РЕШЕНИЕ № 95

гр. София, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВърховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

З. Р. секретаря Ц. Н. разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2620 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 53/25.03.2025 г. по гр. д. № 423/2024 г. на Окръжен съд – Разград за обезсилване на решение № 595/04.10.2024 г. по гр. д. № 722/2024 г. на Районен съд – Разград като постановено по нередовна искова молба на Адвокатско дружество „А. и Ко“ [населено място] за осъждане на Р. С. Х. и Н. А. А. да заплатят общо сумата 20 412.00 лв. – възнаграждение за адвокатска защита и представителство по гр. д. № 68/2018 г. на Окръжен съд – Разград, като производството по делото е прекратено (чл. 270, ал. 3, изр. 1, вр. чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3 ГПК).

Касационното обжалване е допуснато по процесуалноправните въпроси: Кога исковата молба по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, съдържа необходимите реквизити по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК; какви са указанията, които въззивният съд е длъжен да даде, ако тя не отговаря на тези съдържателните изисквания, и какви са последиците от твърденията на кредитора, въведени във въззивното производство по иска по чл. 422 ГПК, че вземането му е в по-висок размер от размера в заявлението, по което е издадена заповедта за изпълнение?

По повдигнатите въпроси:

Искът по чл. 422 ГПК е сред установителните, предвидени в закона, а правният интерес от предявяването му законът обуславя от положителни процесуални предпоставки, произтичащи от целта на иска – заповедта за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, да влезе в сила (чл. 416, ал. 2 ГПК) и да породи правни последици – установяване на вземането със сила на пресъдено нещо, регулиращо действие в отношенията между кредитора и длъжника и изпълнителна сила (за заповедта по чл. 417 ГПК – да стабилизира изпълнителната й сила). Това обяснява засилените задължения на съда в установяване на правния интерес – разяснените в т. 10 ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, но и с проверката дали исковата молба е съобразена с изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. При извършването й съдът е длъжен да се увери, че кредиторът е предявил иска за установяване на вземането по заповедта за изпълнение, която се издава по твърденията на кредитора в заявлението, верността на които заповедният съд не проверява, но е необходимо те да очертават белезите, индивидуализиращи вземането – фактите, които го пораждат, и неговото съдържание/размер. Съответни на твърденията в заявлението, по което е издадена заповедта за изпълнение, следва да са и твърденията в обстоятелствената част и искането за защита по чл. 422 ГПК. С подаването на такава искова молба изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК не са спазени, ако: 1) заявлението не съдържа или съдържа неясни твърдения по основанието и/или размера на вземането, а не ги съдържа и обстоятелствената част и/или искането за защита в исковата молба по чл. 422 ГПК (необжалваема, освен по разноските, е всяка заповед за изпълнение, включително за неиндивидуализирано в основанието и/или размера си вземане, но порокът е поправим с исковата молба по чл. 422 ГПК) или 2) заявлението съдържа ясни твърдения за основанието и размера на вземането, но не ги съдържа или съдържа неясни твърдения исковата молба по чл. 422 ГПК. Когато тези нередовности се констатират за пръв път от въззивния съд, той дава указания ищецът да ги отстрани, а при неизпълнението им в срок, обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството (чл. 270, ал. 3, изр. 1, вр. чл. 129, ал. 2 и ал. 4 ГПК). Влязлото в сила решение по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК е основание заповедният съд да обезсили заповедта за изпълнение – с обратна сила се заличават последиците на нередовно предявения иск по чл. 422 ГПК. Ако ищецът изпълни указанията, исковата молба се счита за редовна от деня на подаването й (чл. 129, ал. 5 ГПК), а иска по чл. 422 ГПК въззивният съд е длъжен да разгледа по същество (чл. 271, ал. 1 ГПК).

