ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 168

гр. София, 17.01.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 687 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Д. П..

С касационна жалба вх. № 15382/30.06.2023 г. е обжалвано решение № 287 от 05.05.2023 г., постановено по в. т. д. № 120/2023 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 1198 от 31.10.2022 г. по т. д. № 1902/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-8 състав, в „обжалваната част“, с която е отхвърлен предявеният от „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД (с предишно наименование „Си Ви Ес Омуртаг“ ЕООД) против Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата 60 000 лв. - частичен иск от иск в заявен пълен размер 221 709.30 лв., представляваща извънредни разноски за опазване на продуктите краве сирене и кашкавал, вложени по договор за съхранение на държавен резерв № 5028/19.12.2011 г. и договор за съхранение на военновременни запаси № 5027/19.12.2011 г., за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г., от които 15 000 лв. по фактура № [ЕГН]/15.10.2020 г., цялата на стойност 34 240.80 лв., 10 000 лв. по фактура № [ЕГН]/30.11.2020 г., цялата на стойност 13 000 лв., и 35 000 лв. по фактура № [ЕГН]/29.01.2021 г., цялата на стойност 170 468.50 лв., и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК е осъдено „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД да заплати на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ сумата 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.

В касационната жалба се поддържа, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е приел, че е сезиран само с искане за уважаване на предявения по делото главен иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД и въпреки заявеното във въззивната жалба искане за отмяна на цялото първоинстанционно решение, с което са отхвърлени и съединените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. второ вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 250, ал. 2, предл. второ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, не се е произнесъл по евентуалните искове. Според касатора, въззивният съд е следвало да изиска уточнение относно обхвата на обжалването и доколкото по делото не е заявяван отказ от обжалване на първоинстанционното решение в частта за евентуалните искове, с оглед изхода на спора по главния иск е бил длъжен да се произнесе и по евентуалните искове.

Наред с оплакването за процесуална незаконосъобразност на въззивното решението, произтичаща от отказа на въззивния съд да разгледа евентуалните искове, в жалбата се излагат и оплаквания за: Недопустимост на решението поради постановяването му при нередовна искова молба, в която не са разграничени отделните искови претенции, основани на два различни договора за съхранение на различни по вид продукти, и при наличие на основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото (образувано пред Окръжен съд - В. Т. т. д. № 1177/2017 г. между същите страни с предмет правен спор, решението по който ще има преюдициално значение за изхода на спора по конкретното дело); Неправилност на решението поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС (задължителна и казуална) : „1. След като въззивният съд е потвърдил решението в частта, в която е отхвърлен главният иск, следва ли въззивният съд да се произнесе и по евентуалните искове, разгледани в оспореното съдебно решение; 2. Може ли въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен даден факт, който не се е осъществил; 3. Може ли въззивният съд да приеме за осъществен факт, чиито изисквания за съществуването му са регламентирани в закон, без да са събирани доказателства за това; 4. Следва ли въззивният съд да отстрани нередовностите в исковата молба при предявени различни искове, предвид факта, че се касае за два договора за съхранение на различни материали - един за краве сирене и втори за кашкавал от краве мляко; 5. Следва ли въззивният съд да спре производството пред него в случай, че се провежда паралелно висящо производство пред друг граждански съд, когато произнасянето по това дело ще е от значение за правилното разрешаване на разглеждания от гражданския съд правен спор и по-конкретно - за формиране на решаващите изводи на съда относно съществуването, възникването, изменението или погасяването на спорното материално право, предмет на търсената съдебна защита; 6. Следва ли съдът да приеме, че има порок в сделка поради противоречието й със закона в случай, че от съдържанието на договора, определящ сделката между страните, и от събраните по делото доказателства се установява, че същата не отговаря на изискванията на закона и на общоизвестни факти; 7. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, когато приема, че дадени писмени документи са официални свидетелстващи документи при своевременно оспорена тяхна истинност и въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение; 8. Може ли съдът без да събира доказателства и без да открива производство по оспорване истинност на документ да постанови съдебен акт, в който приема, че дадени документи са официални свидетелстващи, след като в о. с. з. от 22.03.2023 г. съдът е отхвърлил искане за събиране на доказателства по оспорване на тези документи поради това, че „жалбоподателят - ищец в първоинстанционното производство не носи доказателствената тежест при това оспорване, доколкото същото е такова на частен документ“ и че „тяхната материална доказателствена сила и това дали издателят е успял да установи тяхната вярност съдът ще цени с оглед всички доказателства по делото“; 9. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства за направени разноски за запазване на предадените на влог материали, без да се ограничава само с констатация дали има или няма плащане на тези разноски, след като законът, правното основание чл. 254 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, не урежда правото на разноски да е само в случаите, при които тези разноски са платени; 10. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства при преценката си за това дали разноските за запазване на вещите са от обичайната дейност на дружеството или са извънредни за него“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С касационна жалба вх. № 24726/03.11.2023 г. е обжалвано решение № 598 от 05.09.023 г. по в. т. д. № 120/2023 г. на Апелативен съд - София, с което въззивният съд е оставил без уважение молбата на „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение № 287 от 11.05.2023 г. с произнасяне и по евентуално съединените искове с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. второ ЗЗД и чл. 250, ал. 2, предл. второ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и произнасяне по евентуалните искове или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за тяхното разглеждане. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в посочени решения по чл. 290 ГПК, по следните въпроси: „1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички правни искания, доводи и възражения, след като е потвърдил решението в частта, в която е отхвърлен главният иск, но не се е произнесъл по предявените евентуални искове, разгледани в оспореното съдебно решение; 2. След като въззивният съд е потвърдил решението в частта, в която е отхвърлен главният иск, следва ли въззивният съд да се произнесе и по евентуалните искове, разгледани в оспореното съдебно решение“.

