ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1004 [населено място], 01.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г.

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

като изслуша докладваното от съдия Чомпалов т. д. № 13 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, чрез Министерство на енергетиката, срещу решение № 145/11.03.2025 г. по в. т.д. № 573/2024 г. на САС, с което е потвърдено решение № 382/13.03.2024 г. по т. д. № 333/23 г. на СГС – за отхвърляне на предявените от жалбоподателя срещу „Интермонтажи“ ЕООД искове за установяване, че в негова полза съществуват вземания в размер на 108 052,92 лв. – концесионно плащане по договор от 16.11.2011 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2 ал. 1, т. 5 ЗПБ за строителни материали /пясък и чакъл/ от находище „Хумни дол“, участък Северен и участък Южен в землището на [населено място] за периодите 01.07.2011 г. – 31.12.2013 г. и 01.01.2017 г. – 31.12.2019 г.; за мораторна неустойка по чл. 33 ал. 1 от договора в размер на 39 398,03 лв. за периода 31.01.2012 г. – 10.03.2020 г. и за моратона неустойка по чл. 34 ал. 1 от договора в размер на 83 363,04 лв. за периода 16.01.2012 г. – 10.03.2020 г., за които вземания е издадена заповед по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 15499/20 г. на СРС. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изложени са съображения, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на чл. 61 ал. 7 ЗПБ, който предвижда, че концесионерът дължи концесионно възнаграждение, независимо от крайния финансов резултат от дейността. Оспорва се да е формирана сила на пресъдено нещо по спор за дължимостта на концесионно възнаграждение за друг период по процесния договор, защото в т. 18 от ТР 1/2001 г. на ОСГК е предвидено, че със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение, но не и неговите мотиви. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, защото не е обсъдил писмо изх. № КОС 01-1177/16.04.2014 г., в което ответникът е признал своето задължение за минимално концесионно възнаграждение. Наведен е довод, че според нормата на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС възложител на инвестиционно предложение по ЗООС и Наредба за условията и реда за извършване на оценка на въздействието върху околната среда е концесионерът, поради което ответникът като такъв е бил длъжен да се снабди с положително решение по ОВОС. Поддържа се, че след като в чл. 2 от договора е уговорено, че добивът на подземното богатство започва след влизане в сила на положително решение по ОВОС, концесионерът има качеството на инвеститор по смисъла на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС и е следвало да се снабди с решение по ОВОС. Ответникът, макар да има интерес от стопанската експлоатация на находището, не се е снабдил с положително решение по ОВОС, поради което по негова вина действието на концесията е било спряно на основание чл. 68 ал. 3 ЗПБ, но това не го освобождава от задължението за плащане на концесионно възнаграждение в минимален размер – по аргумент от правилото на чл. 61 ал. 7 /предишна ал. 5/ ЗПБ. Повдигнато е и възражение, че въззивният съд не е изложил мотиви за правилото на чл. 61 ал. 5 /сега ал. 7/ ЗПБ – че се дължи от концесионера възнаграждение, независимо от крайния финансов резултат, както и за това, че задължението на концесионера да се сдобие с решение по ОВОС произтича „ех lege“, защото той има качеството на инвеститор, на възложител. Иска се от касатора да се отмени въззивното решение и да се уважат предявените от него установителни искове.

Ответникът „Интермонтажи“ ЕООД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на спора пред него са искове по чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 61 ЗПБ за концесионно възнаграждение по договор за концесия от 16.11.2011 г., претендирано за периодите 01.07.2011 г. - 31.12.2013 г. и 01.01.2017 г. - 31.12.2019 г. Констатирано е, че с влязло в сила решение N 392/22.02.2018 г. на СГС по т. д. N 1641/17 г., постановено между страните, са отхвърлени предявените от ищеца на идентично правно основание искове за концесионно възнаграждение по процесния договор - за първото и за второто шестмесечие на 2014 г., 2015 г. и на 2016 г. Поради констатацията за това, че изложените от ищеца правопораждащи факти са едни и същи по съдържание и основание с обхванатите от обективните предели на СПН факти, наличието на установена обективна невъзможност за ответника да извършва добив на подземни богатства е пречка за възникването в полза на ищеца на вземане за концесионно възнаграждение. Решаващият съд е намерил, че решението на СГС формира сила на пресъдено нещо относно основанието на иска и преклудира възраженията срещу правопораждащите факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, поради което е приел е, че поради наличието на обективна пречка ответникът да извършва добив от находището – липсва одобрен ОВОС, е отречено съществуването в полза на ищеца на право на концесионно възнаграждение. Прието е, че възраженията на ищеца срещу липсата на обективна пречка да се извършва от ответника добив на подземни богатства, не следва да се обсъждат, тъй като по отношение на този факт е формирана сила на пресъдено нещо.

