ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 828

гр. София, 21.02.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като изслуша докладваното от съдия Р. Б. к. ч. гр. дело № 3196 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по касационна частна жалба на „А. Ш. енд Трейдинг“ ООД – в несъстоятелност, представлявано от синдика И. П. Т., против определение № 178 от 13.03.2024 г. по в. ч. гр. д. № 37/2024 г. на Варненски апелативен съд (АП – Варна), с което е потвърдено определение № 3636 от 25.09.2023 г. по гр. дело № 666/2023 г. на Варненски окръжен съд (ВОС) за прекратяване на основание чл. 130 ГПК като недопустимо на производството по делото, образувано по предявени от дружеството против „К.А.Инвестмънт“ ЕООД иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 94, том I, рег. № 1410, дело № 101/2015 г. поради накърняване на добрите нрави с нееквивалентност на престациите, а в условията на евентуалност иск по чл. 40 ЗЗД като сключен във вреда на представляваното дружеството, и против С. В. Д. и П. И. Д. кумулативно съединен иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху имота, предмет и на договора.

Частният жалбоподател „А. Ш. енд Трейдинг“ ООД - в несъстоятелност твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като за него е налице интерес да установи нищожността на сделката, с която е намалено имуществото му, а и не е налице приетата идентичност на предявения в настоящото производство иск по чл. 108 ЗС с иска по гр. дело № 3687/2013 г. на Варненски ОС, с който е търсена различна защита и е направен отказ по чл. 233 ГПК от лице без представителна власт за дружеството – факт, установен с влязло в сила решение по т. дело № 1696/2014 г. по описа на Варненски ОС, което води до недопустимост на съдебния акт – ненадлежно връчен на дружеството на адрес, различен от вписания адрес на управление, и на лице (Г. Г. С.), непознато и без връзка с дружеството, за което по искане с молба от 08.12.2015 г. на вписания в ТР неистински управител на дружеството до Силистренски ОС и с посочване на мними кредитори на същото е открито производство по несъстоятелност, а с решение от 14.03.2016 г. е обявено в несъстоятелност и са прекратени правомощията на управителя му, при осъществяване на представителство от синдик. Иска отмяна на обжалваното определение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната частна жалба жалбоподателят навежда наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение на основание чл. 288, ал. 2, пр. 3 ГПК (изведена и от разрешението за последиците от неприлагане на основни начала на гражданския процес, дадено в определение № 284 от 22.06.2018 г. по ч. т. дело № 1602/2018 г. на ВКС, I т. о.) и на специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Налице ли е идентичност между исковете и търсената защита по предявен от дружеството в несъстоятелност, чрез синдика като представител по чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ, иск за попълване на масата на несъстоятелността с правно основание чл. 108 ЗС и установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност, по който е направен отказ от иск от „недействителен“ управител на несъстоятелното дружество; 2. Обвързан ли е синдикът от действията на управител на несъстоятелното дружество по разпореждане с предмета на дело, изразяващо се в отказ от иск, с които се уврежда и намалява имуществото на несъстоятелното дружество, извършени преди откриване на производството по несъстоятелност. Поддържа, че така постановените два въпроса в изложението са разрешени от въззивния съд в атакувания съдебен акт в противоречие с ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС, решение № 142 от 30.05.2011 г. по гр. дело № 1471/2010 г. на ВКС, II г. о., определение № 8 от 10.01.2022 г. по гр. дело № 5142/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 4 от 28.01.2009 г. по гр. дело № 5588/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 2 от 03.02.2015 г. по гр. дело № 5004/2015 г. на ВКС, I г. о., и решение № 50143 от 11.01.2024 г. по т. дело № 2084/2022 г. на ВКС, I т. о.; 3. Налице ли е редовно уведомяване за прекратяването на съдебното производство, ако връчването на съобщението не е по адреса на управление на търговеца и не е посочена длъжността, заемана в дружеството, на лицето получило съобщението; 4. Представляват ли валидни процесуални действия, обвързващи съда и страната и изразяващи се в отказ от иск, ако са извършени без представителна власт, и 5. При установяване на липсата на представителна власт и процесуална легитимация на лицето, извършило отказ от иск, следва ли процесуални действия по уведомяване на страната относно прекратяване на производството да бъдат извършени при участието на управителните органи на несъстоятелното дружество. Излага следващите три въпроса да са разрешени в противоречие с определение № 276 от 3.06.2015 г. по ч. т. дело № 1469/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 22 от 3.02.2017 г. по т. д. № 530/2016 г. на ВКС, II т. о., и определение № 22 от 17.01.2012 г. по ч. т. д. № 886/2011 г. на ВКС, I т. о.

