ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 203

София, 20.01.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 4954 по описа за 2023 г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационни жалби срещу въззивно решение № 781/12.06.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд, по въззивно гр. д. № 3195/2022 г.

Ищецът Д. В. Я., чрез адвокат И. Ю., обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над присъдените 1800 лв., като излага доводи, че размерът на обезщетението е занижено и моли за уважаване на иска в пълен размер – 25 034,62 лв. Претендира разноски за инстанцията. Адв. Ю. моли за определяне и присъждане наадвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ГПК.

Насрещните страни Софийски районен съд и Софийски градски съд отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално - че касационната жалба е неоснователна. Молят за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по иска Софийски районен съд, представляван от председателя на съда А. А., чрез пълномощника Л. Н., обжалва решението в частта, с която е осъден да заплати на Д. Я. обезщетение в размер на 1800 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Моли съда да отхвърли иска, евентуално, да се намали размера на присъденото обезщетение, както и присъждане на съдебноделоводни разноски.

Насрещната страна Д. В. Я., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на СРС, евентуално – че тя е неоснователна. Адв. Ю. претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Ответникът по иска Софийски градски съд, представляван от председателя на съда А. Т., чрез пълномощника С. Р., обжалва решението в частта, с която е осъден да заплати на Д. Я. обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок в размер на 1800 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2020 г. до 11.06.2021 г. Моли съда да отхвърли иска, евентуално, да намали размера на присъденото обезщетение.

Насрещната страна Д. В. Я., чрез адв. Ю., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че няма основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба на СГС е неоснователна. Адв. Ю. претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че трите касационни жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски окръжен съд, осъдил Софийския районен съд и Софийския градски съд да заплатят солидарно на Д. В. Я. сумата от 1800 лв. – обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ за забавено разглеждане на гр. д. № 24355/2015 г. на СРС и в. гр. д. № 15740/2018 г. на СГС, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 21.12.2020 г. до 11.06.2021 г.