Исковата молба не е нередовна, когато заявлението съдържа ясни твърдения за основанието и размера на вземането, но за пръв път въззивният съд констатира, че макар кредиторът да е спазил срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, с иска е заменил основанието/фактите, които пораждат вземането по заповедта за изпълнение, а първостепенният съд е разгледал иска, като го е квалифицирал по чл. 422 ГПК. Въззивният съд е длъжен да съобрази, че предявеният иск е за вземане, за което няма издадена заповед за изпълнение, да даде указания и срок кредиторът да внесе таксата 4 % и да поясни дали поддържа искането за установяване на вземането или иска осъждането на длъжника. Ако кредиторът изпълни указанията в срок, въззивният съд отменя първоинстанционното решение по чл. 422 ГПК и разглежда по същество спора за вземането, за което кредиторът не е снабден със заповед за изпълнение. Ако кредиторът не изпълни указанията, въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството – иск по чл. 422 ГПК не е предявяван, а кредиторът не е поправил нередовностите на исковата молба по предявения иск за вземане, за което кредиторът не е снабден със заповед за изпълнение. И в двете хипотези влязлото в сила въззивно решение е основание заповедният съд да обезсили издадената заповед за изпълнение - с обратна сила се заличават последиците на иск по чл. 422 ГПК, какъвто кредиторът не е предявявал.

Исковата молба по чл. 422 ГПК не е нередовна, когато въззивният съд констатира, че в заявлението кредиторът е индивидуализирал вземането по основание, но наред с установителния иск, предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, е добавил и друго основание, от което произтича вземането по заповед за изпълнение, т. е. е предявил и евентуален осъдителен иск. Въззивният съд постановява решение по съществото на спора, като процедира съгласно чл. 271, ал. 1 или ал. 2 ГПК. При първоинстанционно решение за отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК и непроизнасяне по евентуалния иск, пропускът е отстраним по реда и условията в чл. 250 ГПК.

Исковата молба по чл. 422 ГПК не е нередовна и когато с предявения в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК иск кредиторът претендира по-висок размер от вземането по заповедта за изпълнение. Тогава наред с установителния иск по чл. 422 ГПК той е предявил и осъдителен иск за разликата. Допустимо е кредиторът за пръв път да претендира тази разлика пред въззивния съд. Непромененото основание на иска не влошава положението на длъжника/на ответника, а когато претенцията не е заявявана като частична, кредиторът не разполага с възможност да предяви разликата в отделно производство – арг. от чл. 126 и чл. 296 ГПК. При внесена такса 4 % върху тази разлика, в решението по чл. 271, ал. 1 ГПК въззивният съд постановява отделен диспозитив за нея. Когато кредиторът не е внесъл таксата, въззивният съд дава указанията по чл. 129, ал. 2, вр. чл. 128, т. 2 ГПК, а при неизпълнение в срок, връща претенцията за разликата. По реда и условията в чл. 274, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК подлежи на обжалване и определението, с което въззивният съд отказва да приеме осъдителната претенция на кредитора, и определението, с което въззивният съд връща молбата за тази разлика.

Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК установителният иск се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а в производството по чл. 422 ГПК съдът е длъжен да разгледа обоснованите във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания - по основанието, от което произтича вземането по заповедта за изпълнение, за недействителност на това основание, за погасяване на вземането, включително когато длъжникът не е подал отговор на исковата молба. Изложеното допуска с предявяването на иска по чл. 422 ГПК кредиторът да изложи наред с твърденията за белезите, които пораждат вземането по заповедта за изпълнение, и твърдения по извършените оспорвания във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. Изразеното становище, респ. факти, с които кредиторът въвежда своите доводи/реплики са несъотносими към изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. Верността им, респ. основателността на направените от кредитора доводи/реплики във връзка с оспорванията във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК въззивният съд разглежда в решението по съществото на спора.

Отговорът се основава на т. 4 ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, която съгласно т. 5 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС има запазено, задължително действие, на т. 11 ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС и на мотивите към т. 7б ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС.