Ответниците „К.А. Инвестмънтс“ ООД, С. В. Д. и П. И. Д. – последните двама правоприемници на „Екосити-Варна“ ООД, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са подали отговор на частната жалба с изложени доводи за недопустимост и липса на основания за допускането й до касационно обжалване, респ. за нейната неоснователност поради липса на правен интерес и наведени нови обстоятелства за обосноваване на претендираното право на собственост при стабилен акт за прекратяване на производството поради отказ от иска за собственост, за предявяването на който синдикът не е легитимиран – арг. от 658 във вр. с чл. 649, ал. 1 ТЗ.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима, а наведените от ответниците по нея доводи в обратния смисъл - неоснователни.

С обжалваното въззивно определение е потвърденото определението по чл. 130 ГПК на Варненски ОС. С последното са приети за недопустими предявените от несъстоятелното дружество против „К.А.Инвестмънт“ ЕООД искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и чл. 40 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за продажба на недвижим имот по НА № 94 от 17.04.2015 г. поради накърняване на добрите нрави с нееквивалентност на престациите, а при евентуалност за сключен във вреда на представлявания, поради идентичността им с исковете за нищожност, предмет на по-рано заведеното от негови кредитори т. дело № 147/2018 г. на Силистренски ОС, а против С. Д. и П. Д. иск по чл. 108 ЗС поради непререшаемост на спора за собственост, предмет на прекратеното поради отказ от иска по чл. 233 ГПК производство по гр. № 3687/2012 г. на Варненски ОС.

Така предявените искове са обосновани в исковата молба и уточняваща я молба от 31.03.2023 г. с твърдения за придобиване от дружеството въз основа на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 20 от 20.12.2000 на собствеността върху поземлен имот (ПИ) с идентификатор *** по КККР на [населено място], местност „С. Н.“, с площ от 2060 кв. м., идентичен с ПИ с идентификатор ***, заедно с построените в имота едноетажна вилна сграда и гараж, и снабдяване на М. Д. с констативен нотариален акт № 21 от 04 април 2013 г. за придобиване по давност на същия ПИ, продаден от него и съпругата му В. Д. (които никога не са владеели имота и се явяват праводатели на ответниците С. Д. и П. Д. по веригата от разпоредителни сделки с имота след снабдяването с КНА), на „Екосити-Варна“ ЕООД на 05.09.2013 г., което на 13.05.2015 г. отнема владението на ищцовото дружество на имота и разрушава построените в него сгради, а с договор за продажба на недвижим имот по НА № 66 от 18.09.2015 г. го продава на „Рент 2015“ ЕООД. Последното с договор за продажба на недвижим имот по НА № 1 от 16.05.2019 г. го прехвърля на ответниците С. Д. и П. Д., във владение и на които се намира имотът, и против които се предявява иска за собственост.

За установяване на собствеността му върху имота „А. Ш. енд Трейдинг“ ООД е предявило против М. Д., В. Д. и „Екосити-Варна“ ЕООД иск за собственост, предмет на образуваното въз основа на него производство по гр. дело № 3687/2013 г. на Варненски ОС, по което след вписване през м. август 2014 г. на несъществуващи (неистински) обстоятелства за дружеството, включително и за неговия управител, е извършен отказ от иска за собственост. Определението за прекратяване на исковото производство въз основа на изявлението за отказ от иска е влязло в сила на 16.02.2018 г., поради неподписване на подадени против определението жалби от предходния синдик на дружеството.

Навежда и че предявяването на иска по чл. 108 ЗС за защита на собствеността на дружеството върху ПИ по отношение на ответниците С. Д. и П. Д. обоснова и правния му интерес от установяване на нищожността на договора за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 104 от 17.04.2015 г., сключен за дружеството, чрез вписания като част от несъществуващите (неистински) обстоятелства управител за него – А. К., с ответника „К.А. Инвестмънт“ ЕООД срещу заплащане на продажна цена от 9000 лева при значителна данъчна оценка и пазарна стойност на имота, имащи за последица нееквивалентност на престациите, а при евентуалност като сключен във вреда на представлявания – дружеството. За последното, преди влизане в сила на решението по т. дело № 1696/2014 г. на Варненски ОС с уважени искове по чл. 29 ЗТР за установяване вписването на несъществуващи обстоятелства по партидата на дружеството, по искане на вписания при тези обстоятелства управител е образувано т. дело № 18/2016 г. на Силистренски ОС, в което същото е обявено в несъстоятелност.

