното право с норми на европейското право, като такова обективно противоречие изобщо не е посочено и обосновано от касатора в поставените въпроси, включително доводи в този смисъл не се съдържат и в молбата, подадена до Административен съд - Хасково. Следва да се посочи също, че посочените в искането норми на ПЕС не кореспондират по материя, цели и съдържание с предмета на спора, доколкото касаят реда и начина за издаването на документи за регистрация на превозни средства, издавани от държавите членки. Поставените въпроси целят изместване предмета на спора, който се свежда до дължимостта на данък за МПС от собственика му в хипотеза на липса на пререгистрация в АИС на КАТ и в свидетелството за регистрацията му в контекста на данъчното облагане. Нужно е да се отбележи също, че придобиването право на собственост на МПС и дължимостта на данъка върху превозните средства, който е местен такъв, са въпроси, предмет на националната уредба, като липсва хармонизация с правото на ЕС.

По изложените съображения искането е неоснователно и следва да се остави без уважение.

При този изход на спора разноски се следват в полза и на касатора, и на ответника. Общият материален интерес възлиза на 10 496,22 лв., като уважената част на жалбата се равнява на 4 054,89 лв., а отхвърлена – на 6 441,33 лв. Разноските, извършени от касационния жалбоподател за двете съдебни инстанции, възлизат на общо 704,14 евро, като пропорционално на уважената част от жалбата в полза на страната се следват 272,02 евро. В полза на административния орган, съобразно приложимата редакция на чл. 161, ал. 1 ДОПК вр. чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 3, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г., пропорционално спрямо отхвърлената част от жалбата се следват 423,63 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение за две инстанции.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. П. К., обективирано в касационна жалба вх. № 1884/22.01.2026 г. по описа на ВАС, за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

ОТМЕНЯ по жалба на М. П. К. Решение № 8501/11.12.2025 г., постановено по адм. дело № 792/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково, в частта, с която е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 3562 – 1/26.11.2019 г., издаден от орган по приходите в „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. потвърден с Решение с рег. индекс № 11-650-4#7/29.07.2024 г. на директора на „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. в частта на установените за 2015 г. задължения за данък върху превозните средства в размер на 1 369,00 лв. главница, ведно с 588,63 лв. лихви, както и в частта за разноските, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 3562 – 1/26.11.2019 г., издаден от орган по приходите в „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. потвърден с Решение с рег. индекс № 11-650-4#7/29.07.2024 г. на директора на „Общинска данъчна администрация“ при О. Х. в частта на установените за 2015 г. задължения за данък върху превозните средства в размер на 1 369,00 лв. главница, ведно с 588,63 лв. лихви.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 8501/11.12.2025 г., постановено по адм. дело № 792/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково в останалата част.

ОСЪЖДА М. П. К., [ЕГН], да заплати в полза на О. Х. сума в размер на 423,63 евро, представляваща разноски за две съдебни инстанции.

ОСЪЖДА О. Х. да заплати в полза на М. П. К., сума в размер на 272,02 евро, представляваща разноски за две съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ Т. Н.

секретар:

Членове:

/п/ Е. И. п/ И. К.