ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 698

гр.София, 13.02.2026 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичянкато разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №2789 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество срещу въззивно решение № 58 от 24.03.2025 год., постановено по в. гр. дело № 489/2024 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което, като е потвърдено решение № 260005 от 21.06.2024 год., постановено по гр. дело № 2903/2020 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, са отхвърлени предявените от Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество /понастоящем Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество/ срещу Д. А. П. и К. Т. Я. искове за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност от 217 007.77 лв. /подробно описано в съдебния акт/.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил търсил причинно-следствена връзка между престъпната дейност и придобитото имущество, въвеждайки несъществуващо в Закона за отнемане на незаконно придобито имущество /ЗОНПИ/ изискване, в противоречие с принципите и целите на закона, насочени към защита на обществения интерес. Фактическият състав за отнемане по ЗОНПИне изисквал наличие на влязла в сила осъдителна присъда, нито висящо наказателно производство. Новото законодателно разрешение предвиждало процедурата за гражданска конфискация като независима от наказателния процес. Т.е. акцентът бил върху проучването на законните източници за придобиване на установеното имущество и наличието на несъответствие между имущество и доходи. Достатъчно било с оглед обстоятелствата по делото и липсата на установен законен източник обосновано да се предположи логически, че е налице връзка между имуществото и съответното противоправно поведение на проверяваното лице. Несъответствието над 150 000 лв. било предвидения в закона праг за преценка на пропорционалността на намесата на държавата в индивидуалните права на проверяваните лица чрез запазване на справедливия баланс между индивидуалните права и обществения интерес. Презумпцията, че едно имущество е незаконно придобито се извеждало от установеното значително несъответствие по смисъла на ЗОНПИ. Идеята, заложена в ЗОНПИ, била, че самото необяснимо генериране на средства с неустановен източник, било напълно достатъчно да се направи извод, че същите са незаконно придобити. В случая било видно от вариант 1 на заключението по допълнителната съдебно-икономическа експертиза /изслушано в проведеното на 23.10.2023 год. открито съдебно заседание/, че за целия проверяван период било налице несъответствие между нетния доход и имуществото в размер на 312 282.14 лв., което било значително по смисъла на § 1, 3 от ДР на ЗОНПИ. Неправилен бил и извода на въззивния съд за липсата на значително несъответствие. Неправилно в приходната част на анализа била включена сумата от 36 000 лв. – дарени средства от роднините на ответниците. Въззивният съд бил формирал извода си за извършени дарения само въз основа на събраните гласни доказателства, които не се подкрепяли от други доказателства по делото. Липсвали и данни за разходите на свидетелите, доколкото в случаите на предоставени дарения било необходимо да се извърши проверка не само на приходите, но и на разходите на лицето, което твърди да е извършило дарение, в т. ч. да се анализират банковите им влогове и др., като само и единствено свидетелски показания не били достатъчни за установяване на тези факти. Показанията на свидетелите, които били в родствена връзка с ответниците, трябвало да се ценят и с оглед нормата на чл. 127 ГПК. Въззивният съд неправилно бил отразил в приходната част на анализа сумата от 23 720 лв., представляваща приходи от продажба на автомобили, без да излага мотиви. Не бил изследвал дали ответниците били разполагали със законни източници на средства за придобиване на МПС. Според заключението на вещото лице Т. А., в периода от 2010 год. до 2012 год. доходите на ответниците възлизали на 12 456.80 лв., разходите им за издръжка на семейство били в размер на 11 941 лв., а стойността на придобитите автомобили възлизала на 27 400 лв. Т.е. доходите им били достатъчни да покрият само разходите за издръжка по дзанни на НСИ, но не и за закупуване на МПС. Неправилно била изключена от разходите сумата, представляваща вноски по банкови сметки от ответниците и от трети лица, неналични към края на проверявания период, за които не бил установен законен източник. Тези разходи били в размер на 134 506.47 лв. Въззивният съд бил игнорирал наличието на извънредни разходи на ответниците в размер на 19 170.90 лв., формирани от удържани такси по банкови сметки на ответниците. Неправилен бил и изводът, че нетният доход може да бъде само положителна величина. Релевантно за определяне на несъответствието било превишението на приходите над разходите, а не разликата между тях. Ако нетният доход бил отрицателна величина тя трябвало да се прибави към наличното имущество. От заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза – вариант по въпроси на ищеца, се установявало, че доходите на ответниците възлизат на 118 497.31 лв., общият размер на обичайните и извънредните им разходи – на 273 829.01 лв., стойността на придобитото имущество – на 100 415.50 лв., като размерът на несъответствието между имуществото, налично в края на проверявания период и нетните доходи било в размер на 255 747.25 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Следва ли съдът да се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС предвид легитимната цел на ЗОНПИ, изразяваща се в предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с него, която е насочена към защита на обществения интерес?