За да постанови този резултат, апелативният съд, чрез препращане по чл. 272 ГПК (не прецизно) установил, че общата продължителност на производствата пред СРС и СГС е около 5 г. и 7 месеца. На 05.05.2015 г. Я. е предявил пред Софийския районен съд искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2, както и чл. 317, ал. 4 от КТ, вр. чл. 217 от КТ, за признаване на уволнението му за незаконно и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и за осъждане на работодателя да заплати на ищеца обезщетение за неизпълнение на предписание на ТЕЛК за неговото трудоустрояване. С исковата молба са представени 45 документа и са направени множество доказателствени искания; на 29.07.2015 г. е постъпил отговор, с който ответникът оспорва жалбата, представя писмени доказателства, описани в 282 точки; на 06.08.2015 г. СРС е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 20.11.2015 г. и се е произнесъл по доказателствените искания, като е допуснал две експертизи и събиране на гласни доказателства, а също и е задължил четири неучастващи по делото лица да представят намиращи се при тях документи. В проведеното първо открито съдебно заседание по делото е разпитан един свидетел, по допуснатите експертизи не са депозирани заключения. В следващото открито съдебно заседание на 16.03.2016 г. е било прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза и е разпитан един свидетел; делото е отложено за изготвяне на заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза и формулирани допълнителни задачи от страните към тази експертиза. В открито съдебно заседание на 10.10.2016 г. е прието заключение по комплексната СМЕ, страните са поставили допълнителни задачи към нея и са поискали назначаване на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, делото отново е било отложено за 17.02.2017 г.. С разпореждане от 16.02.2017 г. делото е отсрочено за 24.02.2017 г. поради неотложен служебен ангажимент на съдията-докладчик във ВСС. На посочената дата, в открито съдебно заседание е прието заключението по допълнителната ССчЕ, но, поради оспорване на последното от страна на ищеца, е била допусната повторна ССчЕ; допусната е и допълнителна СМЕ по искане на ответника. В следващото открито съдебно заседание - на 19.05.2017 г., не се е явило нито едно от определените вещи лица, поради което делото е било отложено за 17.11.2017 г. на тази посочената дата е било проведено последното открито съдебно заседание пред районния съд, в което са приети изготвените заключения, и, след отхвърляне на ново искане на ищеца за допускане на СМЕ, е даден ход на устните състезания. На 23.01.2018 г. ищецът е депозирал молба до СГС за определяне на подходящ срок за постановяване на решение по делото; на 08.02.2018 г. ищецът е депозирал втора молба в същия смисъл, като е подчертал, че става дума за бързо производство, но районният съд не е взел отношение по подадената предходна молба по чл. 255 от ГПК; на 19.02.2018 г. и 01.06.2018 г. са постъпили още две молби в същия смисъл. На 12.06.2018 г. СРС е постановил решение по делото, с което исковете са отхвърлени. На 24.07.2018 г. ответникът е подал молба за допълване на постановеното решение в частта за разноските. На 19.09.2018 г. е постъпил отговор на тази молба, а на 24.10.2018 г. съдът е постановил определение по чл. 248 от ГПК. Установено е, че междувременно (на 29.06.2018 г.) е постъпила въззивна жалба от ищеца срещу постановеното по делото първоинстанционно решение, а на 15.08.2018 г. – отговор на въззивната жалба от работодателя. Делото е постъпило в СГС на 23.11.2018 г., където е било разпределено на съдия - докладчик на същата дата, а с определение от 13.02.2019 г. е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.10.2019 г., в което е бил даден ход на устните състезания. С решение № 1559 от 26.02.2020 г. по делото е било потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът по чл. 317, ал. 4, вр. чл. 217 от КТ. Със същото решение е отменено обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, като е постановено друго, с което тези искове се уважават. Срещу решението на въззивния съд са подадени касационни жалби и от двете страни в производството, но ВКС не го е допуснал до касационно обжалване. Въззивният съд не е изяснил кога е влязло в сила решението.

Д. Я. е подал заявление на 01.02.2021 г., до ИВСС за получаване на обезщетение поради бавно правосъдие по трудовото дело. Предложено му е обезщетение от 2 900 лв., като Я. отказал да сключи споразумение, с което е изпълнена процедурата по гл. I. от ЗСВ.

От показанията на свидетелката Г. Я., съдът установил, че Д. Я. се ядосвал поради бавното разглеждане на делото, накърнено било чувството му за справедливост, то било важно и поради очакваното парично обезщетение, което било необходимо предвид здравословното състояние на едно от децата му. Трудно намерил нова работа. Всичко изложено сочи на негативни изживявания стрес, напрежение, което в неговия случая (заболяване „киста в мозъка“) било рисков фактор, предвид медицинските предписания да избягва стресови ситуации.

Съдът е приел, че исковете на Я. правилно не са разгледани по реда на бързото производство, тъй като този по чл. 317, ал. 4, вр. чл. 217 от КТ не е сред изчерпателно изброените в чл. 310, ал. 1 от ГПК (т. е. се разглежда по общия исков ред), а съгласно разпоредбата на чл. 310, ал. 2 от ГПК, при обективно съединяване на иск, предвиден в ал. 1, с иск, който подлежи на разглеждане по общия исков ред, не се допуска бързо производство. Съдът намерил, че относно делото пред СРС единственото безспорно забавяне, извън разумния срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, се дължи на постановяване на съдебното решение едва на 12.06.2018 г., т. е. почти седем месеца след последното открито съдебно заседание по него. Относно въззивното дело е прието, че въззивната жалба с първоинстанционното дело е постъпила в този съд на 23.11.2018 г., въззивното дело е било разпределено на съдия - докладчик на същата дата; с определение от 13.02.2019 г. е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.10.2019 г., в което е бил даден ход на устните състезания, а решението по делото е постановено на 26.02.2020 г. При тези данни въззивният съд приел, че макар и в минимален размер, е налице забавяне на разглеждането на делото и в този съд, тъй като определението за насрочване на делото е постановено почти четири месеца след постъпването му в съда, като е определена дата за разглеждането му след осем месеца, без междувременно да са били извършвани други процесуални действия по него; наред с това, въззивното решение е постановено около четири месеца и половина след последното открито съдебно заседание, т. е. извън тримесечния срок, който съдебната практика и ВСС приемат за разумен; при анализа си съдът е посочил, че следва да отчете и многобройните искания и оспорвания по делото пред първата инстанция в качеството им на фактори, увеличаващи сложността на делото; била е налице необходимост от извършване на повече и по-разнообразни процесуални действия от страна на съда, с цел изясняване на делото от фактическа страна и подготвяне постановяването на правилно и законосъобразно решение; отчетено е, че съгласно изричната разпоредба на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, при преценка основателността на иска съдът е длъжен да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както и поведението на останалите участници в процеса (напр. в случая – вещите лица, които не са изготвили заключение в срок). Съдът заключил, че забавянето на делото се е дължало предимно на обективни причини, а единствените забавяния, за които двете съдилища – ответници по иска, следва да носят отговорност, са допуснати при постановяване на съдебни актове от първата и въззивната инстанция извън разумния тримесечен срок след приключване на устните състезания, както и при насрочването на първото открито съдебно заседание по делото пред въззивния съд почти единадесет месеца след постъпването му в този съд. Относно настъпването на неимуществени вреди съдът приел, че в случая са доказани обичайните негативни емоции – напрежение, изнервеност, потиснатост, загуба на вяра в справедливостта и в съдебната система, притеснение от невъзможността за доказване на правотата на ищеца, но не е доказано здравословното му състояние да се е влошило именно в резултат на забавените дела. Съобразено е, че в случая лицето е водило и други дела – в това число и по ЗЗДискр., като те също оказват негативно влияние върху психиката на лицето и не може механично да се отдели кое конкретно негативно изживяване е свързано с едно дело, а не е свързано с друго. Отчетено е също така, че резултатът от забавените дела не е изцяло в полза на ищеца. Решението на СРС е било потвърдено в частта му, с която е отхвърлен искът на Я. по чл. 317, ал. 4, вр. чл. 217 от КТ, и отменено – в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, като вместо това тези искове са били уважени. Относно справедливия размер на обезщетението съдът отчел специфичните особености на съдебното производство. Първостепенният съд, към чийто съображения общо препратил САС, е изяснил, че специфичен фактор, обуславящ определяне на обезщетение, в относително по-висок размер, е значението на делото за ищеца, с оглед трудовия му характер, но все пак – не толкова, колкото по наказателни дела. Направен е и подробен анализ на размера на присъждани обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ по други дела – както наказателни, които имат по-дълбоко неблагоприятно отражение върху психиката на лицата, така и по граждански дела, които имат по-леко отражение. Като отчел и това обстоятелство, наред с другите установени по делото, от значение за размера на обезщетението, съдът приел, че в случая размера на справедливото обезщетение е от 1800 лв.

По касационната жалба на Д. В. Я.:

Касаторът в изложението към касационната жалба по същество повтаря оплакванията в същата, което обаче не е отговаря на смисъла на предварителната селекция по чл. 288 ГПК. Върховният касационен съд разглежда само по същество, в процедура по чл. 290 ГПК, касационните доводи (конкретни оплаквания за неправилност поради конкретни допуснати съществени процесуални нарушения, поради противоречие с материалноправна норма или поради необоснованост; за нищожност или за необоснованост на въззивното решение). В резултат на извършената контролна проверка по същество, съдът се произнася по валидността, допустимостта и правилността на обжалвания съдебен акт с решение – чл. 293 ГПК. За да стигне обаче до решаващата фаза на касационното производство, съставът на ВКС трябва първо да провери дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване – в рамките и според заявеното от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, т. е. съдържанието на последното следва да е съобразено с целите на селективната преценка по чл. 288 ГПК. Съдът служебно преценява, и без да е сезиран изрично от страните, за наличие на основание за допускане на касационно обжалване само в хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и, когато това се следва според страните по делото или предмета му, когато това е предвидено в закон (напр. най-добрия интерес на малолетно или непълнолетно лице; охранителните производства и др.). Случаят не е такъв.

В изложението, както стана ясно, няма поставени въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито съображения относно допълнителните условия, предвидени в хипотезите на по т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК, т. е. не е налице обосновано искане за допускане на касационно обжалване. Позоваването, в края на изложението на „чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК“, както многократно е имал повод ВКС да се произнесе, не замества изискването за обосновка според разпореденото в закона. Касаторът, в допълнение, е посочил, че цялостното му изложение/касационна жалба правят обжалваното въззивно решение (неточно посочено - определение), очевидно неправилно. Позоваването на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също не е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване – по делото не се установява направо от мотивите на въззивния съдебен акт, че САС, за да постанови крайния резултат, очевидно грубо е нарушил правилата на формалната логика, приложил е несъществуваща или отменена правна норма, или пък е приложил норма със смисъл, противоположен на действителното й съдържание. Несъгласието с постановеното от съда, не е достатъчно, за да се допусне до разглеждане по същество касационната жалба. Евентуална неправилност поради неточно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост, сама по себе си, също не може да обуслови наличие на основанието по чл. 280, ар. 2, предл. 3 ГПК, а и касационният съд неизвършва служебна проверка за правилност, извън случаите, когато това се следва с оглед субектите или предмета на спора, а казусът не е такъв.

По това дело Върховният касационен съд служебно не намира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата над 1800 лв., по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК.

По касационната жалба на ответника по иска Софийски районен съд:

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси: следва ли съдът да определи и посочи приетия от него разумен срок за разглеждане и решаване на делото при обосноваване на прието от него наличие на забава (поддържа противоречие с решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на ВКС III г. о.); относно „приложимост на изискването за настъпване на значителна вреда (т. е. вреда над обичайната за участник в съдебно производство) и нейното доказване в процеса като критерий за разглеждане на предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ в светлината на цитираната от Софийския районен съд практика на ЕСПЧ и ВКС (С. срещу И., жалба № 36813/97, Нардон срещу И., жалба № 34368/02, решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о.“.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по тази касационна жалба.

Първият поставен въпрос не е разглеждан от съставите на ВКС в посочените от СРС съдебни решения – в никое от тях съставът на ВКС не е определил конкретният времеви отрязък за приключване на конкретното дело; същественото е доколко срокът се явява неразумен, предвид особеностите на случая, по правилата на чл. 2б ЗОДОВ, и след приспадане на времето, което е следствие от забавянията, причинени от страната поради злоупотреба с право от нейна страна, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканене и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране; както и изключване на периода, в който делото е било спряно поради отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС и за конституиране на наследници на починала страна, стига съответните органи да са извършили нужните действия точно и своевременно. В случая съдът не е намерил, че има основания за изключване на времеви отрязъци от общия период.

В посочените от касатора решения е разяснено, а и това е несъмнено и безпротиворечиво застъпвано в практиката на касационната инстанция, че преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. При гражданските производства за начало се приема сезирането на съответния съд, освен ако производството не включва задължителна предварителна административна процедура, а за край – влизане в сила по отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен /решение или определение/. Възможно е общата продължителност на съдебното производство да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството, да няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. Или, по конкретното дело, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос; бил е длъжен, но не е определил целият период, в който е започнало и приключило трудовото дело, и е оценявал само допусната забава при две процесуални действия на СРС, вместо да прецени забавата така, както постановява материалния закон – чл. 2б ЗОДОВ. Въпрос в този смисъл не е поставен от ответника СРС, но той не би променил резултата в полза на страната – евентуалното му разглеждане от състава на ВКС по чл. 290 ГПК, не би довело до извод, че трудовото дело е приключило в разумен срок – близо 6 години продължителност не биха могли да обосноват подобен извод по гражданско дело за защита срещу незаконно уволнение - каквито и обяснения да има за забавата, не може да е „проведено с дължимата грижа“ /C. SA v P. 2000-IV/, т. е. налице е нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията. За касационната инстанция също има забрана да влошава положението на страната по нейна жалба (касационната жалба на ищеца не е допусната до касационно обжалване).