Ответникът по касация Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ (по-долу ДА ДРВВЗ) със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, е депозирал отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които е изразено становище за недопускане на постановените от въззивния съд решения до касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби по същество.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване.

С решение № 1198 от 31.10.2022 г., постановено по т. д. № 1902/2021 г., състав на Софийски градски съд е отхвърлил предявените от „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД (с предишно фирмено наименование „Си Ви Ес Омуртаг“ ЕООД) против ДА ДРВВЗ иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата 60 000 лв. - частичен иск от иск в заявен пълен размер 221 709.30 лв., представляваща извънредни разноски за опазване на продуктите краве сирене и кашкавал, вложени по договор за съхранение на държавен резерв № 5028/19.12.2011 г. и договор за съхранение на военновременни запаси № 5027/19.12.2011 г., за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г., от които 15 000 лв. по фактура № [ЕГН]/15.10.2020 г., цялата на стойност 34 240.80 лв., 10 000 лв. по фактура № [ЕГН]/30.11.2020 г., цялата на стойност 13 000 лв., и 35 000 лв. по фактура № [ЕГН]/29.01.2021 г., при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. второ ЗЗД за сумата 60 000 лв. - частичен иск от иск в заявен пълен размер 221 709.30 лв., представляваща обикновени разноски по безвъзмездни договори за влог, породили се по твърдяното правоотношение след прекратяване на договорите от 19.12.2011 г. за влог на държавен резерв и военновременни запаси, за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г., и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 250, ал. 2, предл. второ вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата 60 000 лв. - частичен иск от иск в заявен пълен размер 221 709.30 лв., представляваща възнаграждение по договори за влог от 19.12.2011 г. за съхранение на държавен резерв краве сирене и на военновременни запаси - кашкавал, като неоснователни. В зависимост от изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК дружеството - ищец е осъдено да заплати на агенцията - ответник разноски по делото в размер на 750 лв.

В срока по чл. 259 ГПК е подадена въззивна жалба от „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД против „решение № 1198 от 31.10.2022 г. по т. д. № 1902 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-8 състав“. В уводната част на жалбата дружеството - жалбоподател е посочило, че оспорва постановеното от първоинстанционния съд „решение, с което са отхвърлени предявените против ДА ДРВВЗ иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата 60 000 лв. - частичен иск от иск в заявен пълен размер от 221 709.30 лв., като неправилно и необосновано“, а в заключителната част на жалбата е формулирало искане на основание чл. 271, ал. 1 ГПК „оспореното решение“ да бъде отменено като неправилно по изложените в жалбата съображения с присъждане на разноски.