2/ Предвид целта на ЗОНПИ, изразяваща се в предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с него, която е насочена към защита на обществения интерес, следва ли съдът да приложи правилото, разписано във второто изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС /Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона/, изключващо приложимостта на разписаната защита на собствеността и извършването на проверка за пропорционалност на намесата?

3/ Какво е приложението на изричните разпоредби на чл. 153, ал. 5 и ал. 6 ЗОНПИ, въведената от законодателя оборима преземпция в чл. 107, ал. 2 ЗОНПИ и дадените разяснения в решенията на СЕС по дело № С-234/2018 год. и С-319/2019 год. при преценка дали мярката е пропорционална на преследваната цел?

4/ Представляват ли „разход“ и следва ли като такъв да намерят отражение в анализа за определяне размера на нетния доход внесените суми по банкови сметки, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество?

5/ Следва ли да се приемат за доказани твърдения на ответниците, които почиват на свидетелски показания, дадени от заинтересовани свидетели, без да се изследват в цялост събраните по делото доказателства?

6/ Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му, респ. заинтересован свидетел?

7/ Следва ли в производството по предявените искове по реда на ЗОНПИ съдът да събере доказателства за разходите на лицата, за които се твърди, че са правили дарения в полза на ответниците?

8/ Следва ли при формиране на решаващите изводи съдът да обсъди приетите по делото заключения по назначената съдебно-икономическа експертиза с другите събрани доказателства?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а останалите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. задължителната такава /цитирана в изложението/. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба Д. А. П. и К. Т. Я. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е препратил към решаващите изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове поради липсата на доказателства за връзка между престъпната дейност на Д. П., за която му е било повдигнато обвинение и придобитото имущество и като се е позовал на практиката на ВКС /решение № 695 от 21.11.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3635/2023 год., III г. о., ГК, решение № 464 от 09.07.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3939/2023 год., IV г. о., ГК/, е приел, че установено значително несъответствие в имуществото на ответниците, които не доказват наличието на законни доходи за придобиването на имуществото, предмет на спора, не е достатъчно за отнемането му, а задължава съда да извърши проверка дали престъпната дейност е довела до придобиване на имущество, подлежащо на отнемане, както и каква е връзката между тази дейност и въпросното имущество /§ 128 - § 138 от Дело Й. и др. срещу България от 23.09.2023 год. по жалби № 265/17 и 26473/18/. Връзката може да бъде пряка – в случаите, когато имуществото е непосредствено придобитото от престъплението, или косвена – когато придобиването е опосредено чрез една или няколко пълни или частични трансформации на средства чрез разпоредителни сделки. Тя може да бъде установена както при условията на пълно и главно доказване, така и чрез обосновано въз основа на обстоятелствата по делото и правилата на формалната логика предположение. Липсата на доказан от ответниците законен източник на придобиването би могла да направи предположението за наличие на такава връзка основателно, но необходимо условие за това е възможността от доказателствата по делото да се обоснове извод за влагане на средства, получени от конкретната престъпна дейност, в имуществото, чието отнемане се иска.

Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението на ищеца, че с поставеното по-горе изискване за пряка или косвена връзка се дописва ЗОНПИ, като се поставя ново изискване. Поставеното изискване е такова по ЕКЗПЧОС – ратифицирана и приложима за РБ, която е нормативен акт от по-висша степен, и с която на първо място следва да се съобразяват в дейността си законодателният орган /чл. 28, ал. 3 ЗНА/, съдилищата и администрацията /чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България/. Същото се отнася и за решенията на ЕСПЧ, които дават задължително тълкуване на Конвенцията и улесняват държавите при прилагането й, за да не се допусне неправомерно засягане на човешките права – респ. държавата да понесе съответни санкции, ако чрез своите органи е допуснала такова засягане. Ето защо, дори в националния закон да не е поставено изискване в горния смисъл, съдилищата са длъжни да съблюдават дали то е налице или не. Съгласно чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията „Всяко физическо или юридицеско лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно указанията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.“ Ясно е, че не е достатъчно, за да се отнеме придобитото имущество при условията на гражданска конфискация, това да бъде предвидено като възможност при определени предпоставки в националния закон и те да са налице, ако след преценка и на другото императивно изискване - за съответствие с общите принципи на международното право, се установи, че указанията на международното право не са спазени. Безспорно отнемането на имущество по ЗОНПИ е намеса в правата по чл. 1 от Протокол 1. Както е посочено в решение на ЕСПЧ от 13.07.2021 год. по делото Т. и други срещу България, принципите на международното право предвиждат необходимата намеса да е: законна и в обществен интерес и да постигне справедлив балас между нуждите на общия интерес и правата на засегнатите лица, като тези предпоставки следва да са кумулативно налице. Първата предпоставка – законност в случая я има, тъй като ЗОНПИ и предхождащите го закони, /които по същество преследват еднакви писани или неписани цели, което следва и от еднаквите предпоставки за започване на проверката – данни за престъпна дейност или такава по допуснати съществени административни нарушения/, предвиждат възможност за отнемане на имущество от лицата при определени условия. Има я и втората предпоставка – намесата в мирното ползване на притежания е с легитимна цел в обществен интерес. Трябва обаче да е налице и третата предпоставка – т. е. да е спазен принципът на пропорционалността чрез постигане на справедливия баланс между нуждите на общия интерес и правата на засегнатите лица. Приема се, както и в предходни решения на ЕСПЧ, че намесата не е пропорционална, когато: целта може да бъде постигната с алтернативни, по-малко ограничителни мерки от конфискацията, неограничения характер на санкцията, когато се засягат притежания на трети лица, не е установена наймалко връзка между поведението на лицата и твърдяното нарушение, не е установена връзка между имуществото, за което се иска конфискация и престъпна дейност, включително когато се отнася за нетрудови доходи, ако не е установено, че са придобити от престъпна дейност. Ето защо, когато не е установена изискуемата връзка между имуществото, за което се иска гражданска конфискация и престъпна дейност, или административнонаказателната дейност, с които възможността за такава конфискация се свързва, е нарушен принципа на пропорционалността, за постигане на справедливия баланс между нуждите на общия интерес и правата на засегнатите лица, което препятства извършването на гражданската конфискация.

На следващо място и независимо от изложеното по-горе, което е счел за самостоятелно основание за отхвърляне на предявените искове, въззивният съд е приел и следното:

Според заключението по едноличната съдебно-оценителна експертиза на вещото лице А., пазарна стойност на имота към момента на придобиването е в размер на 116 300 лв. След оспорване на експертизата от ищеца е било допуснато и прието заключение на вещото лице М., съгласно което към момента на придобиването пазарната стойност на процесния недвижим имот е в размер на 93 600 лв. След оспорване на експертизата от ищеца е било прието заключение на тричленната съдебно-оценителна експертиза, съгласно което пазарната стойност на процесния апартамент към момента на придобиването възлиза на 82 700 лв. Въззивният съд е кредитирал заключението на вещите лица по тричленната експертиза като по-обосновано и компетентно, поради което е приел, че пазарната цена на процесния имот към момента на придобиването му е в размер на 82 700 лв. /а не както сочи ищецът – 199 300 лв./.

Вззивният съд е кредитирал заключението по съдебната-автотехническа експертиза, приета в първоинстанционното производство /която не е била оспорена от страните/ и въз основа на същото е приел за установено, че пазарните стойности на придобитите и отчуждени в процесния проверяван период автомобили от ответника, възлизат, както следва: за лек автомобил Б. към момента на придобиването на 19.07.2010 год. – 11 800 лв., а към момента на отчуждаването на 28.10.2010 год. – 11 870 лв.; за лек автомобил М. към момента на придобиването на 22.09.2011 год. – 12 400 лв., а към момента на отчуждаването на 20.06.2014 год. – 9 470 лв.; за лек автомобил С. към момента на придобиването на 03.04.2012 год. – 3 130 лв., а към момента на отчуждаването на 04.07.2014 год. – 2 380 лв.