Вторият от поставените въпроси в изложението също не е съобразен със смисъла на цитираната от СРС практика на ЕСПЧ и на ВКС, а и се явява неотносим (не е ясно защо е зададен). Няма никакво съмнение в съдебната практика, вкл. на ЕСПЧ, че на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Пълно и главно доказване следва да се проведе само относно твърденията за причинени нетипични, изключителни, неимуществени вреди, извън обичайните. Според логиката на поставения от ответника СРС въпрос, обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ се полага само, ако се установят „извънмерни вреди и сериозно отражение върху живота и психиката на ищеца повече от нормалното“, което е в пряко противоречие и с ясния текст на чл. 2б ЗОДОВ, с нормата на чл. 52 ЗЗД, по която се определя размера на обезщетението (по справедливост), както и със съдебната практика по прилагането им. Въззивният съд, препращайки по чл. 272 ГПК към мотивите на СОС, е отказал да присъди обезщетение за твърдяно влошаване на здравословното състояние на Я. (нетипично увреждане), поради неустановена пряка причинноследствена връзка със забавеното правосъдие по трудовото дело. Съдът е присъдил обезщетение за другите установени неимуществени вреди по делото – стрес, притеснение, загубена вяра в справедливостта – те не само се презумират, като типични (обратно доказване и от двамата ответника не е проведено), но и са установени по несъмнен начин от Я. по делото.

В заключение, касационно обжалване на въззивното решение по наведените от СРС основания в касационната жалба, не следва да се допуска.

По касационната жалба на Софийски градски съд:

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поддържа противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси: Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК (решен в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ПВС № 1/1953 , ПВПВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 Г., решение № 17/18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на III г. о. на ВКС, решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т. о, на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о. на ВКС, решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т. о. на ВКС, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о. на ВКС, решение № 222/12.02.2020 г. на гр. д. № 92/2019 г. на III г. о. на ВКС); трябва ли съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на нарушаване на правото по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС (решен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 280/26.11.2018 г. по гр. д. № 125/2018 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о. на ВКС).