По повод на въззивната жалба е образувано в. т. д. № 120/2023 г. по описа на Апелативен съд - София. В разпореждане, постановено в закрито заседание по чл. 267 ГПК на 14.02.2023 г., съдията - докладчик по делото е констатирал, че въззивната жалба е допустима и че с нея е обжалвано първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен поддържаният като главен иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД. С разпореждането са дадени указания до жалбоподателя да обоснове допустимостта на ангажираните с въззивната жалба писмени доказателства в някоя от хипотезите на чл. 266 ГПК, да посочи обстоятелствата, които ще установява с тях, и да конкретизира оплакването си за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, след което делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание. В проведеното на 22.03.2023 г. открито заседание процесуалният представител на „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД е заявил, че поддържа въззивната жалба, като в хода на устните състезания е поискал „решението на първоинстанционния съд“ да бъде отменено като неправилно и необосновано.

С постановеното по в. т. д. № 120/2023 г. решение № 287 от 05.05.2023 г. Апелативен съд - София е потвърдил решението по т. д. № 1902/2021 г. „в обжалваната част“, с която е отхвърлен предявеният от „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД против Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ главен иск с правно основание чл. 254, ал. 1 предл. първо вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 60 000 лв. - частичен иск от иск в заявен пълен размер 221 709.30 лв., представляваща извънредни разноски за опазване на продуктите краве сирене и кашкавал, вложени за съхранение по договорите от 19.12.2011 г., за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.20220 г.

За да се произнесе по спора, след самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд е приел, че:

Между ответника ДА ДРВВЗ като възложител и ищеца „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД (с предишно наименование „Си Ви Ес Омуртаг“ ЕООД) като съхранител е сключен договор № 5018/19.12.2011 г. за съхранение на държавен резерв, по силата на който ответникът е предал на ищеца 146 577 кг. краве сирене за съхранение в [населено място] и в хладилно стопанство [населено място]. Между страните е сключен и договор № 5027/19.12.2011 г. за съхранение на военновременни запаси, съгласно който ищецът е приел да съхранява в хладилно стопанство [населено място] 19 000 кг. кашкавал. Договорите са сключени за срок от една година с уговорка, че продължават действието си за следващите 12 месеца при същите условия, ако един месец преди изтичане на срока нито една от страните не отправи предизвестие за прекратяването им. В чл. 24, т. 2 на договорите е уговорена възможност за прекратяването им от страна на съхранителя с едномесечно мотивирано предизвестие. С клаузите на чл. 5, ал. 1 възложителят се е задължил да заплаща на съхранителя възнаграждение за съхранение на материалите - държавен резерв и военновременни запаси, посочени в приложение № 1, за направените разходи за реалното съхраняване на съответните количества. В договорите са уговорени подробно реда и начина за констатиране на количествата съхранявани материали, на база на които се определя дължимото възнаграждение, условията за преместване и за връщане на материалите на възложителя, както и задълженията за тяхното поддържане от съхранителя. На 28.06.2017 г. страните са подписали анекс № ДС9/28.06.2017 г. към договора за съхранение на държавен резерв и анекс № ДС8/28.06.2017 г. към договора за съхранение на военновременни запаси, с които са уговорили цената за съхранение на продуктите краве сирене и кашкавал.

С писмо изх. № 27/08.11.2017 г. ищецът е отправил предизвестие до ответника за прекратяване на договорите от 19.12.2011 г., като е поискал да бъде информиран на кого да предаде съхраняваните количества млечни продукти. В отговор на предизвестието, с писмо от 10.11.2017 г., ответникът е уведомил ищеца относно формалностите по преместване на продукти със статут на държавен резерв/военновременни запаси и за обстоятелството, че до изпълнението на тези формалности последният продължава да бъде съхранител и носи отговорност за целостта и състоянието на предадените му материали, съгласно чл. 24, ал. 4 от Закона за държавния резерв и военновременните запаси (ЗДРВВЗ) и чл. 23, ал. 2 от Наредбата за условията и реда за организиране дейностите по държавния резерв и военновременните запаси.