Като допълнение решаващият съд е изложил и мотиви, че концесионната площ е разположена в защитени зони от Европейската мрежа „Натура 2000“ Сакар с код BG 212 за опазване на местообитанията и „Сакар“ с код BG 2021 за опазване на птиците и на основание пар. 4 ПЗР от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка на съвместимост на планове, програми проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони е необходимо да се извърши ОВОС за инвестиционно предложение – чл. 93 ал. 2 ЗООС. Решаващият съд е приел, че по смисъла на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС възложител на инвестиционно предложение за издаване на положително решение по ОВОС, след влизането на което според договора може да започне добивът на подземни богатства, е обществен орган, физическо или юридическо лице, което по реда на специален закон, нормативен или административен акт има права да инициира или да кандидатства за одобряване на инвестиционно предложение, но ответникът няма такова качество, а и в договора не е предвидено негово задължение да инициира процедура по ОВОС. Не е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за задълженията по договора, защото той поради обективна причина – липса на ОВОС, реално не е извършвал концесионна дейност по добив, а само при добив се дължи на основание чл. 61 ал. 5 ЗПБ концесионно възнаграждение в минимален размер.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК –

I. 1. „Концесионер на концесия за добив на подземни богатства с пряко предоставени концесионни права, в условията на чл. 29 ал. 1, т. 2 ЗПБ / като титуляр на удостоверение за направено търговско откритие на находище за добив на подземни богатства/ ще има ли качеството на възложител на инвестиционно предложение по смисъла на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС по отношение на концесионната площ и добивните дейности, които ще се осъществяват в същата?“

2. „Дължи ли се възнаграждение по концесионен договор за добив на подземни богатства, в случай че от находището не се извършва добив на подземни богатства поради липса на предпоставки, уговорени в концесионния договор за започване на добив от находището, чието реализиране е право и задължение на концесионера?“

3. „Адресат ли е концесионерът на задължението по ЗООС за провеждане на процедура за получаване на ОВОС за реализиране на инвестиционно намерение?“

4. “Следва ли концесионерът да понесе риск от липсата на решение за ОВОС на директора на РИОСВ?“

5. „Дължи ли се възнаграждение по концесионен договор при все, че към момента на сключването му е било налице положително и валидно решение за ОВОС съгласно действащото към същия момент законодателство, но концесионерът не е предприел действие да реализира концесията?“

6. „Фактът на спирането на действието на концесията за добив на подземни богатства, извършено на основание чл. 68 ал. 1 ЗПБ, има ли като краен правен ефект, както спиране упражняването на правата на концесионера по договора за концесия за добив на подземни богатства, така и спиране изпълнението на задълженията по концесионния договор за времето на спирането?“

7. „В случай на спиране на действието на договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства в условията на чл. 68 ал. 1 ЗПБ поради нарушаване клаузите на сключения концесионен договор /неизпълнение на задължението за заплащане на минималното концесионно възнаграждение/, дължи ли концесионерът плащане на минималното концесионно възнаграждение за периода на спиране?“

8. „Дължи ли се концесионно плащане по чл. 61 ЗПБ по действащ концесионен договор за добив на подземни богатства, в случаите, при които находището не се ползва от концесионера по стопанското предназначение и от него не се извършва добивна дейност /т. е не се извличат от подземните недра подземните богатства, предмет на концесионния договор/?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е обосновал с твърдението, че крайните изводи на въззивния съд относно прилагането на чл. 61 ал. 7 /предишна ал. 5/ ЗПБ, както и относно последиците на чл. 68 ал. 3 ЗПБ при спиране действието на договор за концесия за добив на подземни богатства са в противоречие с решение № 68/16.06.2020 г. по т. д. № 932/2019 г. на ВКС.

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК по първи въпрос се обосновава с твърдението, че липсва съдебна практика по правния въпрос, свързан с прилагането на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС, а по останалите въпроси се сочи, че липсва съдебна практика относно задължителния характер на минималното концесионно възнаграждение по чл. 61 ал. 7 /предишна ал. 5/ ЗПБ и това, че формулираните материалноправни въпроси по прилагането на тази норма са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

II. 1. „Обвързани ли са страните от силата на пресъдено нещо, когато помежду им е решен спор относно изпълнението на договор, но за друг времеви период, допустимо ли е да се обсъждат доводите и основанията за дължимост на вземане на ищеца, след като искът му, основан на същия договор, е бил отхвърлен за друг период?

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК се обоснова с твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 128/16.05.2019 г. по гр. д. № 4274/2018 г. на ВКС, решение № 317/12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г. на ВКС, решение № 60081/26.07.2021 г. по т. д. № 95/2020 г. на ВКС.

2. “Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички релевантни, допустими, надлежно събрани доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите изводи?“

Сочи се от касатора, че крайните изводи на въззивния съд са в противоречие с решение № 60116/19.11.2021 г. по т. д. № 1459/2020 г. на ВКС, с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. 1/2000 на ОСГК на ВКС, както и с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГК на ВКС.

III. Посочено е основание по чл. 280 ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, произтичаща по твърдения на касатора от неправилното произнасяне на въззивния съд при прилагането на чл. 61 ал. 7 /предишна ал. 5/ ЗПБ и на чл. 68 ал. 3 ЗПБ, които предвиждат дължимост на концесионно възнаграждение в минимален размер и по време на спиране на концесията, през което време концесионерът няма право да упражнява дейността и да упражнява правата си по договора.

Касационният съд намира, че формулираните осем въпроса в т. I не отговарят на общото изискване по чл. 280 ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол, защото те не са съобразени с мотивите на въззивния съд, който е формирал обуславящия за изхода на спора извод – че решение N 392/22.02.2018 г. на СГС по т. д. N 1641/17 г. е формирало сила на пресъдено нещо, която е пречка да се пререшава въз основа на идентични факти въпросът за съществуването на задължение за ответника за плащане на концесионно възнаграждение в минимален размер.

Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

Касационният съд констатира, че формулираните от касатора осем въпроса в т. I касаят изводите на въззивния съд по прилагането на нормите на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС и на чл. чл. 61 ал. 5 /сега ал. 7/ ЗПБ, но тези изводи не са решаващи за изхода на спора. В мотивите на въззивното решение изрично е посочено, че като допълнение към извода, че исковете са неоснователни поради наличието на формирана сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти, се излагат изводите – че ответникът няма качеството на възложител на инвестиционно предложение за издаване на положително решение по ОВОС по смисъла на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС, както и че в договора не е предвидено задължение да се инициира процедура по ОВОС от ответника, който поради обективни причини не е извършил добив и след като няма вина за това, не дължи концесионно възнаграждение в минимален размер за периода, през който не е извършвана дейност поради спиране на концесията. В този смисъл касационният съд намира, че изводите на въззивния съд по прилагането на нормите на пар. 1, т. 20 от ДР на ЗООС и на чл. чл. 61 ал. 5 /сега ал. 7/ ЗПБ, респ. на чл. 68 ал. 3 ЗПБ, не са обусловили изхода на спора, защото решаващ за изхода на спора е изводът относно формираната СПН и нейните обективни предели. След като не е налице общото основание по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по поставените осем въпроса в т. I, безпредметно е да се проверява за селективния критерий по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК и да се преценява дали изложените като допълнение изводи на въззивния съд са в противоречие с разрешенията, дадени в решение № 68/16.06.2020 г. по т. д. № 932/2019 г. на ВКС. Не е необходимо и да се проверява селективният критерий по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, но следва да се спомене, че наличието на посоченото от касатора решение № 68/16.06.2020 г. по т. д. № 932/2019 г. на ВКС изключва да е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите, номерирани от касатотора от т. 2 до т. 8.

За пълнота на изложението следва да се спомене, че втори, четвърти, пети и осми въпроси по т. I по същество представляват доводи за неправилност на формираните като допълнение от въззивния съд изводи, но правилността на изводите във въззивното решение е извън предмета на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Касационният съд намира, че поставеният в т. II първи въпрос – за пределите на силата на пресъдено нещо и за нейните последици, когато между същите страни е решен спор относно изпълнението на договор, но за друг времеви период, отговоря на общото изискване по чл. 280 ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Процесуалноправният въпрос за пределите на силата на пресъдено нещо е от значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд, обусловила изхода по настоящото дело, защото въззивният съд е приел, че поради наличието на формирана СПН относно несъществуване на вземане за концесионно възнаграждение в минимален размер по процесния договор, от която са обвързани страните, съдът е длъжен да приеме, че в полза на ищеца не съществува същото вземане, макар и за период, различен от заявения с исковата молба по приключило с влязло в сила решение т. д. N 1641/17 г. на СГС. Решаващият съд е приел, че не съществува претендираното от ищеца вземане, защото силата на пресъдено нещо обхваща правопораждащите факти за вземането по процесния договор – не само за тази част от вземането, която е била предмет на приключило с влязло в сила решение дело, както и че е преклудирана възможността да се повдигат възражения за липсата на обективна пречка ответникът да извършва добив, възприета по същество като правоотлагателно възражение /липса на ОВОС/.

Съгласно постановките на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение по спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения, не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет.

Касационният съд намира, че произнасянето на въззивния съд не е в разрез с дадените разяснения в т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, защото във въззивното решение не е прието, че съдържащите се в решение N 392/22.02.2018 г. на СГС по т. д. N 1641/17 г. мотиви се ползват със сила на пресъдено нещо и направените констатации относно юридическите и доказателствените факти са задължителни за него. Решаващият съд е приел, че формираната от това решение сила на пресъдено нещо по спора за вземане за концесионно възнаграждение за определен период от действие на процесния договор се простира по отношение на правопораждащите спорното право /вземане/ факти, също заявени по настоящото дело като основание на иска, но за друг период. От това принципно разрешение е изведен във въззивното решение обуславящия извод, че заявените от ищеца като основание на иска за други периоди идентични правопораждащи факти не са довели до възникване на спорното право. При обсъждане на обективните предели на силата на пресъдено нещо и нейното отражение досежно правопораждащите факти решаващият съд е изложил съображения по въпроси, за които са дадени разяснения в ТР по т. д. № 3/2016 г. – че силата на пресъдено нещо обхваща спорното правоотношение и правопораждащите факти, изграждащи основанието на правото, което е предмет на предявения иск, а той се обхваща от силата на пресъдено нещо.

С оглед на така формирания от въззивния съд решаващ извод касационният съд намира, че релевантен за настоящото производство е въпросът дали за конкретния спор важат разясненията, дадени в т. 2 на ТР по т. д. № 3/2016 г., но касаторът не е обосновал допускането на касационен контрол с твърдение за противоречие на въззивното решение с това ТР, респ. с твърдение за противоречие с мотивите на т. 9 на ТР No 4/18.06.2014 г. по тълк. д. No 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС, в които е разяснено, че обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене.

Следва да се спомене, че по този начин формулиран въпросът не позволява процесният случай да се свърже и с нарушение на правилото, изводимо от нормите чл. 439, ал. 2 ГПК и на чл. 235, ал. 3 ГПК – относно преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, на които е бил основан искът по приключилото с влязло в сила решение дело на СГС, доколкото липсва довод, че е настъпила промяна в установеното по приключилото дело фактическо положение относно липса на издадено решение за ОВОС, което е било възприето от съда по т. д. N 1641/17 г. като въведено от ответника основателно правоотлагателно възражение.

Не е налице противоречие на решаващия извод на въззивния съд с решение № 128 от 16.05.2019 г. по гр. д. № 4274/2018 г.., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, защото в това решение е прието, че когато е налице произнасяне по иск с правно основание чл. 225 КТ, предявен за период извън законовия /от 6 месеца/, процесуално допустимо е следващото сезиране на съда с иск по чл. 225, ал. 1 КТ за законовия период /от шест месеца от датата на прекратяване на трудовото правоотношение/, тъй като за него не е налице съдебен акт, формиращ сила на пресъдено нещо. Дори може да се приеме, че изводът на въззивния съд за допустимост на иска, макар и да е постановено влязло в сила решение на СГС за друг период от действие на процесния договор, е в съответствие с посоченото от касатора решение по чл. 290 ГПК.

Касационният съд констатира, че не е налице противоречие и с решение № 317 от 12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, в което е разгледан случай, при който е формирана сила на пресъдено нещо по иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, за който е прието, че е различен от иска по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 82 ЗЗД за пропуснати ползи, по който е било образувано второто дело. В настоящата хипотеза обаче въззивният съд е приел, че с иска, за който е формирана сила на пресъдено нещо, се е претендирало вземане за концесионно възнаграждение за предходен период, но основано на правопораждащите факти, на които се основава и процесното вземане, а касаторът не е повдигнал възражение за това, че вземанията по исковете произтичат от различни правопораждащи факти.

Не е налице противоречие на въззивното решение с посоченото от касатора решение № 60081/26.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 95/2020 г., в което е прието, че спрямо ищеца не важи формирана от решение на арбитражния съд сила на пресъдено нещо, защото предявените претенции по двете дела са за различни вземания, произтичащи от различни услуги, поради което липсва тъждество между вземанията, а и ищецът не е бил страна в арбитражното производство и не му било е цедирано вземането, предмет на арбитражния процес. В случая въззивният съд е формирал извода, че и двете страни са участвали по приключилото с влязло в сила решение дело, както и че предявените искове по двете дела са за различни периоди, но са основани на едни и същи правопораждащи факти, а касаторът не е навел довод срещу този извод.

По поставения в т. III въпрос относно задължението на въззивният съд да обсъди всички релевантни, допустими и надлежно събрани доказателства по делото, както и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите изводи - настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК принципно е значим за всяко едно въззивно дело, но за да е релевантен в настоящата фаза на касационното производство, е необходимо касаторът да посочи в своето изложение кои точно доказателства не са били обсъдени от въззивния съд, както и по какъв начин това процесуално нарушение се е отразило върху решаващия извод. Така ще е ясно за кои точно правнорелевантни факти поради допуснатото процесуално нарушение са формирани от въззивния съд неправилни доказателствени изводи.

В случая касаторът не е посочил кои точно доказателства, релевантни за спорното право, не са обсъдени, както и кои точно правнорелевантни обстоятелства са останали извън предмета на извършената от въззивния съд проверка за съществуването на спорното право. Не е посочено и дали съответното доказателство и правнорелевантно обстоятелство, които не са били обсъдени от въззивния съд, са рефлектирали при формиране на неговия решаващ извод. Както по-горе се спомена, обуславящият изхода на спора извод е за наличието на формирана сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти за вземане за концесионно възнаграждение, поради което релевантността на поставения от касатора процесуалноправен въпрос е предпоставена от нарочен довод, че въззивния съд не е обсъдил доказателство за обстоятелство, опровергаващо наличието на сила на пресъдено нещо, но случаят не е такъв.

След като поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280 ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол, безпредметно е да се преценя дали крайните изводи на въззивния съд са в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. 1/2000 на ОСГК на ВКС и с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГК на ВКС т. 19 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГК на ВКС, както и с посоченото от касатора решение по чл. 290 ГПК на ВКС.

По посоченото в т. III основание по чл. 280 ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност в случая е обоснована от касатора с твърдението за формирани от въззивния съд неправилни правни изводи при прилагане на норми от ЗПБ - чл. 61 ал. 5 /сега ал. 7/ и чл. 68 ал. 3, които предвиждат дължимост на концесионно възнаграждение в минимален размер и по време на спиране на концесията, каквото обаче не е съдържанието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – констатиране, но без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт, на хипотеза на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касационният съд намира, че проверката на основателността на повдигнатите от касатора доводи, с които се опитва да обоснове, че въззивното решение е очевидно неправилно, изисква да се изследват и да се подложат на преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, след което да се подведат под съответните норми на ЗПБ, но това е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до постановяване на очевидно неправилно въззивно решение.

Като обобщение към всичко, изложено по-горе, следва да се посочи, че изходът на настоящото производство се определя от обстоятелството, че решаващият извод на въззивния съд, обусловил отхвърляне на иска като неоснователен е за наличието на формирана сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти, но поставеният в т. II първи въпрос не отговаря на изискванията за допускане на касационен контрол, защото не е формулирани в контекста на дадените в т. 2 на ТР по т. д. № 3/2016 г. разрешения, които са релеванти в случая. Поставените в т. I въпроси имат значение за формиране на изложените от въззивния съд в допълнение изводи относно прилагането на чл. 61 ал. 5 /сега ал. 7/ ЗПБ и чл. 68 ал. 3 ЗПБ, поради което са ирелевантни в конкретния случай и не са в състояние да преодолеят недопускането на касационен контрол по първия поставен в т. II процесуалноправен въпрос.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Не са представени доказателства за сторени от ответника съдебни разноски, поради което искането му по чл. 78 ал. 3 ГПК е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съдОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 145/11.03.2025 г. по в. т.д. № 573/2024 г. на САС

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.