И двата въпроса са включени в предмета на спора и от значение по всяко исково производство (тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и чл. 236, ал. 2 ГПК) и по всеки иск за плащане на обезщетение на неимуществени вреди (тълкуване на чл. 52 ЗЗД). За да се прецени доколко въпросите са от значение за постановения в обжалваното решение резултат, трябва да е ясно какви са конкретните оплаквания на касатора за допуснати нарушения на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – кои точно доводи и възражения на страните, надлежно въведени във въззивното производство, съдът не е разгледал, и при приложението на чл. 52 ЗЗД, кои релевантни за справедливото обезщетение доводи и възражения, както и установени обстоятелства, не е взел предвид. Това е така, защото касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв. Касаторът СГС твърди нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК поради това, че въззивният съд не е изложил мотиви каква е следвало да бъде продължителността за разглеждане на трудовото дело в конкретния случай, т. е. по естеството си липсва оплакване, което да се квалифицира като нарушение на изискването съдът да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Оплакването е за допуснато нарушение на материалния закон – чл. 2б ЗОДОВ – твърди се, че извод за допусната забава, довела до нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ, е сторен без да е изяснено какъв би бил разумният срок за разглеждане на конкретното дело. Въпрос във връзка с тълкуването на чл. 2б ЗОВОВ в този смисъл няма, а и настоящият състав вече изясни във връзка с въпрос, поставен в изложението към касационната жалба от СРС, че не е възможно съдът точно и конкретно да определи разумният за всяко дело срок за приключването му, и в частност за това, предмет на иска по чл. 2б ЗОДОВ. Същественото е доколко срокът се явява неразумен, предвид особеностите на случая, по правилата на цитираната разпоредба. Относно въпроса, свързан с тълкуването на чл. 52 ЗЗД, касаторът се оплаква, че във въззивното решение не било преценено, че ищецът бил страна и по други съдебни производства, съвпадащи с исковия период, част от които са приключили с негативен за страната резултат, както и че не били изброени обстоятелствата, които определят справедливия според съда размер на обезщетението, които обстоятелства да се отнасят точно до ищеца и как точно са се отразили върху неимуществената му сфера. Тези оплаквания не отговарят на данните по делото, поради което и въпросът във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД се явява неоснователен – въззивният съд по реда на чл. 272 ГПК е очертал обстоятелствата от значение за справедливия размер на обезщетението, а пък касаторът и не твърди, да е пропуснал да прецени относимо, установено от съда обстоятелство, които би довело до намаляване размера на присъденото обезщетение. Съдът, също така, е отчел наличието и на други стресогенни обстоятелства – изрично наличието на друго висящо дело през релевантния период, както и, че го взема предвид, когато преценява размера на обезщетението, дължимо само за търпените негативни преживявания от забавеното разглеждане на трудовото дело.

Относно частта от процесуалноправния въпрос, касаещ мотивирането на въззивното решение – приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, съставът на ВКС намира, че той се явява неотносим към постановеното конкретно от въззивния съд - той е изложи фактически и правни изводи по съществото на спора чрез препращане към фактическите и правни изводи на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, макар и непрецизно. Относно приложението на чл. 272 ГПК обаче няма поставени правни въпроси, а и касационни оплаквания, вкл. и цитираната съдебна практика не касае разясненията на ВКС досежно тълкуването на чл. 272 ГПК. Следва също да се посочи, че част от посочените от касатора тълкувателни решения и Постановления на ВС на РБ, са по приложението на ГПК от 1952 г., отм. и то, отпреди изменението му с ДВ бр. 124/23.12.1997 г., в сила от 01.04.1998 г., при друг ред на произнасяне от второстепенния съд, както и предмет на проверка.

На следващо място е поставен въпросът: въз основа на какви критерии и съотношението между тях съдът извършва преценката си дали е нарушено правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. Въпросът е принципно значим по иск за вреди от забавено правосъдие. В случая, за да е от значение за постановения резултат спрямо касатора (ответник), е важно дали при разглеждането му би се стигнало до положение, при което искът би бил отхвърлен или присъденото обезщетение би било намалено като размер, т. е., дали се касае за подменени от въззивния съд критерии, за обсъждане или необсъждане на критерии от значение за приложението на чл. 2б ЗОДОВ, които биха обусловили по-нисък размер на обезщетение или отхвърляне изцяло на иска. Такава връзка на въпроса с резултата спрямо касатора, съставът на Върховния касационен съд не установи. Въззивният съд не е ценил критерии, извън посочените изрично в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Вярно е, че нормата е непрецизно приложена от апелативната инстанция, но по никакъв начин това не се отразява върху резултата по отношение на ответниците по иска. Софийският апелативен съд е изходил единствено от установеното забавяне за изготвяне на съдебни актове в сроковете, уредени в процесуалния закон, вместо да цени целия срок за съдебно производство, който, несъмнено, е извън рамките на разумния, още повече с оглед характера на съдебния спор и залогът за страната (за разлика от първата инстанция, към чийто мотиви анблок обаче е препратил). Съгласно нормата, на която се позовава касатора – чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, стандартите на ЕСПЧ, а и практиката на ВКС и на ЕСПЧ, както настоящият състав вече посочи по-горе, във връзка с аналогичен въпрос в изложението към касационната жалба на СРС, българската държава, чрез своите процесуални субституенти, в случая – съдилища, отговаря за забавеното разглеждане и приключване на съдебния спор, дори и да са спазени всички процесуални срокове за насрочване и изготвяне на съдебни актове; от значение е общата продължителност на съдебното производство. Забавата в изготвянето на експертизите от вещите лица, когато не е обективна и, след като съдът не е предприел дисциплиниращи спрямо експертите мерки, както и уважаването на неотносими и недопустими искания на страните по делото, не сочат на усложнена фактическа и правна обстановка по делото, нито времето за извършване на тези действия и отлагане на делото, се изключва от общия срок, който се взема предвид при преценката дали делото е приключило в разумен срок. (K. and S. v. B., no. 60939/00, 28.09.2006 г., § 47; и M. v. B., no. 21558/03, 02.09.2010 г., § 68) Всичко това, макар и да сочи на неточно приложение на чл. 2б ЗОДОВ от въззивния съд, не може да обуслови допускане на касационно обжалване по въззивната жалба на СГС, защото разглеждането й по същество не би довел до по-благоприятен резултат за страната.