При тези фактически твърдения и извършвайки преценка въз основа на тях на установените по делото данни, включително и от служебно извършена справка за приключване на исковото производство по т. дело № № 147/2018 г. на Силистренски ОС с влязло в сила решение на въззивния инстанция, с което предявените от кредиторите на несъстоятелното дружество искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3, чл. 26, ал. 2, пр. 2 и 4 и чл. 40 ЗЗД за нищожност на договора за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 104 от 17.04.2015 г. са приети за недопустими, а производството по тях – прекратено, а искът по чл. 649 ТЗ във вр. с чл. 135, ал. 3 ЗЗД за същия договор – отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че независимо от отпадане на пречката по чл. 126 ГПК, предявените по производството искове са недопустими. Изложил е, че исковете за нищожност на договора за продажба са недопустими поради липса на правен интерес, който е обоснован с твърденията на несъстоятелното ищцово дружество от необходимостта му да се легитимира като собственик на предявения от него иск за собственост по чл. 108 ЗС за същия имот и с невъзможността имотът по разпоредителната сделка с ответника „К.А. Инвестмънт“ ЕООД да бъде върнат в масата на несъстоятелността при недопустимост на иска за собственост по чл. 108 ЗС, ответниците С. Д. и П. Д. по който като трети на тази сделка лица осъществяват владение върху имота.

Предявеният ревандикационен иск против правоприемниците С. Д. и П. Д. на лицата, придобили имота по обстоятелствена проверка (М. Д. и В. Д.), въззивният съд е приел за недопустим поради отказа от установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собствеността на същия имот по гр. дело № 3687/2013 г. на Варненски ОС, направен с молба от 22.08.2014 г., като представляващ отрицателна процесуална предпоставка, респ. процесуална пречка за разглеждане на спора за собственост за същия имот по последващо предявения иск по чл. 108 ЗС между същите страни или техни правоприемници. Изложил е съображения за идентичността на субективното материално право, предмет на тези искове за собственост, и следващата се от чл. 233, изр. 2 ГПК с направеното волеизявление за отказ от търсената искова защита правна последица на силата на пресъдено нещо, изразяваща се в непререшаемост на правния спор. При обсъждане на последиците му, включително и като извършен от управител А. К., вписването на който е установено за несъществуващо обстоятелство за дружеството, и действието на заличаването му в търговския регистър занапред, е посочил наличието на задължително за него влязло в сила след осъществен инстанционен контрол определение за прекратяване на производството по чл. 233 ГПК по гр. дело № 3697/2013 г. на Варненски ОС, при евентуалната отмяна на което на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК би се възобновила висящността на производството по установителния иск за собственост за имота.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните (специални) предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираният първи въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата, който се свежда до приложението на чл. 298 ГПК относно обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо по правния спор и значимостта й по чл. 299 ГПК за съществуването на правото на иск, включително и при направено изявление от ищеца за отказ от иск по чл. 233 ГПК, е обуславящ за изхода по конкретния правен спор, но за него не се констатира поддържаното противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, част от която е и неприложима към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Изводите на въззивния съд за идентичност на исковете за собственост са съобразени с установената съдебната практика на ВКС (решение № 147 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 4332/2017 г. на ВКС, I г. о.), включително и с посочената в изложението, относно извършване на преценка на идентитета на исковете при сравняване на предмета, очертан от наведените твърдения за спорното материално право с белезите, които го индивидуализират, като юридическия факт, от който произтича, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, част от което е правото, и на страните по същите. Преценката на въззивния съд за идентичност на исковете за собственост на ищцовото дружество (сега жалбоподател), макар и предявени чрез различни представители за изразяване на волята му, са съобразени именно с тази практика и с тълкувателните разяснения, дадени в т. 2А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в които изрично е прието, че предмет на иска по чл. 108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост (спорното материално право) на заявеното от него придобивно основание. При тази преценка въззивният съд в съответствие с установената съдебна практика е съобразил предявяването в настоящия случай на иск за собственост по чл. 108 ЗС от ищцовото дружество, с обявяването в несъстоятелност на което не се променя правосубектността му, а само представителството на предприятието му в зависимост от развитието на производството и постановеното от съда – арг. чл. 658 ТЗ, против частните правоприемници във верига от разпоредителни сделки на М. Д., В. Д. и „Екосити-Варна“ ЕООД, с наведени изцяло идентични твърдения за принадлежността му на правото на собственост на спорния имот на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот по НА № 151 от 20.12.2000 г., предмет и на положителния установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК по гр. дело № 3687/2013 г. на Варненски ОС, от който ищцовото дружество е направило отказ от иска и производството е прекратено на основание чл. 233 ГПК. При идентичност на наведените твърдения, очертаващи спорното право на собственост върху ПИ, предмет на исковете по настоящото и прекратеното с влязло в сила определение исково производство, и на страните, предвид и на настъпилото частно правоприемство на насрещната страна, въззивният съд е приел идентичност на исковете и е извършил преценка за допустимостта на иска за собственост по чл. 108 ЗС в съответствие с практиката на ВКС (т. 6 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. дело № 130/2012 г. на ВКС, I г. о.).