По касационната жалба на ищеца Адвокатско дружество „А. и Ко“ срещу решението по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК:

Производството по гр. д. № 722/2024 г. пред Районен съд – Разград е образувано по искова молба, подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК от кредитора Адвокатско дружество „А. и Ко“ [населено място], след като длъжниците Р. С. Х. и Н. А. А. в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са възразили срещу издадената заповед за изпълнение № 205/12.03.2024 г. по ч. гр. д. № 287/2024 г. на Районен съд – Разград за вземане за сумата 20 412.00 лв. Писмен договор от 11.01.2018 г. е основанието/източникът на вземането, което кредиторът е предявил със заявлението, по която е издадена заповедта за изпълнение и в исковата молба, с която е предявил иска по чл. 422 ГПК. Кредиторът/ищецът е твърдял, че с договора се е задължил срещу възнаграждение да защитава и представлява ответниците пред всички държавни органи в производство по ЗОПДНПИ, преминало през административна и съдебна фаза и приключило с влязло в сила въззивно решение за отхвърляне на иска по гр. д. № 68/2018 г. на ОС – Разград, с който КОНПИ е искала да се отнеме в полза на държавата незаконно придобито имущество на обща стойност 207 000.00 лв., като ответниците не са платили на адвокатското дружество възнагражденията за защита и представителството пред всяка от трите съдебни инстанция, възникнали в минималните размери по НМРАВ.

С отговора на исковата молба длъжниците/ответниците са възразили, че с договора от 11.01.2018 г. възнаграждения не са уговаряни, а са сключили друг договор от 17.04.2018 г., с който са уговорили и платили възнаграждение 5 000 лв. на адв. И. Н. А. за представителство и защита по приключилото дело. Оспорването на основанието на вземането по заповедта за изпълнение са въвели с възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, а тогава са представили и договорът от 17.04.2018 г.

В производството по чл. 422 ГПК ищецът е реплекирал, че поддържа твърденията в исковата молба, че възнаграждението за сумата 5 000 лв. по договора от 17.04.2018 г. е за представителство и защита в административната фаза на производството по ЗОПДНПИ и за отговора на исковата молба по гр. д. № 68/2018 г. на ОС – Разград, а макар в договора от 11.01.2018 г., който ответниците са сключили с адвокатското дружество да не са уговорени възнаграждения, са се съгласили с механизъм за определянето им – с анекси и в размери, не по-ниски от минималните в НМРАВ. Ищецът е добавил, че макар анекси да не са подписвани, минималните размери в Наредбата обвързват страните. Пред първата инстанция ищецът е подал допълнителна молба с твърдения, че при цена на исковете/стойност на имуществото за сумата 207 530.60 лв., чието отнемане КОНПИ е претендирала по ЗОПДНПИ, минималният размер на възнагражденията за всяка съдебна инстанция, определени в минималните размери по НМРАВ, е за сумата 5 680.60 лв., т. е. ответниците му дължат общата сума 17 041.80 лв. за трите инстанции или 20 457.36 лв. с включен ДДС. Размерът на вземането е по-висок от размера на вземането по заявлението по издадената заповед за изпълнение, респ. от размера, предявен с исковата молба по чл. 422 ГПК.

С първоинстанционното решение съдът е приел, че е сезиран с исковете, предвидени в чл. 422 ГПК, и ги е отхвърлил в размер на вземането по издадената заповед за изпълнение.

Първоинстанционното решение е обжалвано от кредитора/ищеца.

С определение № 112/29.01.2023 г. по гр. д. № 423/2024 г. въззивният съд е отменил определението за даване на ход по същество (чл. 253 ГПК) и на основание чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 127, т. 4 и 5 ГПК е указал на ищеца в 1-седмичен срок да уточни: 1) на какво основание твърди ответниците да са платили сумата 5 000 лв., и 2) какъв е размерът на претендираните възнаграждения за всяка от трите инстанции, през които е преминало гр. д. № 68/2018 г. на Окръжен съд – Разград, включително като съобрази договора от 11.01.2018 г.

С молба от 11.02.2025 г. ищецът е заявил да поддържа твърденията, че договорът от 17.04.2018 г. не изключва вземанията по договора от 11.01.2018 г. – по него ответниците дължат не на адв. И. А., а на адвокатското дружество възнагражденията за осъществено представителство, като вземанията са възникнали в размерите по молбата, включват ДДС и са в общ размер, по-висок от вземането по заповедта за изпълнение.

Вместо да даде дължимите указания и срок на ищеца да внесе таксата 4 % върху разликата на вземането с твърдян източник договора от 11.01.2018 г., която е над размер на вземането в заповедта за изпълнение и която се претендира с молбата от 11.02.2025 г., с определение № 153/14.02.2025 г. по гр. д. № 423/2024 г. въззивният съд е приел, че нередовностите на исковата молба не са поправени и е указал на ищеца в 1-седмичен срок да уточни: 1) основанието на задължението за сумата 5 000 лв., която признава за възникнало и погасено от ответниците, и 2) размерите на претендираните възнаграждения за представителството им от адвокатското дружество пред всяка инстанция, през която е преминало делото по ЗОПДНПИ, как са уговорени и включват ли ДДС, като ищецът следвало да съобрази клаузите в договора от 11.01.2018 г. и изискванията за редовност на исковата молба по частичен иск, разяснени с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. ОСГТК на ВКС. В нарушение на чл. 129, ал. 4 ГПК въззивният съд е отнесъл твърденията по доводите/репликите на ищеца в исковата и допълнителните молби към изискванията за редовност на исковата молба по чл. 422 ГПК, въпреки че тя изначално отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК.

В изпълнение на незаконните указания, дадени от въззивния съд с определението от 14.02.2025 г., с молба от 26.02.2025 г. ищецът: 1) отново е заявил, че поддържа твърденията си за различно от претендираното с иска основание на уговорената и платена от ответниците сума 5 000 лв. – по договора от 17.04.2018 г., 2) обяснил е механизма, по който претендира възнагражденията и счита да произтича от договора от 11.01.2018 г., и 3) е заявил, че вземанията включват ДДС и са възникнали в размерите по молбата от 11.02.2025 г.

В откритото съдебно заседание от 11.03.2025 г. въззивният съд е докладвал двете молби и е дал ход на производството по същество.

С обжалваното решение с позоваване на двете определения, които е квалифицирал по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че ищецът не е поправил нередовностите на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, включително поради недопустимо искане за осъждане на ответниците за възнаграждения в размери, надхвърлящи размера на вземанията по заповедта за изпълнение. Обезсилил е първоинстанционното решение и е прекратил производството.

Настоящият състав намира за основателни оплакванията в касационната жалба, че решението по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК е неправилно. Двете определения, с които въззивният съд е третирал редовната искова молба като нередовна с мотиви, основани на твърденията на ищеца, относими не към основанието и размера на вземането по заповедта за изпълнение, респ. по предявения установителен иск, а към въведените от ищеца реплики – ответниците да са уговорили и платили възнаграждение по друг договор от 17.04.2018 г., сключен с адв. И. А. в лично качество, а не по договора от 11.01.2018 г., сключен с адвокатското дружество, са в съществено нарушение по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2 ГПК, а и по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. По искането в молбата от 11.02.2025 г. въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че при редовната искова молба по чл. 422 ГПК кредиторът предявява и осъдителна претенция за разликата, да му даде указания и срок за внасяне на таксата 4 %, и в зависимост от изпълнението им, да се произнесе по съществото на иска по чл. 422 ГПК, респ. да постанови отделен диспозитив за тази разлика.

Неправилното решение следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав на Окръжен съд – Разград.

При новото разглеждане въззивният съд следва да определи отговорността на страните за разноските, включително направените пред касационната инстанция.

При тези мотиви, съдътРЕШИ :ОТМЕНЯ решение № 53/25.03.2025 г. по гр. д. № 423/2024 г. на Окръжен съд – Разград.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Окръжен съд – Разград, който е длъжен да процедира съобразно дадените по-горе указания.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.