Констатирал е, че по делото са били представени тридесет договора за дарения, извършени от трети лица в полза на ответника, между които неговите майка и баща и седем договора за дарения извършени от трети лица, между които бабата и вуйчото на ответницата, както и договори и разписки към договори за парични заеми, за получени суми от ответниците. Договорите били оспорени от ищеца, във връзка с което първоинстанционният съд бил допуснал и приел съдебно-техническа експертиза. Видно било от заключението на вещите лица, че представените от ответниците договори за дарения, заеми и разписки били изготвени върху четири групи по дебелина на листовете и шест групи по физико-оптични свойства офисни хартии, текстовото им съдържание е компютърно генерирано от няколко общи файла, отпечатани били на пет лазерни принтера, подписите били изпълнени с няколко химикални пасти. Независимо от посочените в документите дати /2010 – 2018 год. и 2007 – 2019 год./ те били изготвени в близък период от време или по едно и също време, а при ръкописното им довършване /подписване/, предвид отраженията върху подлежащите документи, били заедно-един под друг, което сочело, че са изготвени по едно и също време. Тъй като представените от ответниците договори били без достоверна дата, същите представлявали частни документи без обвръзваща доказателствена стойност за насрещната страна, както и предвид заключението на вещите лица, въззивният съд е намерил, че тези документи са съставени за целите на процеса, поради което не ги е кредитирал.

Като е взел предвид кредитираните заключения на вещите лица, писмените доказателства и е ценил събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите А. П. /баща на ответника/, Т. Я. /баща на ответницата/, М. Я. /брат на бащата на ответницата/, З. П. /майка на ответника/, Н. А. /баба на ответника/, при съобразяване на изискванията на закона и ведно с всички други доказателства по делото, въззивният съд е извършил собствен анализ на приходите и разходите на ответниците за проверявания период и на придобитото от тях имущество с оглед разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2021 год., ОСГК.

Приел е, че приходите на ответниците през проверяваните периоди са: 82 387.77 лв. – нетни доходи от работна заплата; 17 479.83 лв. – кредити, получени по кредитна карта; 5 760.67 лв. – получени обезщетения от НОИ; 2 500 лв.– доходи от продадени дялове в дружества; 10 000 лв. – получен банков превод преди закупуване на процесния имот от Т. Я. – баща на ответницата; 369.04 лв. – налични суми като начално салдо по банкови сметки. Посочил е, че посочените приходи са признати от ищеца и са включени в таблици на л. 9 от заключението на вещо лице А.. Посочил е, че въпреки че не зачита представените писмени доказателства – договори и разписки за дадени дарения и заеми на ответниците в процесния проверяван период, по делото е установено въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на близките роднини на ответниците – родители, вуйчо и баба, периодичното предоставяне от тях на дарени парични суми на ответниците. При установените по делото отношения на родителите и децата в дух на разбирателство и взаимна обич, било нелогично да се приеме, че за процесния десетгодишен период родителите и бабата на ответника, както и бащата на ответницата нито веднъж не са дарили парични суми на децата си. В съответствие с българския бит, обичаи и традиции било родителите да подпомагат децата си, особено в началото на самостоятелния им жизнен път, като им даряват парични суми /без да изискват от тях да подписват документи/. В началото на проверявания период ответникът бил на 21 години, а в края – на 31 години. В края на проверявания период ответницата била на 29 години, като от гласните доказателства било установено, че както преди процесния период, така и след това ответниците били подкрепяни и финансово подпомагани чрез парични дарения от своите родители, баби и дядовци. От свидетелските показания на бащата, майката, вуйчото и бабата на ответника и бащата на ответницата било установено, че през целия проверяван десетгодишен период ответникът получавал по дарение суми от тях. Ответницата също била подпомагана с дарения от своя баща, както преди, така и след раждането на детето. Поради липсата на конкретни доказателства за размера на дарените суми и в съответствие с изложените от свидетелите обстоятелства относно финансовите им възможности, въззивният съд е счел, че за целия проверяван период, извън преведените по банков път парични суми, общо предоставените суми на ответниците от дарения от близките им роднини възлизат на 30 000 лв. Счел е да доказани въз основа на свидетелските показания и осъществените дарения на суми от бабите, дядовците, майките и бащите на ответниците при раждането на тяхното дете, което също съответствало на обичайните отношения в българския бит и традиции, а при липсата на конкретни данни за точния им размер е приел, че към този момент те са получили по дарение сумата от общо 3 000 лв. Въз основа на показанията на майката на ответника е счел за установено, че върната през 2013 год. сума от 3000 лв. за гаранция, която била платена от свидетелката, била дарена на ответника. Посочил е, че не е доказано твърдението на ответниците, че в началото на проверяваните периоди са разполагали с парични суми в брой, а дори да се приемело, че те имали някакви парични суми, то не били ангажирани категорични доказателства за техния размер.