По този въпрос по посочените вече съображения не е налице противоречие и с посочената в изложението към жалбата съдебна практика, поради което за него не се осъществява наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В част от тази практика даденото разрешение е при прието отсъствие на идентичност на предмета (основанието и искането) или на страните на делата, изведено от различието на съдържанието на претендираното спорното право (поради навеждането на принадлежността на собствеността за друг имот), вида на търсена защита, обусловена не от претендирането, а от отричане съществуването на спорното право (с отрицателен установителен иск, какъвто в случая не е предявяван), или юридическия факт (основанието), от което произтича правото. Друга част от нея не предпоставя приложимостта на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради липса на разглеждане в нея на поставения въпрос или на решение по чл. 290 ГПК, противоречието с което да осъществява предвидената в тази законова разпоредба специална предпоставка.

Не предпоставят допускане до касационно обжалване на въззивното определение и останалите въпроси, формулирани от частния жалбоподател. Те не изпълват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са изведени от решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора относно преценката за допустимостта на предявените искове по производството. Решаващите изводи на въззивният съд при преценката на допустимостта на предявените по производство искове са свързани с идентичността на исковете за собственост – предявения в настоящото производство иск по чл. 108 ЗС и този по чл. 124 ГПК в производството по гр. дело № 3687/2013 г. на Варненски ОС, обусловена от тъждеството на спорното право на собственост на имота и на страните, респ. на техните правоприемници, и наличието на влязло в сила определение за прекратяване на производството по иска за собственост по чл. 124 ГПК поради отказ от последния по чл. 233 ГПК, атакуването на което може да бъде осъществено единствено чрез извънредния способ за отмяна на влезли в сила съдебни актове по чл. 303 ГПК. За тези изводи на въззивния съд по предмета на спора, очертан от жалбата, с която е сезиран, изложените от жалбоподателя въпроси (втори и четвърти въпроси) за валидността на изявлението за отказ от иска като процесуално действие на ищцовото дружество до съда за отказ от търсената с него защита и действието му (обвързаността му) по отношение на дружеството, респ. на синдика като специализиран орган на управление на неговото имуществото от масата на несъстоятелността, са неотносими и не изпълняват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. З. и изложените от въззивния съд съображения за действието на вписаното несъществуващо (липсващо) обстоятелство по отношение на дружеството, макар и несъответни на приетото в мотивите на т. III от ТР № 1 от 6.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, и на практика на ВКС, включително и на постановена по чл. 303 ГПК (решение № 77 от 08.05.2018 г. по т. дело № 179/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 87 от 17.05.2018 г. по т. дело № 228/2018 г. на ВКС, І т. о., и други), която и не се включва в поддържаното в изложението основание, тъй като не са част от решаващите му изводи по предмета на спора, изключването им няма да пременят извода му в обжалваното определение за недопустимост на исковете.

Не покриват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросите (трети и пети въпроси) относно надлежното връчване на прекратителното определение, тъй като те не са част от правните изводи по спора на въззивния съд в обжалваното определение. Те са изведени от фактически твърдения, наведени за първи път в касационната частна жалба, и при изрични твърдения, респ. признание на представителя на ищцовото дружество, за наличието на влязло в сила прекратително определение по чл. 233 ГПК (л. 4 от делото на Варненски ОС), и приетите за установени факти в тази насока, неоспорвани от страните, включително и от ищцовото дружество. Липсата на общото основание изключва необходимостта от преценката на специалната предпоставка на поддържаното основание за допускане на касационен контрол на обжалваното определение.

Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. За него не е налице и твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. За да постави обжалваното определение, въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби на ЗЗД, ЗС и ГПК, включително и относно прилагането на основните начала, и съобразно с техния точен смисъл, като решаващият извод, до който е достигнал и е обусловил неоснователността на частната жалба срещу прекратителното определение по чл. 130 ГПК на първоинстанционния съд, не е в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не е явно необоснован. При гореизложените съображения, включително и за наличието на влязло в сила определение по чл. 233 ГПК, даденото тълкуване в посочената в изложението към жалбата съдебна практика за преценка на съвместимостта на процесуалните действия на страните с принципа на чл. 3 ГПК при постановяване на определението по чл. 233 ГПК, извършвана при неговото обжалване (т. е. преди влизането му в сила поради изтичане на преклузивния срок, обвързващ единствената възможност за атакуване на прекратителното определение поради отказ от иска), е неприложимо в настоящия случай.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА определение № 178 от 13.03.2024 г. по в. ч. гр. д. № 37/2024 г. по описа на Варненски апелативен съд.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.