РЕШЕНИЕ

№ 49

гр. София, 03 февруари 2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. I НО, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ

ХРИСТИНА МИХОВА

при секретар Е. М. при участието на прокурора А. Г. от ВКП, изслуша докладваното от съдия С. И. наказателно дело № 1029 по описа за 2024г.

Производството по реда на чл. 346 т. 1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимия В. Г. И. срещу въззивно решение № 88/01.07.2024г. по ВНОХД № 20244000600030/2024г. на Великотърновски апелативен съд, н. о., втори състав.

С това решение е изменена първоинстанционната присъда № 21/20.10.2023г. по НОХД № 687/2023г. на Русенски окръжен съд, с която подсъдимият И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 4 , вр. ал. 3, б. „б“, вр. ал. 1 , вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 – то от НК и съобразно чл. 2 ал. 2 от НК му е наложено наказание 12 години лишаване от свобода, редуцирано на 8 години, като лишаването от свобода е намалено на 6 години.

С касационната жалба се претендира нарушение на закона и допусната явна несправедливост при налагане на наказанието по делото.

Акцентът в жалбата е поставен само върху явната несправедливост на наказанието, като се изтъкват редица обстоятелства, невзети предвид, според защитата, от въззивната инстанция – самопризнанието на дееца, критично отношение към извършеното от него, съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице, отлични характеристични данни на дееца, влошеното му здравословно състояние, както и неконкретизирани други обстоятелства, които формирали комплекс от многобройни смекчаващи обстоятелства по смисъла на чл. 55 от НК, като наред с личната обществена опасност на подсъдимия водели до извод, че наложеното наказание е несъразмерно тежко.

Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира, че касационната жалба на подсъдимия е неоснователна, като въззивната инстанция била дала отговор защо не са налице условията за прилагане на чл. 55 от НК. Поради това наказанието било определено при условията на чл. 54 и чл. 58а от НК. Посочва, че няма допуснати нарушения, а наложеното наказание е справедливо определено, в съзвучие с целите, поставени в чл. 36 от НК.

Частните обвинители по делото, Т. И., С. Я., Т. И. и Х. И., редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който оспорва жалбата, като сочи че не са налице претендираните в нея основания за намаляване на наказанието и такива по чл. 55 от НК. Относно заявеното от защитата критично отношение повереникът го отхвърля, доколкото от материалите по делото се виждало, че подсъдимият е извършвал многобройни нарушения на правилата за движение, свързани с управление на МПС след употреба на алкохол, като за пореден път и при превозване на пътници. Посочва, че не са налице обстоятелства, които да правят възможно условното осъждане на подсъдимия.

Подсъдимият В. И., редовно призован, не се явява, представлява се от защитници. Първият от тях поддържа изложените в жалбата съображения, като твърди, че чисто математически смекчаващите отговорността обстоятелства са повече от отегчаващите, според което наказанието чисто технически следвало да се определи между минимума и средата, а не по средата. Нямало пречка самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК да бъде отчетено и като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелства, тъй като то било елемент от цялостното процесуално поведение на подсъдимия, още от досъдебното производство, и насочено изцяло към разкриване на обективната истина по делото. Позовава се на наличието на най-леката форма на вина – небрежност. Моли да не се отчита възприетото от въззивната инстанция обстоятелство, че напускането на пътното платно водело до потенциална и хипотетична опасност за други лица, тъй като часът бил късен, а мястото безлюдно.

Моли да се измени решението, като се намали наказанието под минимума, с приложение на чл. 66 от НК. Моли да се намали и наказанието лишаване от право.

Вторият защитник се придържа към становището на първия, предлага приложение на чл. 66 от НК, алтернативно иска само да се намали наказанието.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 ал. 1 от НПК, установи следното:

С първоинстанционната присъда № 21/20.10.2023г. по НОХД № 687/2023г. на Русенски окръжен съд, подсъдимият В. И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 4 , вр. ал. 3, б. „б“, вр. ал. 1 , вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 – то от НК.

С отчитане на чл. 2 ал. 2 от НК му е наложено наказание 12 години лишаване от свобода, редуцирано на 8 години, което да се изтърпява при първоначален общ режим.

Деецът е оправдан да е извършил деянието с нарушение и на чл. 20, ал. 1 от НК.

По реда на чл. 343г и чл. 37, т. 7 от НК деецът е лишен от право да управлява МПС за срок от 10 години.

С атакуваното въззивно решение първоинстанционната присъда е изменена, като наложеното наказание е намалена на 6 години, а лишаването от право на 8 години. В останалата част атакуваният съдебен акт е оставен в сила.

Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирани процесуални субекти, каквито са защитниците на дееца.

Разглеждайки по същество, съставът на ВКС намери че жалбата се явява неоснователна.

Не са посочени конкретни обстоятелства в подкрепа на твърдението за нарушаване на закона, поради което в тази част на касационната жалба не се дължи и конкретен отговор.

Що се отнася до второто посочено касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание, касационният състав счита, че определено в този размер, то напълно съответства на целите на личната и генералната превенция, т. е. на чл. 36 от НК. Няма никакво основание за допълнително снизхождение, повече от проявеното от въззивната инстанция.

Последната в подобаваща степен е отчела всички относими към конкретния казус обстоятелства, свързани с личността на дееца. Тя е достатъчно противоречива, независимо от твърденията на защитата за наличието на отлични характеристични данни. Многобройните нарушение на правилата за движение, които не са осъществявали престъпни състави по НК, са твърде показателни за завишена степен на обществена опасност на дееца, най-малкото при управление на МПС, една дейност, която сама по себе си е източник на повишена опасност.

Подсъдимият е превишавал скоростта, управлявал е след употреба на алкохол, допускал е настъпването на пътнотранспортно произшествие, управлявал е моторно превозно средство, което не е било регистрирано по надлежния ред – с приложение на чл. 78а от НК за деяние по чл. 345, ал. 2 от НК. Може с положителност да се заключи, че в тази дейност той се явява личност със значително завишена степен на обществена опасност, което закономерно и логично, за съжаление, е довело до конкретния вредоносен резултат, доколкото мерките за административно въздействие, включително и по реда на чл. 78а от НК, не се изиграли служебната си роля, не са постигнали необходимия предупредителен и възпитателен ефект.

Наказанието не може да бъде определяно по чисто технически, математически изразени критерии. Обстоятелствата от противоположен порядък, смекчаващите и отегчаващите, всяко взето поотделно, имат различна относителна тежест и по различен начин се съотнасят към конкретната пенитенциарна цел - наказването на виновните лица.

В настоящия казус отегчаващите вината и отговорността обстоятелства превалират като относителна тежест, независимо от по - ниската им математическа численост, поради което се постига своеобразно изравняване и баланс, който лежи в основата на въззивното решение относно наказанието.

Няма никакво основание за надценяване на предоставеното от подсъдимия самопризнание и представянето му от защитата като основен път към достигане на обективната истина по делото, доколкото фактите по делото са напълно изяснени с множество доказателства и източници извън обясненията на дееца и последните далеч не се явяват като нужно средство.

Не може да бъде надценявано и обстоятелството, че двамата пострадали не са поставили обезопасителните колани на автомобила и с това са допринесли за настъпването на вредите, за постр. Я. – фатални. Тежестта на неизпълнението на законовото изискване и съответно задължение на пострадалите е много по-ниска от неизпълнение на задължението на подс. В. И. по смисъла на чл. 132, т. 2 от ЗДвП - преди потегляне и по време на движение да осигури всички условия за безопасното превозване на пътниците, в което имплицитно се налага да изиска поставянето на обезопасителните колани. Нормата на чл. 183, ал. 4, т. 7 от ЗДвП е изцяло санкционна, а хипотезата на нарушението е указано именно в предходната норма. При неизпълнение на това законово изискване, което подсъдимия И. не е спазил по отношение дори и на себе си, той е бил задължен да преустанови превоза. Това в никакъв случай не е сторено и именно поради това тежестта на извършеното от него неизпълнение на законово вмененото му задължение значително надвишава възприетите като съпричиняване действия на пострадалите по неизпълнение на нормата на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП (неизпълнено задължение и лично от него, както се отбеляза). При такова неизпълнение подс. И. е следвало да не започва или да преустанови превоза, което определено той не е сторил. В този смисъл касационната инстанция не споделя упрека на второстепенния съд по отношение на проверявания първоинстанционен съдебен акт за необосновано възприемане на отчетливо негативен ефект на превоза на пътници без поставени обезопасителни колани, тъй като само от него (подс.И.) е зависел контрола по спазване на това задължение и нему то е нормативно вменено.

Употребата на алкохол е значителна и надвишава многократно допустимото съдържание на алкохол в кръвта, при което е възможно да се пристъпи към управление на МПС, което правилно е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство. Превишаването на скоростта е многократно над допустимата в населено място. Поведението на дееца е изключително безразсъдно, позволил е превоз без обезопасителни колани на пострадалите и ги е поставил в ситуация без изход, довела до удар със скорост, при която преживяемостта е твърде ниска.

Неоснователно е възражението за отчитане от страна на въззивната инстанция на това безразсъдно поведение като представляващо опасност за други хора в населено място. Късният час и безлюдието, дължащо се на това време от денонощието, не изключва и не намалява степента на обществена опасност на поведението на дееца, тъй като тези фактори изискват съобразяване с пътната обстановка – категорично неспазено изискване, с намалената видимост и възможността за поява на пешеходци, която да бъде изненадваща, тъй като е значително по-трудно да бъдат забелязани.

При така поставеното съотношение на визираните обстоятелства касационният състав намери, че наказанието е справедливо отмерено, поради което по-нататъшно снизхождение не е възможно, а също така е безпредметно да се обсъжда приложението на чл. 66 от НК, предвид конкретно определения размер. Наказанието лишаване от право от своя страна е съответно на лишаването от свобода и на разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от НК. Деецът се е проявил като изключително недисциплиниран водач на моторно превозно средство, с пълно пренебрежение към установените правила и се явява опасен за движението по пътищата, като срокът от десет години напълно отговаря на изискванията на чл. 36 от НК и конкретно на необходимостта обществото да бъде предпазено от подобен тип поведение.

По тези съображения касационният състав не намери основание за изменение или отмяна на въззивното решение, като отхвърли касационната жалба на подсъдимия и неговата защита като неоснователна.

С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ :

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 88/01.07.2024г. по ВНОХД № 20244000600030/2024г. на Великотърновски апелативен съд, н. о., втори състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.