По отношение на твърдените предоставени заеми на ответниците от техни роднини в проверявания период въззивният съд е намерил, че по делото не са били събрани достатъчно доказателства за реалното предоставяне на такива заеми, поради което такива средства не следва да бъдат включвани като приходи. В обобщение е формирал извода, че към приходите на ответниците за проверяваните периоди следва да се прибавят 36 000 лв. – дарени средства от техни роднини; че приходите от продажба на автомобили възлизат на 23 720 лв. и общият размер на приходите на ответниците за проверяваните периоди е в размер на 178 217.31 лв.

Разходите на ответниците в проверяваните периоди са: 55 460 лв. – за издръжка на ответниците и детето след раждането му през 2018 год.; 3 114.14 лв. – платени данъци, глоби, такси; 17 505.33 лв. – погасителни вноски по кредити; 1 050 лв. – разходи за внесен капитал в дружества /за сочените до момента разходи не се спори между страните/; 24 400 – разходи за закупуване на неналично в края на периода имущество /три автомобила по пазарна стойност по заключението на оценъчната експертиза, при положение, че като приход са включени получените средства при продажбата на автомобилите/.

Въззивният съд е счел за установено въз основа на събраните гласни доказателства, че през проверявания период майката на ответника била живяла и работила в Л. /А./, където създала и свое семейство и се установила в собствен имот. Ответникът бил единствен неин биологичен син, като те имали отлични взаимоотношения, а майката винаги подпомагала сина си. При посещенията на ответника в Л. през проверявания период, той гостувал при майка си тя поемала разходите по престоя му, поради което сумата от общо 15 621.97 лв. /посочена в исковата молба като разходи за пътни дневни и квартирни пари при предибаванията на ответника/ответниците в чужбина/ подлежала на корекция.

С оглед изложеното в исковата молба е приел за разходи във връзка с пребивавания в чужбина на ответниците за проверяваните периоди, съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина само тези, извън разходите при пътуванията и пребиваванията на ответника във Великобритания, при гостуванията в дома на неговата майка, а именно: сумата от 79.21 лв. – дневни разходи на ответника при пътуване до Т. през 2009 год.; сумата от 1 456.67 лв. – квартирни и дневни разходи при седемдневен престой на ответника в К. /О./ през 2015 год.; 258.80 лв. – квартирни и дневни разходи за два дни престой на ответника в Т. през 2016 год.; 1 359.30 лв. – квартирни и дневни разходи на ответника при петдневно посещение в Г. през 2016 год., 248.40 лв. – квартирни и дневни разходи за два дни престой на ответника в Т. през м. 05.2018 год.; 391.17 лв. – квартирни и дневни разходи за двудневен престой на ответника в С. през 2019 год. и 1 036.59 лв. – квартирни и дневни разходи за четиридневен престой на ответниците в И. през 2019 год. От разходите за пътуване и пребиваване в чужбина следвало да отпаднат сумите за посещенията на ответника при майка му във Великобритания – дневните му разходи били за нейна сметка, което съответствало на нейните свидетелски показания и на тези на бащата на ответницата, а именно: 1 075.71 лв. – пътни, дневни и квартирни пари за пребиваване на ответника във В. през 2010 год.; 1 838.48 лв. – пътни, дневни и квартирни пари за пребиваване по Коледните празници на ответника във В. през 2012 год.; 1 075.71 лв. – квартирни и дневни пари за пребиваване на ответника във В. по време на Коледните празници през 2014 год. – ищецът бил признал във връзка с представеното банково извлечение, че пътните разходи за това пътуване били платени от Т. Я. – бащата на ответницата; 1838.48 лв. – квартирни и дневни разходи за посещение на ответника във В. през 2016 год.; 2 347 лв. – квартирни и дневни разходи за пребиваване на ответника във В. през 2017 год.; 838,48 лв. – квартирни и дневни разходи за пребиваване на ответника във В. в началото на 2018 год. Поради това и разходите на ответниците за задгранични пътувания били общо в размер на 4 830.14 лв.

В обобщение въззивният съд е формирал извода, че общият размер на разходите е 106 359.61 лв., а нетният доход на ответниците за проверявяния период е положителна величина 71 857.70 лв.

На следващо място въззивния съд е приел, че през проверявания период ответниците са придобили следното имущество: недвижим имот, чията пазарна цена към момента на придобиването е 82 700 лв., както и налични средства по банкови сметки на ответниците в края на периода общо в размер на 17 706.77 лв., като общият размер на това имущество възлизало на 100 406.77 лв. Несъответствието /недостигът/ на парични средства било в размер на 28 549.07 лв., т. е. под предвидения в закона размер на несъответствието – 150 000 лв., поради което претенцията на ищеца се явява неоснователна и като недоказана по твърденията за наличие на значително несъответствие.

Изложил е съображения, че преминалите пари през банковите сметки на ответниците, за които не е установен законен източник, които не са налични в края на периода, не следва да се вземат предвид при изчисляване на нетния доход и не следва да се включват в имуществото. Посочил е също така, че изчисленията за приходите и разходите на ответниците се отнасят за целия период, а не по години, като в анализа за приходите и разходите са включени не само изразходваните средства /по пазарни цени/ за покупка на автомобили, но и тези, които са получени от ответниците при продажба през проверявания период на автомобилите.

Счел е за неоснователно възражението на ищеца, че извод за незаконно придобитото имущество трябва да се прави при анализ отделно за всяка от годините от проверявания период, преди да е направен извод за наличието на значително несъответствие за целия проверяван период, като се е позовал на дефиницията за „значително несъответствие“ в § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. Отделно от това като се е позовал на решение № 732 от 12.12.2024 год. на ВКС по гр. дело № 2652/2023 год., III г. о., ГК, е приел, че нетният доход, по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ /ЗПКОНПИ, загл. изм. ДВ, бр. 84/2023 год., в сила от 6.10.2023 год./, е превишението на общия размер на приходите /т. нар. „брутен доход“/ над общия размер на разходите през проверявания период, т. е. – оставащите свободни, разполагаеми средства. Евентуален „нетен доход“ в отрицателен размер не съставлява „имущество“ и не следва да се „прибавя“ към установеното налично имущество. Евентуална разлика с отрицателен знак, получена при изваждането на размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му, от установените техни доходи, приходи или източници на финансиране, ще е доказателство за неизяснен източник на средства за съществуването на проверяваното лице и семейството му, но не представлява обогатяване, което да е налично, респ. да е „имущество“ по смисъла на закона.

С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхъврлени предявените искове.

Ищецът обжалва с частна касационна жалба въззивното решение и в частта му с характер на определение, в частта, в която е оставена без уважение частната жалба на ищеца срещу определение № 260060 от 21.10.2024 год., постановено по гр. дело № 2903/2020 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта, в която е оставено без уважение искането на КОНПИ по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за присъдените в полза на ответниците разноски за възнаграждение за един адвокат в общ размер на 9 500 лв. Излага оплаквания за неговата неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Двамата ответниците били представлявани от един адвокат, като изложените от последния защитни аргументи и възражения се припокривали. Не било обсъдено възражението в частната жалба, че съдът не е обвързан от посочените в Наредба 1/2004 год. минимални размери на адвокатските възнаграждения, с оглед приетото в решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. Поставя следните правни въпроси:

1/ Следва ли като инстанция по същество въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, въведени пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния съд, касаещи присъдените разноски?

2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо?

3/ Основателно и законосъобразно ли е в случая липсата на съждения от апелативния съд, насочени към дължимост на претендираните адвокатски възнаграждения в пълен размер, игнорирайки практиката на СЕС?

4/ Възможно ли е намаляване на претендирания адвокатски хонорар под определения размер с Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед съобразяване с решение на СЕС по дело С-438/22 год.?

Според касатора първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а останалите два въпроса – в противоречие с решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/

Ответниците по частната касационна жалба Д. А. П. и К. Т. Я. не са депозирали писмен отговор.

На 03.02.2026 год. касаторът Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество е подал молба, с която е поискал производството по настоящото дело да бъде спряно до постановяването на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд по тълк. дело № 1/2026 год., образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 15.01.2026 год.

По подадената касационна жалба:

Първите три поставени от касатора въпроса, които са свързани, не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат обуславящо значение за решаващия правен извод на въззивния съд за неоснователност на предявените искове за гражданска конфискация, обоснован с липсата на значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, който извод съответства и на задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2021 год., ОСГК. Изложеният в обжалваното решение мотив за недоказана връзка между твърдяната престъпна дейност на ответника и имуществото, чието отнемане се претендира, обуславяща непропорционалност в намесата в правата на ответниците, в нарушение на чл. 1 от Протокол №1 ЕКЗПЧОС, е допълнителен, а не основен при формиране на правния извода за неоснователността на релевираните претенции /само ако бъде установено релевантно несъотвествие може да се предполага, че наличното имущество в края на изследвания период е незаконно придобито/. Т.е. отговорът на поставените въпроси не би се отразил на крайния изход от спора.

Четвъртият повдигнат въпрос е релевантен, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2021 год., ОСГК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 732 от 12.12.2024 год. на ВКС по гр. дело № 2652/2023 год., III г. о., ГК, решение № 50004 от 08.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3649/2020 год., IV г. о., ГК, решение № 238 от 28.05.2025 год. на ВКС по гр. дело № 2758/2024 год., ІV г. о., ГК и др., в т. ч. цитираното от касатора решение № 97 от 18.05.2018 год. на ВКС по гр. дело № 3224/2017 год., ІV г о., ГК. Според тази практика, не представляват имущество по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. Не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество. Следователно не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите по т. 5 и 6 от изложението поставят идентично питане за преценката на показанията на заинтересован свидетел, което е от значение за изхода от спора, но разрешението му съответства на установената практика на ВКС, израз на която са решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., ГК /цитирано от касатора/, решение № 79 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3244/2016 год., IV г. о., ГК, решение № 159 от 22.02.2016 год. на ВКС по т. дело № 1871/2014 год., II т. о., ТК. Според тази практика, съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.

В случая въззивният съд не се е отклонил от правилото, установено в горепосочената разпоредба, доколкото, видно от мотивите на обжалваното решение, е кредитирал свидетелските показания относно релевантните факти, след като ги е съпоставил с другите доказателства по делото и е взел предвид житейската логика и опит.

Несъгласието на касатора да бъде зачетена доказателствената сила на свидетелските показания на роднини на ответниците и тяхната достатъчност за установяване на значимите за спора факти, т. е. с изводите, до които е достигнал въззивния съд въз основа на преценката на събраните гласни доказдателства по реда на чл. 172 ГПК, касае правилността на решението – чл. 281, т. 3 ГПК, която не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК.

Въпросите по т. 7 и т. 8 от изложението, които касаят изследването на разполагаемите доходи на роднините на ответниците с оглед направените дарения в тяхна полза и задължението на съда за обсъди заключението на вещото лице наред с всички доказателства по делото, не са обуславящи, тъй като, както и да бъдат решени, това няма да се отрази на крайния резултат от спора /дори и ако от приходната част на анализа се изключи сумата от 36 000 лв. – дарени средства от роднините на ответниците и същевременно в разходната част на анализа се добави сумата от 19 170.90 лв. – удържани такси по банкови сметки, то отново приходите на ответниците биха надвишили техните разходи, т. е. нетният им доход би бил положителна величина, като не би било налице релевантно несъответствие/.

Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В частност не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение се свеждат до съображенията му, изложени във връзка с първите три поставени от него правни въпроса, които, както вече бе посочено нямат обуславящо значение за решаващия правен извод за неоснователност на релевираните претенции.

Ето защо не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С разпореждане от 15.01.2026 год. на председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 128, ал. 1 вр. с чл. 125 вр. с чл. 124, ал. 1, т. 1 ЗСВ е образувано тълк. дело № 1 /2026 год. на ОСГК на ВКС за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос: Какви са задължитилните материалноправни предпоставки за реализиране на потестативното право на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество? Къде са нормативно регламентирани?. Повдигнатите от касатора и обуславящи обжалваното решение въпроси обаче не са включени във въпроса, предмет на висящото тълкувателно дело /както вече бе посочено първите три въпроса в изложението са ирелевантни, а отговор на четвъртия въпрос е даден в Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2021 год., ОСГК; въззивният съд е съпоставил стойността на приходите, разходите и на имуществото на ответниците за целия проверяван период, като е приел, че нетният им доход е положителна величина, като във връзка с тези разрешения в обжалваното решение касаторът не е повдигнал правни въпроси/. Следователно не е налице основанието на чл. 229, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 292 ГПК за спиране на настоящото касационно производство до постановяването на тълкувателно решение по посоченото тълкувателното дело.

По подадената частна касационна жалба:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд.

За да остави без уважение частната жалба на ищеца Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество срещу определение № 260060 от 21.10.2024 год., постановено по гр. дело № 2903/2020 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта му, в която е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за присъдените в полза на ответниците разноски за възнаграждение за един адвокат в общ размер на 9 500 лв., въззивният съд е приел, препращайки и към изводите на първоинстанционния съд, че производствата за отнемане на незаконно придобито имущество са с изключителна сложност, продължителност и обем на приложените доказателства, каквото е и настоящото производство, а размерът на присъдените разноски в полза на ответниците не следва да бъде намаляван – в настоящото производство са събрани над 1600 листа писмени доказателства; проведени са седем съдебни заседания, на всяко от които е присъствал пълномощник на ответниците; изслушани са 5 съдебни експертизи; процесуалният представител е организирал процесуална защитна теза на всеки от двамата ответници, въпреки депозирания общ писмен отговор; събрани са гласни доказателства; частичният отказ от иск от ищеца е направен в края на процеса, основан на прието едва към този момент от разглеждане на делото тълкувателно решение. Размерът на адвокатско възнаграждение в общ размер на 9 500 лв. за двамата ответници /6 970 лв. – за защита на ответника Д. А. П. и 2 530 лв. – за защита на ответницата К. Т. Я./, което е реално заплатено от тях, съответства както на фактическата и правна сложност на делото, така и на извършените от адвоката действия за осъществяване на ефективна защита, поради което не следва да се намалява, а възражението на ищеца чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно.

Първите два поставени от касатора въпроса, които са свързани и се относят до задълженията на въззивната инстанция, са обуславящи, но не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие както с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК, според които ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, така и с последователната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, в т. ч. цитираната от касатора, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди доказателствата по делото и въведените от страните доводи и възражения, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагането на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

В настоящия случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е обсъдил спорните въпроси и е дал отговор на оплакванията и доводите в подадената от ищеца частна жалба, които се свеждат до това, че упълномощеният адвокат е представлявал двамата ответници и че цената на адвокатската защита е непропорционална на фактическата и правна сложност на делото.

Свързаните въпроси по т. 3 и т. 4 от изложението осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Според решението на СЕС по дело С-438/22 /което е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство пред всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България/, при направено искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа /с предишно наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не обвързват съда. Дължимият размер на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи при съобразяване на предмета на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

Това правно разрешение е съобразено от въззивния съд, който не е приел, че е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. Изводът за неоснователност на възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК е обоснован с високата фактическа и правна сложност на делото /като въззивният съд е отчел относимите към тази преценка обстоятелства/ и осъществената от адвоката самостоятелна защита на правото на всеки от ответниците да разполага със свои притежания, независимо от наличието на общи факти по предявените субективно съединени искове.

За пълнота трябва да се посочи, че размерът на претендираните от всеки един от ответниците разноски за адвокатски хонорър е под минималния такъв, предвиден в чл. 7 от наредбата, с оглед съответния материален интерес.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта му с характер на определение.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответниците направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат, както следва: на ответника Д. А. П. – сумата от 945.89 евро /равностойни на 1 850 лв./, а на ответницата К. Т. Я. – сумата от 332.34 вро /равностойни на 650 лв./

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на касатора Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество за спиране на производството по гр. дело № 2789/2025 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, до постановяването на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд по тълк. дело № 1/2026 год., образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 15.01.2026 год.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 24.03.2025 год., постановено по в. гр. дело № 489/2024 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260005 от 21.06.2024 год., постановено по гр. дело № 2903/2020 год. по описа на Окръжен съд – Бургас.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 24.03.2025 год., постановено по в. гр. дело № 489/2024 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта му с характер на определение, с което е оставена без уважение частната жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество срещу определение № 260060 от 21.10.2024 год., постановено по гр. дело № 2903/2020 год. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта, в която е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за присъдените в полза на ответниците разноски за възнаграждение за един адвокат в общ размер на 9 500 лв.

ОСЪЖДА Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, с адрес за призоваване: [населено място], [улица], да заплати на Д. А. П. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 945.89 евро /равностойни на 1 850 лв./.

ОСЪЖДА Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, с адрес за призоваване: [населено място], [улица], да заплати на К. Т. Я. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. , ап. , направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 332.34 вро /равностойни на 650 лв./.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/