В исковата молба ищецът е поддържал, че след възникване на обстоятелства, попречили му да съхранява вложените от ответника материали - държавен резерв и военновременни запаси, е сключил договори с трети лица, на които е предал материалите за съхранение, и е извършил извънредни разноски за съхранението, отразени в издадени от третите лица фактури. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, според което дружествата - съхранители, издали фактурите, не са представяли на ответника ведомости за съхранявани от тях млечни продукти със статут на държавен резерв и военновременни запаси и не са съхранявали самостоятелно такива материали, отделно от техните собствени; Фактурите не са приети и осчетоводени от ответника, съответно не са платени от него.

В периода 07.11.2017 г. - 07.02.2020 г. са извършени проверки от служители на ДА ДРВВЗ във връзка с изпълнението на договорите от ищеца, по време на които са установени липси на краве сирене от държавния резерв и на кашкавал от военновременния запас, предоставени за съхранение по договорите от 19.12.2011 г. За резултатите от проверките са съставяни констативни протоколи, към част от които са приложени писмени обяснения на управителя на дружеството - ищец, в които е посочено, че поради прекратяване на наемни отношения с трето лице в складовата база в [населено място] не се съхранява сирене за държавен резерв, а в складовата база в [населено място] няма налични количества сирене, тъй като не е налична свободна хладилна камера.

При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че сключените между страните договори са възмездни договори за влог, регулирани от ЗДРВВЗ и подзаконовите нормативни актове по приложението му, а субсидиарно и от ЗЗД. Твърдението във въззивната жалба на ищеца, че договорите са нищожни поради противоречие със закона - чл. 19 и чл. 24 ЗДРВВЗ, е счетено за ирелевантно с мотив, че нищожността е релевирана за пръв път във въззивното производство и не произтича от самия договор, за да бъде констатирана служебно от съда. Съобразявайки приложимата към договорите правна регулация, въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че действието на договорите е прекратено от 10.12.2017 г. в резултат на отправеното от ищеца предизвестие. Според въззивния съд, уредените в ЗДРВВЗ и в подзаконовите актове по прилагането му специални правила за съхранение, освобождаване, реализация и преместване на материали със статут на държавен резерв и военновременни запаси изключват възможността договорите за влог под режима на ЗДРВВЗ да бъдат прекратени с изтичане на уговорения в тях срок или с едностранно предизвестие; Облигационната обвързаност по тези договори продължава да съществува до осъществяване съобразно специалните норми на освобождаването, реализацията или преместването на приетите за съхранение материали. В съответствие с така възприетото разрешение и като е отчел липсата на твърдения и на доказателства за настъпване на изискуемите от закона обстоятелства, позволяващи прекратяване на договорите, подчинени на ЗДРВВЗ, въззивният съд се е произнесъл, че договорните правоотношения между страните са продължили да съществуват и след получаване от ответника на отправеното от ищеца предизвестие за прекратяване на договорите.

За да разреши спора за дължимост на претендираните с главния иск извънредни разноски, въззивният съд е изходил от правилото, че съгласно чл. 254 ЗЗД при възмездния договор за влог възложителят дължи заплащане само на извънредните разноски, които са необходими и неотложни, направени за запазване на вложената вещ, т. е. разноските, които са свързани със запазване съществуването на вложените вещи и без които вещите биха погинали или състоянието им би се влошило значително; В извънредните разноски не се включват онези разноски, които съхранителят прави за самото съхранение, което му е възложено с договора и за което той получава от възложителя възнаграждение в уговорен размер. Предвид така очертаното съдържание на извънредните разноски съдът е приел, че произнасянето по основателността на заявената претенция изисква преценка дали разноските, чието заплащане търси ищецът, са извънредни или имат характер на обикновени разноски. След като е взел предвид обстоятелството, че в исковата молба ищецът е обвързал претенцията си за заплащане на извънредни разноски с издадените от трети лица фактури, в които са остойностени предоставени на ищеца услуги по съхранение и опресняване на сирене и кашкавал, въззивният съд е формирал извод, че не се касае за извънредни разноски по смисъла на чл. 254, ал. 1, предл. първо ЗЗД; Разноските за съхранение на материалите - държавен резерв и военновременни запаси, са свързани с дейността на ищеца като влогоприемател по договорите за съхранение на държавен резерв и военновременни запаси, за която дейност той има право на възнаграждение, а разноските за опресняване са за сметка на съхранителя и не се дължат от ответника - възложител.

В условията на евентуалност въззивният съд е приел, че дори да са доказани извънредни разноски, те биха били дължими само относно реално съхраняваното от ищеца количество материали, представляващи държавен резерв или военновременни запаси. Позовавайки се на приетите по делото констативни протоколи, с които служители на ДА ДРВВЗ са установили в рамките на исковия период липси на предадените за съхранение количества млечни продукти при ищеца, въззивният съд е направил извод, че претенцията за заплащане на извънредни разноски е неоснователна, тъй като ищецът реално не е съхранявал вложените от ответника количества сирене и кашкавал. Въззивният съд е посочил, че констативните протоколи са официални свидетелстващи документи (арг. от чл. 28, ал. 3 вр. ал. 1 ДРВВЗ и чл. 179 ГПК), чиято доказателствена сила не е оборена в процеса по реда на чл. 193 ГПК и с въззивната жалба ищецът не е въвел оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в пропуск да се открие производство по чл. 193 ГПК при своевременно заявено оспорване на протоколите. Въззивният съд е акцентирал и върху дадените по повод на проверките писмени обяснения на управителя на „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД, които съдържат признание на неизгодния за дружеството факт, че то не съхранява сирене от държавния резерв. Признанието, преценено във връзка с констативните протоколи, според въззивния съд подкрепя извода, че през исковия период ищецът не е съхранявал млечните продукти, за чието запазване претендира заплащане на извънредни разноски.

Като самостоятелен мотив за неоснователност на исковата претенция, предмет на главния иск, въззивният съд е изтъкнал и отсъствието на представени от ищеца доказателства за извършване на твърдените извънредни разноски (разходи). Тезата на ищеца, че за установяване на разходите е достатъчно издаването на фактури от трети лица, на които той е възложил съхранението на млечните продукти - държавен резерв и военновременни запаси, не е възприета от въззивния съд. Изложени са съображения, че фактурираните суми може да не бъдат платени или събрани принудително от ищеца, поради което неговият патримониум няма да се намали с тяхната стойност, за да има той право да претендира отразените в съдържанието на фактурите суми под формата на извънредни разноски по чл. 254, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

В заключение въззивният съд е достигнал до извод, съвпадащ с крайния решаващ извод на първоинстанционния съд - че предявеният главен иск за заплащане на извънредни разноски за съхранение на вложените по двата договора от 19.12.2011 г. млечни продукти - държавен резерв и военновременни запаси, е недоказан и неоснователен, поради което е потвърдил решението за неговото отхвърляне. С мотив, че липсва жалба срещу първоинстанционното решение в частта по евентуално съединените искове, въззивният съд е постановил, че тези искове не следва да бъдат разглеждани от въззивната инстанция.

В срока по чл. 250 ГПК ищецът „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД е сезирал въззивния съд с молба за допълване на решението от 11.05.2023 г. чрез произнасяне по евентуално съединените искове с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. второ ЗЗД и чл. 250, ал. 2, предл. второ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В молбата са изложени доводи, че с въззивната жалба първоинстанционното решение е обжалвано в цялост, като в петитума на жалбата е поискано то да бъде отменено, и че с оглед потвърждаването на решението в частта за отхвърляне на главния иск, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе и по евентуално съединените искове.

С решение № 598 от 05.09.2023 г. Апелативен съд - София е оставил молбата по чл. 250 ГПК без уважение, след като е анализирал съдържанието на въззивната жалба и на представените от процесуалния представител на ищеца писмени бележки и е достигнал до извод, че предмет на обжалване с жалбата е била само частта от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен главният иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В подкрепа на този извод въззивният съд се е позовал и на поведението на процесуалния представител на дружеството - жалбоподател, който не е възразил срещу очертания от съдията - докладчик в разпореждането от 14.02.2023 г. предмет на въззивно обжалване, а в писмените бележки е поискал първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде „потвърден иска, предявен на основание чл. 254, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД“.

Становището на настоящия състав на ВКС по основанията за допускане на касационно обжалване е следното:

Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, освен в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, касационно обжалване се допуска, когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо; В стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд следи служебно за валидността и за допустимостта на решението и ако констатира вероятност решението да е нищожно или недопустимо, е длъжен да го допусне до касационно обжалване за проверка на неговата валидност и допустимост по реда на чл. 290 ГПК. С изменението на чл. 280 ГПК от ДВ бр. 86/2017 г. вероятната нищожност и недопустимост са уредени изрично като самостоятелни основания за достъп до касационно обжалване - чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК.

В касационната жалба срещу основното решение по делото касаторът - ищец се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора при нередовна искова молба и при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за развитието на исковия процес - висящ пред друг съд спор между страните, който има преюдициално значение за изхода на делото.

В исковата молба, по повод на която е образувано производството пред първоинстанционния съд, действително не са разграничени сумите, претендирани с главния иск като извънредни разноски по двата договора за съхранение на млечни продукти - държавен резерв и военновременни запаси. Отсъствието на разграничение не съставлява нередовност на исковата молба, тъй като претенцията за заплащане на разноски е заявена общо по причина, че според твърденията на самия ищец вземането за разноски е възникнало във връзка със сключените с трети лица договори за съхранение на продуктите - държавен резерв и военновременни запаси, а относно стойността на разноските ищецът е препратил към издадените от третите лица фактури, в които услугите за съхранение на двата вида продукти са остойностени общо. След като самият ищец е формулирал претенцията си за извънредни разноски на база фактурите, позоваването на нередовност на исковата молба поради липса на разграничение на претенцията за заплащане на разноски по всеки от договорите за съхранение на държавен резерв и военновременни запаси е нелогично. Предвид изложеното, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост с оглед изискванията за редовност на исковата молба.

Предположение за недопустимост на въззивното решение не може да се направи и от твърденията на касатора за образувано пред Окръжен съд - В. Т. гр. д. № 1177/2019 г., по което е предявен иск от ДА ДРВВЗ срещу „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД за заплащане на стойността на липсващи количества сирене и кашкавал, предмет на договорите за съхранение на държавен резерв и военновременни запаси от 19.12.2011 г. Настоящият състав на ВКС споделя извода на въззивния съд, че двете дела не се намират във връзка на обусловеност, налагаща спиране на заведеното от касатора дело до приключване на делото пред Окръжен съд - В. Т. на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Дори да се приеме, че предмет на двете дела е едно и също вземане, предявено за съдебна защита с иск по едното дело и с възражение за прихващане по другото, по-ранното решение ще обвърже съда, разглеждащ другото дело, и той ще следва да го вземе предвид при постановяване на своето решение съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. С оглед предмета на двете дела, не може да се приеме, че като не е спрял делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, въззивният съд е постановил решение, за което съществува вероятност да е процесуално недопустимо.

Решението, с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от касатора главен иск с правно основание чл. 254, ал. 1, предл. първо вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятността да е процесуално недопустимо като постановено по нередовна въззивна жалба, в която липсва ясно очертан предмет на въззивно обжалване. Поради обвързаността на решението по чл. 250 ГПК с основното решение по спора до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК следва да се допусне и решението, с което е оставена без уважение молбата на касатора - ищец за допълване на решението от 11.05.2023 г.

Произнасянето по поставените в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предполага допустимост на постановените от въззивния съд решения. В зависимост от резултата от проверката за допустимост на решенията въпросите ще бъдат обсъдени от касационната инстанция във връзка с кореспондиращите им оплаквания в касационната жалба при постановяване на акта по чл. 290 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на постановените от Апелативен съд - София в производството по в. гр. д. № 120/2023 г. решение № 287 от 05.05.2023 г. и решение № 598 от 05.09.2023 г.

УКАЗВА на касатора „Мляко и млечни продукти София“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] - [населено място],[жк], м. „Батарея“ № 117, че в едноседмичен срок от уведомяването следва да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1 200 (хиляда и двеста) лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При невнасяне на таксата производството по жалбата ще бъде прекратено.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :