ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 924
София, 26.02.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 2163/2024 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „У. Е. У. Црт.“, със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Р. А., срещу въззивно решение № 5381 от 24.10.2023 год. по в. гр. д. № 1193/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20058738 от 21.09.2022 г. по гр. д. № 22513/2021 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от В. Г. Г. обективно съединени искове по чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. След като е призната за недействителна клаузата за срок в трудов договор от 28.02.2020 г., сключен между страните, е отменено като незаконно прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата, същата е възстановена на заеманата преди това длъжност и е присъдено обезщетение в размер на 8403,06 лв. за оставането без работа поради незаконното прекратяване на трудовото правоотношение за периода от 01.03.2021 г. до 01.09.2021 г., ведно със законната лихва от 20.04.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба е изразено становище за недопустимост и неправилност на въззивното решение.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от В. Г. Г., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. С., в който се поддържа, че обжалваното решение е допустимо и правилно - не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски, за което са представени списък на разноските по чл. 80 ГПК, фактура № 242/19.01.2024 г. и платежно нареждане за сумата от същата дата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:
Въззивният съд е приел, че против ответното дружество „У. Е. У. Црт.“ са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. От представения трудов договор от 31.08.2018 г. е установено, че ищцата е сключила с ответното чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на Р. У. действащо чрез „У. Е. У. Црт.“ – клон България, вписан в Търговския регистър към Агенцията по вписванията, трудов договор на основание чл. 68, ал. 4 вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, за срок от 18 месеца, считано от 01.09.2018 г., по силата на който ищцата е назначена на длъжността „младши член на кабинния екипаж“. Установено е, че на 28.02.2020 г. между страните е подписан нов трудов договор на същото основание за срок от 12 месеца, считано от 01.03.2020 г., по силата на който ищцата е назначена на длъжността „стюардеса“. Трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 01.03.2021 г., със заповед № 22177/14.01.2021 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ - с изтичане на уговорения срок в трудовия договор. Съдът е определил като спорни въпросите, касаещи процесуалната и материална легитимация на ответника по предявените искове, дали уговорената клауза за срок в трудовия договор от 28.02.2020 г. е недействителна, като противоречаща на императивните изисквания на чл. 68, ал. 4, изр. 1 и 3 КТ вр. с § 1, т. 8 от ДР на КТ, и дали уговорените между страните секторните плащания са част от брутното трудово възнаграждение по смисъла на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ с оглед определяне на претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. По отношение на процесуалната легитимация на ответника съдът е приел, че с оглед обстоятелството, че страна по трудовия договор е дружеството „У. Е. У. Црт.“, работодател и надлежен ответник по делото е именно то, като е отхвърлил доводите му за недопустимост на обжалваното решение на това основание. Позовал се е на практиката на ВКС, според която като надлежни страни в процеса могат да участват, както организационно обособената структура – в случая клонът, чрез който е действало дружеството при сключването на договора - поради признатата от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е, и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. Като допълнителна аргументация е посочил, че в представените трудови договори и анекси към тях именно това дружество е посочено като работодател, а във връзка със сключения договор за обучение за придобиване на лиценз за кабинен екипаж ищцата се е задължила да работи именно за дружеството, а не за неговия клон в България. Във връзка с преценката за недействителност на клаузата за срок, уговорена в трудовия договор от 28.02.2020 г., съдът е отхвърлил като неоснователни доводите на дружеството, че същата не противоречи на императивната разпоредба на чл. 68, ал. 4 вр. § 1, т. 8 от ДР на КТ. Ако при сключен трудов договор за определен срок при условията на чл. 68, ал. 4 КТ, работникът оспори законността на уволнението поради изтичане на срока, като твърди, че не е налице „изключение“ по см. на § 1, т. 8 от ДР на КТ, работодателят следва да установи, посочените в изключението предпоставки - конкретната причина, която изключва интереса на работодателя от полагане на труда, за който е сключен договорът, след изтичане на срока; че тази причина съществува реално към момента на сключване на договора; причината да е посочена конкретно в трудовия договор; да е налице връзка между тези причини и трудовата функция, за изпълнението на която е сключен договорът. В конкретния случай е приел, че посочените в преамбюла на трудовия договор съображения за „сезонният характер на авиационната дейност“, „разликата между слаб и силен сезон“ и „различни външни пазарни фактори“ не могат да бъдат обективна причина за сключване на срочен трудов договор, тъй като авиационната дейност няма сезонен характер. Приел е, че по делото не се установяват и „различни външни пазарни фактори“, които да представляват обективна причина за срочния характер на трудовия договор. Съдът е достигнал до извод, че клаузата срок следва да се обяви за недействителна на основание чл. 74, ал. 4 КТ и спрямо трудовия договор да се приложат последиците на чл. 68, ал. 5 ГПК и същият да се счита за сключен за неопределено време. Доколкото е налице безсрочно трудово правоотношение, то същото не може да бъде прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ поради изтичане на уговорения срок, поради което уволнението на ищцата, извършено със заповед № 22177/14.01.2021 г. е признато за незаконно и да отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Предвид основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът е уважил и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По отношение на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ съдът е установил от представената от ищцата трудова книжка, че същата е останала без работа за процесния период от 6 месеца. Във връзка с размера на обезщетението е разгледал въпроса дали т. нар. секторни плащания са част от брутното трудово възнаграждение на ищцата по см. на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ. Приел е, че същите са уговорени между страните като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, дължими за изпълнение на трудовите задължения на служителя и имащи връзка с изпълнението на възложените с трудовия договор задачи, поради което същите се включват в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ. Предвид посоченото и с оглед конкретните доводи, наведени от страните, изводите на размера на обезщетението, а само формираните му, съдът е уважил предявения иск за обезщетение за оставане без работа в периода от 01.03.2021 г. до 01.09.2021 г. до размера 8403,06 лв., съобразно неоспореното допълнително заключение на счетоводната експертиза.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което са цитирани множество решения.
2. „Кои са фактите, които определят кой е работодателят по трудово правоотношение?“. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдения за липса на съдебна практика по него.
3. „Има ли случаи, в които трудовият спор може да се развие между служителя и трето лице, което не е работодател? Ако има такива случаи, тогава работодателят следва ли да се конституира като необходим задължителен другар при условие, че се твърди нищожност на клаузи на трудовия договор?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както и с че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
4. „Може ли сезонният характер на авиационния бизнес – наличието на слаб и силен сезон“ да е „изключение“ по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на КТ, което да обоснове срочния характер на трудовия договор?“. Твърди се, че по въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
5. „Ако даден вид плащане не се дължи на служител (секторно плащане за 1-ви и 2-ри сектор за деня), позволяват ли нормите на чл. 228 КТ и чл. 17 НСОРЗ такова „недължимо плащане“ да бъде включено в базата за изчисляване на други видове плащания към служителя (в случая при обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ)?“. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Твърди се още наличието на самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.
Не са налице основания, които да водят до извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Настоящият състав споделя съдебната практика, на която се е позовал и въззивният съд, според която в качеството си на работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ организационно обособената структура притежава специална правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, като постановеното спрямо нея решение обвързва юридическата личност, в чиято организационна структура тя е включена. В посочената хипотеза се касае за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела, а не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице. Предоставената компетентност на клона с оглед вътрешната структура на дружеството във връзка със сключването и прекратяването на трудовите договори със служителите не дерогира правомощията на юридическото лице. Следователно последното също е процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна без обаче участието му да има задължителен характер, ако искът е бил предявен срещу клона, доколкото при всички положения ще бъде обвързано от постановеното решение. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на КТ цели да бъдат облекчени работниците и служителите да предявяват искове срещу своя работодател по мястото, където обичайно полагат своя труд, както предвижда особената местна подсъдност по трудови дела /чл. 114 от ГПК/, поради което предвижда единствено правна възможност за работника/служителя да предяви иска си срещу клона, а не срещу дружеството. Организационно обособената структура /в случая клон/ не е различен правен субект, а неразделна част от юридическото лице, поради което няма необходимост от съвместното им конституиране в процеса, доколкото и без тази конструкция, неучаствалата страна ще бъде обвързана от постановеното решение. Предвид посоченото се явява неотносимо Тълкувателно решение № 7 от 13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 7/2020 г., ОСГТК, на което се позовава касатора. Същото важи и за Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, касаещо различна хипотеза, приложима за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет. В случая исковете са били предявени срещу надлежния работодател, поради което не е било необходимо да се дават указания до ищцата, в какъвто смисъл са мотивите на тълкувателното решение, цитирани от касатора.
Въпросът за задължението на съда да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства е обусловил решаващата дейност на въззивния съд, но е разрешен съобразно практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според приетото в нея, за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от правнорелевантните факти за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът първоначално е изложил изводите за фактическата обстановка въз основа на събраните доказателства – трудови договори, заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, трудова книжка и т. н., след което е разгледал поотделно наведените от страните възражения, касаещи процесуалната и материална легитимация на ответника по предявените искове, действителността на клаузата за срок в трудовия договор на ищцата и формирането на брутната трудова заплата на ищцата с оглед определянето на претендираното обезщетение. Правните му изводи са аргументирани и логични, поради което не е налице отклонение от формираната практика по отношение на задължението на съда да мотивира надлежно решението си.
Вторият въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване. Така зададен въпросът за фактите, които определят кой е работодателят по трудово правоотношение, не е правен, тъй като касае фактическата обстановка, установима съобразно конкретиката на спора. Соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице и доколкото самият закон /КТ/ дава легално определение на понятието „работодател“ в § 1, т. 1 ДР на КТ, като съществува множество практика по тълкуването на посочените в него критерии, противно на аргументацията в изложението.
Третият въпрос отразява възраженията на страната за липсата на процесуална легитимация, подкрепени със същите аргументи, наведени и във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Доколкото същото вече беше разгледано, въпросът не може да обуслови допускането на касационното обжалване. Тъй като същият е поставен в хипотезата и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се посочи, че по него съществува множество практика, включително цитирана и от касатора, като противно на твърденията му не е посочена противоречива такава.
Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и по четвъртия, поставен в изложението въпрос. В цитираното от касатора решение № 168 от 02.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4558/2017 г., IV г. о. е прието, че обстоятелство „повишен таргет за продажби на магазина през предстоящия летен сезон” може да представлява „изключение” по смисъла на пар. 1, т. 8 ДР КТ и чл. 68, ал. 4 КТ само ако в съответния магазин се извършва търговия със сезонни стоки или сезонна търговия. Очевидно е, че не се касае за дейност съотносима с авиационната търговия. Следва да се посочи, че в мотивите на цитираното решение е посочено същото така, че очакванията за повишени продажби през определен сезон, когато се касае за предлагане на стоки не само със сезонно предназначение и не при значително преобладаващи продажби през един сезон по отношение на останалите, не са обективна причина за сключване на срочен трудов договор по чл. 68, ал. 4 КТ. Това принципно разрешение е приложимо към настоящия казус, като е изцяло споделено от въззивния съд, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по последния поставен в изложението въпрос. Във връзка с първите две секторни плащания след преценка на уговореното между страните в трудовия договор съдът е приел, че същите се считат за включени в размера на основното трудово възнаграждение за длъжността, а не както твърди касаторът, че „не са дължими“. Изрично е посочено, че чл. 288 КТ обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение, което съгласно чл. 3 НСОРЗ се състои от основната работна заплата и допълнителните трудови възнаграждение с постоянен характер в конкретния случай. Предвид посоченото въпросът противоречи на правните изводи на съда и изразява несъгласието на касатора с тях, което обаче не е основание за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 1600 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5381 от 24.10.2023 г. по в. гр. д. № 1193/2023 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „У. Е. У. Црт.“, със съдебен адрес [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на В. Г. Г., [населено място], 1600 лв. разноски пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.