Последният правен въпрос касае решението в частта по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - дължи ли ответникът по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ обезщетение за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в хипотезата, при която на ищеца е предложено обезщетение по реда на глава трета “а“ ЗСВ, но същото не е прието от него, респективно – приложим ли е института на кредиторовата забава в такава хипотеза.

Въпросът е от значение за постановения резултат. Касаторът се позовава на разрешение по него, дадено от състав на ВКС с решение № 30/07.05.2019 по гр. д. № 2125/2018 г. на III г. о. на ВКС, с което е отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за времето от датата на предявяване на исковата молба, понеже претенцията за обезщетение за вреди от бавно правосъдие била уважена, като на страната е предложено споразумение от министъра на правосъдието, което тя не е приела, по който начин се поставила в забава като кредитор, освобождавайки длъжника от последиците на собствената му забава.

Даденото тълкуване от този състав на ВКС е изолирано и не се споделя в константната практика на ВКС по приложението на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Съображенията в това становище противоречат и на задължителните разрешения, дадени в ТР № 1/2022 г., обявено на 27.11.2023 год., по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС за характера на задължителната административна процедура, предхождаща възможността да се сезира съда с претенция за обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване и по тази касационна жалба.

Относно съдебноделоводните разноски в касационното производство:

Сторените от страните разноски за държавна такса остават за тях.

Ищецът – касатор Д. Я. е представляван безплатно от адв. И. Ю., който е направил искане за определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Предвид резултата, той има право на припадащатата му се сума за адвокатско възнаграждение по делото, определено по правилата на чл. 78, ал. 1 ГПК, за осъществена адвокатска защита по подадените от ответниците касационни жалби. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид извършената от адвоката работа по изготвяне на касационна жалба и изложение от името на своя доверител и на отговори по касационните жалби на насрещните страни, фактическата и правна сложност на казуса и особеностите на касационното производство, определя възнаграждение на адв. Ю. за настоящото производство в размер на 1500 лв., от които 1000 лв. по касационната жалба на Д. Я. и по 250 лв. по касационните жалби на насрещните страни. Ответниците следва да му заплатят по 250 лв.

От своя страна Я. следва да заплати, на осн. чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, на всеки от ответниците по 46 лв., за осъществена от тях защита, чрез юрисконсулт, срещу неговата касационна жалба.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 781/12.06.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 3195/2022 г.

ОСЪЖДА Д. В. Я. да заплати на Софийски районен съд и на Софийски градски съд по 46 лв., , представляващи разноски по 10, ал. 4 ЗОДОВ, направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОСЪЖДА Софийски районен съд и на Софийски градски съд да заплатят на адвокат И. В. Ю., като процесуален представител на Д. В. Я., по 250 лв. – адвокатско възнаграждение за производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: