Решение по н. д. № 38/26 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 4

РЕШЕНИЕ

№ 173

гр. София, 30.03.2026 г.В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. П. Ш.

2. П. К.

при участието на секретаря И. Р. и прокурора К. Н. след като разгледа докладваното от съдия ЧОЧЕВА н. д. № 38/2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на защитника на подсъдимия С. М. И. срещу Решение № 123 от 28 юли 2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 175/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдена осъдителната за подсъдимия първоинстанционна присъда. С нея подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, предл. 2., вр. чл. 198, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК e осъден на лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца, търпимо при първоначален общ режим. С присъдата е уважен и предявеният от гражданския ищец И. В. Д. граждански иск.

С касационната жалба, оспорваща съдебния акт само в наказателноосъдителната му част, се навежда оплакване за нарушение на материалния закон и се претендира отмяната на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Според защитника деянието на подсъдимия следвало да се квалифицира като идеална съвкупност от грабеж по основния състав на чл. 198, ал. 1 от НК и причиняване на средна телесна повреда по непредпазливост по чл. 133 от НК. Като аргумент в подкрепа на това разбиране е изтъкнато, че подсъдимият употребил сила спрямо отнетата вещ, а не директно срещу пострадалата, чието увреждане не целял. Макар и да не е формулирано изрично, с касационната жалба е заявено и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, тъй като се настоява за намаляване на наказанието, а отделно и за отлагане на изпълнението му.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция служебният защитник на подсъдимия – адвокат И. И., пледира за уважаване на касационната жалба по изложените в нея съображения и в съответствие с отправените с нея искания.

Адвокат П. Т. - служебен повереник на частния обвинител и граждански ищец Д., пледира за потвърждаване на обжалваното решение, което намира за изцяло правилно.

Доверителката му не се явява в съдебното заседание.

Прокурорът също изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Смята, че възприетата от съдилищата правна квалификация на престъпното деяние е съответна на материалния закон, а определеното наказание е справедливо като съобразено с данните за степента на обществената опасност на престъпление и дееца.

В последната си дума подсъдимият заявява, че се придържа към казаното от защитника си, твърди, че нямал намерение да наранява пострадалата и моли за „условна присъда“, подчертавайки, че е осъзнал грешката си.

След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационната жалба е допустима като депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Първата инстанция е разгледала делото по реда на диференцираната процедура, уредена в разпоредбата на чл. 371, т. 2 от НПК и е постановила осъдителна присъда, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че е извършил грабеж, придружен със средна телесна повреда – престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, предл. 2., вр. чл. 198, ал. 1 от НК. Наведеният пред ВКС довод за неправилна квалификация на деянието е бил поставен на вниманието на предните две инстанции, които са му дали задълбочен и убедителен отговор. В касационната жалба и в речта на защитника не се излагат съображения, оспорващи изложените от съдилищата аргументи. Твърдението, че подсъдимият не искал да причини увреждане на пострадалата е обсъдено внимателно и напълно основателно е прието, че деецът действително не е имал подобна цел, но за съставомерността на деянието по чл. 199, ал. 1, т. 3 от НК не е и нужно средната телесна повреда да е причинена с пряк умисъл. Поведението на подсъдимия по упражняване на сила като средство за преодоляване на оказаната от пострадалата съпротива, с цел отнемане на вещите й, е причината за нейното падане и получаването на увреждането. Предвидимо е, че силното дърпане на чантата (до скъсване на дръжките й) от ръцете на приклекналата възрастна жена може да доведе до загубата на равновесие, падането и нараняването й. Именно към този възможен резултат подсъдимият се е отнесъл с пълно безразличие и ползвайки се от физическото си превъзходство спрямо пострадалата е упражнил сила върху нея чрез държаната от нея вещ, съзнавайки, че може да се стигне до увреждането на отбраняващата се. Както правилно са приели предните инстанции, налице е функционална връзка между употребената сила, довела до средното телесно увреждане и отнемането на вещите. Предложената от защитника правна конструкция за осъществени две престъпления в идеална съвкупност е немислима и погрешна в разглеждания случай. Причиненото телесно увреждане е резултат от силата, употребена за отнемането на вещите. В правната доктрина и в съдебната практика е утвърдено безпротиворечиво схващането, че е налице грабеж и когато силата е реализирана посредством въздействие върху вещта, а не пряко върху държателя й. Случаят е точно такъв.

От изложеното се налага извод, че материалният закон е приложен правилно и не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

В съответствие с предвиденото в нормата на чл. 373, ал. 2 от НПК, съдът е определил наказанието при условията на чл. 58а от НК, намирайки за приложима нейната четвърта алинея. Отчетените в пълнота релевантни за определяне на наказанието обстоятелства са мотивирали извод, че подсъдимият следва да бъде санкциониран при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като и най-леко предвиденото в закона наказание от пет години лишаване свобода се явява несъразмерно тежко в конкретния случай, а определянето на санкцията по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК би го поставило в по-неблагоприятна позиция. Разрешението на инстанциите е обстойно аргументирано. С касационната жалба не се твърди пропускането, подценяването/надценяването или неправилното третиране на обсъдените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Не се оспорват и направените изводи. Единствено се сочи, че наказанието следвало да бъде съобразено със свидетелството за съдимост на подсъдимия към момента на извършване на деянието, а не с извършеното друго престъпление след процесното. Това обаче е сторено - чистото съдебно минало е отчетено чрез включването му в кръга на смекчаващите обстоятелства, а последвалото осъждане на подсъдимия не е било съобразявано изобщо при отмерване на наказанието от една година и четири месеца лишаване от свобода.

По повод искането на жалбоподателя за прилагане на чл. 66 от НК ВКС намира за нужно да отбележи допуснатияТ от предходните съдебни инстанции процесуален пропуск. Разпоредбата на чл. 301, ал. 1, т. 3 от НПК задължава съдилищата при постановяване на присъдата да преценят дали са налице предпоставките по чл. 25, вр. чл. 23 от НК, което в случая не е сторено. Деянието, предмет на настоящото дело и това, за което с влязло в сила споразумение на С. И. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, са осъществени при условията на реална съвкупност. Тъй като разпоредбата на чл. 25 от НК е императивна, произнасянето по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК е предстоящо. Едва след налагане на общото наказание, въпросът дали то да се търпи ефективно и при какъв режим, или да бъде отложено и за какъв изпитателен срок, ще бъде решен окончателно, а присъдата в тази й част, респ. въззивното решение, с което е потвърдена, ще загубят самостоятелното си значение. Към момента, обаче, доколкото ВКС като последна инстанция не е оправомощена да се произнася за първи път за прилагането на чл. 25, вр. чл. 23, ал. 1 от НК, следва да бъдат проверени единствено аргументите на апелативния съд във връзка с изтърпяване на отделното наказание.

Съдилищата са приели еднозначно наличието на първите две формални предпоставки за отлагане изпълнението на наказанието, а именно: чистото съдебно минало и размерът на санкцията, ненадхвърлящ допустимия праг от три години. Обсъждайки третата – постижими ли са целите на наказанието и най-вече поправянето на дееца без ефективното му изтърпяване – апелативният съд е споделил оценката на първостепенния, че временното изолиране на подсъдимия от обществото е наложително, тъй като той сам не разполага с ресурси да превъзмогне обществено нетърпимите си нагласи и да постигне целената интеграция. Това заключение е обосновано с данни, значими за обществената опасност на дееца и установената негативна ескалация в противоправното му поведение. Така с основание е взето предвид предходното санкциониране на подсъдимия по административен ред за деяние по чл. 206, ал. 1 от НК, осъществено спрямо малолетно дете. Последвалият грабеж е извършен само месец след привличането на И. в качеството на обвиняем и осем дни след предявяване на материалите по настоящото дело, при който упражнената сила вече е намерила израз в нанасяне на директни удари спрямо ограбения. Тези обстоятелства, съпоставени с процесната проява, действително разкриват негативна тенденция в укоримото поведение на подсъдимия и определят като неблагоприятна прогнозата за способността му да го коригира автономно и без принудителна държавна интервенция. Затова и се налага извод, че ефективното изтърпяване на наказанието е израз не на явна несправедливост, а на необходимост за постигане на легитимните цели на наказанието. Поради това ВКС намира, че не е налице касационното основание и по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

Потвърдителното въззивно решение не е обжалвано в гражданскоосъдителната му част, поради което и с оглед пределите на касационния контрол не се дължи разглеждането в тази му част.

С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение намира, че решението следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 123 от 28 юли 2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 175/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: