ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 717
Гр. София, 06.03.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 1569 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника С. И. С. срещу решение № 42 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 529/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 260028 от 30.03.2022 г. по гр. д. 1776/2014г. по описа на Окръжен съд – Варна са уважени предявените от „УниК. Б. АД срещу С. И. С. установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК и е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 160 266,74 евро - непогасена главница по договор за банков кредит № 6879/21.08.2007 г., и сумата 7 776,90 евро, представляваща договорна лихва за периода от 20.01.2010 г. до 15.07.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.07.2010 г. до изплащане на задължението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 35880/2010 г. по описа на Софийски районен съд.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно предвид постановяването му при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Счита, че решението е недопустимо, защото е разгледано от местно некомпетентен съд; разгледано е по реда на търговските спорове въпреки разпоредбата на чл. 113 ГПК; решено е от състав на съда, на който е поискан отвод, което искане е оставено без аргументи без уважение; не е уважено искането му за възстановяване на предоставената му правна помощ; по правната помощ са назначавани множество адвокати, които са се отказвали; даден е ход на устни състезания, без да е уведомен и да му е указано, че може да му бъде предоставена правна помощ; даден е ход на делото, въпреки че е представил медицински документ за заболяване; неправилна е констатацията на въззивния съд, че всички извършени процесуални действия от страна на ищеца са осъществени от надлежни пълномощници и действията са потвърдени надлежно; неправилно е заличена допусната му експертиза; не е налице съвпадение между твърденията и основанията по исковата молба и подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение - твърди се различен размер на вноските по периоди. С допълнителна молба поддържа, че въззивното решение е недопустимо, защото възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срок, а постановеното определение по чл. 423 ГПК, с което възражението е прието, не формира сила на пресъдено нещо. Счита, че съдът е следвало да извърши служебна справка за преюдициален спор и на последното основание да спре производството по делото. Излага, че въззивното решение е неправилно предвид необоснования извод на въззивния съд, че е обявена предсрочна изискуемост на кредита. Сочи, че съдът не е разгледал поддържаните възражения за нищожност на клаузите за изменение на договора, както и възраженията му, че не се доказва предаване на сумата по кредита, доколкото е постъпила по друга левова сметка на кредитоискателя, а експертът по ССчЕ е давал отговори на правни въпроси. Поддържа, че неясно е останало защо съдът приема, че е солидарен длъжник, след като не е кредитоискател, като счита, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 147 ГПК. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни и му бъдат присъдени разноски.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Въззивният съд може ли да се позовава на мотивите на първата инстанция, ако приема принципно различна фактическа и правна обстановка – първата инстанция приема, че предсрочна изискуемост е обявена едва с подаване на исковата молба по чл. 422 ГПК в съда, втората, че такава е обявена още преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК?
2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и да събере такива, които са искани и са относими и допустими – например да изиска документи, за които има направено искане?
3. Към кой момент се счита предявен искът по чл. 422 ГПК – от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда или от датата на подаване на исковата молба, и към кой момент се преценява местната подсъдност, вида на делото – търговско или гражданско, дали е потребителски спора и каква да бъде местната подсъдност във връзка с това?
Поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално очевидно неправилно, с което обосновава искането си касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.
Ответникът по касация, „УниК. Б. АД, не депозира писмен отговор на жалбата и не взема становище по същата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е счел обжалваното първоинстанционно решение за валидно по критериите, възприети в мотивите към ТР № 1/2011г. от 10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК.
Разгледал е конкретните оплаквания, релевирани във въззивната жалба срещу допустимостта на атакувания съдебен акт, и при служебна проверка съобразно задълженията си по чл. 269, ал. 1, изр. първо, предл. второ ГПК е намерил първоинстанционното решение за допустимо в обжалваната част. Изтъкнал е, че съдебно решение, постановено в производство, развивало се по реда на гл. XXXII ГПК, при условие, че е бил приложим общият исков ред по ГПК, не страда от пороци на това основание. Добавил е, че към момента на осъществяване на двойната размяна на книжа между страните по спора, породен от абсолютна търговска сделка, от кръга на посочените в чл. 365 ГПК, не е било действащо второто изречение на чл. 113 ГПК, съгласно което образуваните дела на и срещу потребители се разглеждат като граждански, по реда на общия исков процес, като правилото е добавено шест години след образуване на производството със ЗИД на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. Приел е за неоснователно и оплакването за недопустимост на решението поради постановяването му от местно некомпетентен съд, като е посочил, че местната подсъдност на спора на сезирания с исковата молба Варненски окръжен съд е стабилизирана с влязло в сила определение № 52 от 20.01.2014г. по ч. в. т. д. № 15/2014г. по описа на АС - Варна. Подчертал е, че дори да се приеме за осъществено твърдяното с жалбата нарушение на процесуални правила - не е уважено искане за отлагане на делото, въпреки представен болничен лист /за което е счел, че няма данни/, то това не е относимо към допустимостта на първоинстанционното решение и не е самостоятелно основание за отмяната му от въззивния съд. Посочил е, че твърденията на въззивника за недоказана представителна власт за обявяване на предсрочна изискуемост и за предявяване на исковете по отношение на лицето, представлявало банката, не съставляват надлежно въведено в процеса защитно средство, с което страната разполага срещу предявените за установяване материални права, тъй като подобно възражение принадлежи само на представляваната страна. Допълнил е, че не само че банката черпи права от извършените от нейно име извънсъдебни и процесуални действия от надлежно упълномощени представители, т. е. не оспорва правата на представителите, но и по първоинстанционното дело, както и по образуваните в хода на процеса множество други производства във връзка с инстанционен контрол на определения и разпореждания на първоинстанционния съд, са представени пълномощни, с които по несъмнен начин се доказва представителната власт на лицата, действали и действащи като представители на банката. Счел е за неоснователно и оплакването за недопустимост на решението, основано на твърдения за несъвпадение между основанията, посочени в заповедното производството, в сравнение с тези по исковата молба. Изтъкнал е, че в случая исковата молба е насочена срещу единия от солидарно задължените физически лица, срещу които е издадена заповедта за изпълнение, а основанията на паричните вземания, посочени в исковата молба, са напълно идентични с посочените в заявлението по чл. 417 ГПК и в диспозитива на заповедта за изпълнение. Намерил е, че тъй като съгласно чл. 122 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците, а предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници, обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК е предявен само срещу ответника, което се сочи от него като основание за порок на съдебния акт по същество, е ирелевантно за допустимостта или правилността на решението. Добавил е, че исковото производство е инициирано в рамките на законоустановения едномесечен срок, считано от уведомяването на ищеца за приемане на възражение на солидарния длъжник от въззивния съд, подадено по реда на чл. 423 ГПК, за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение. Обобщил е, че всички общи и специални процесуални предпоставки за надлежното упражняване на право на иск по чл. 422 ГПК са налице.
По същество е приел, че се установява по безспорен начин в резултат на съвкупната преценка на събраните в хода на производството доказателства, че страните са обвързани от валидно правоотношение по договор за банков кредит № 6879/21.08.2007 г., сключен между „УниК. Б. АД, от една страна, и кредитополучателя С. Г. С. и солидарния длъжник С. И. С., от друга, по силата на който банката се е задължила да предостави кредит в размер на 170 000 евро, за следните цели: 1./ за покупка на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], [улица], 2./ за рефинансиране на кредити на кредитополучателя към „Емпорики банк“ АД в размер на 67 040 евро, към „БПБ“ АД с остатъчен размер от 50 000 евро и по кредитна карта от „БПБ“ АД с разрешен лимит от 800 лв., и 3./ за рефинансиране на кредити на солидарния длъжник С. И. С. към „С. Ж. Е. АД в размер на 17 104 лв., към „Банка ДСК“ АД с остатъчен размер от 3 230 лв. и към „БПБ“ АД с остатъчен размер от 7 730 лв.; кредитът е следвало да бъде върнат на равни месечни анюитетни вноски в срок до 20.11.2023 г. Счел е, че в договора се съдържа цялата необходимата информация и данни, въз основа на които потребителят да се ориентира и да направи разумна преценка за това дали в достатъчна степен сключването на договора е в негов интерес. Добавил е, че в погасителния план са посочени размери на всяка една от анюитетните вноски, каква част от нея съставлява главница и лихва, както и падежите на задълженията за целия срок на погасяване. Отчел е, че е уговорена годишна възнаградителна лихва, формирана от БЛП в размер на 4.101 % плюс надбавка за редовен дълг в размер на 2.339 %, като към датата на сключване на договора възнаградителна лихва възлиза на 6.44 %. Счел е, че с договора е уговорено потестативното право на кредитодателя за обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем при множество хипотези, вкл. при неплащане на което и да е парично задължение по кредита - чл. 15.4 от договора за кредит. Изтъкнал е, че към доказателствения материал по делото е приобщен и сключен между страните по договора за кредит анекс № 1 от 21.08.2007 г., с които е признато наличието на неиздължена просрочена и изискуема главница в размер на 2 363.28 евро и начислена, просрочена и изискуема лихва в размер на 2 614.28 евро, с остатъчен размер на непадежирала главница от 157 903.46 евро, при дължима лихва в общ размер на 6.141 %, а върху просрочената главница - 8.141 %; определен е годишен лихвен процент върху текущия дълг в размер на 5 %, и е уговорено остатъкът от кредита да се плаща на 12 вноски по 874 евро и 161 анюитетни вноски в размер на 1 601 евро, платими до 20-то число на месеца. Подчертал е, че първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за установяване на парично вземане за главница за горницата над 160 266,74 евро до предявената за установяване сума от 163 499 евро, е основано на изводите на окръжния съд, че посоченият анекс е нищожен на основание чл. 26, ал. 4 във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, като сключен със страна - физическо лице, имащо качеството на потребител, с който е увеличена главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, тъй като е налице анатоцизъм, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, а преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. З ЗЗД. Приел е, че тъй като решението на ОС– Варна не е обжалвано и е влязло в сила в частта за отхвърлянето на иска на банката за установяване на парично вземане към солидарния длъжник за главница за горницата над 160 266.74 евро, а кредиторът не оспорва изводите за нищожност на анекса поради недопустимо уговаряне на лихви върху лихви по правоотношение, следва да се приеме, че отричането на правните последици от това допълнително съглашение не е спорно между страните. Посочил е, че прогласената нищожност на анекса, която е довела до частично отхвърляне на иска за главница, няма отношение към отричане съществуването на останалите парични вземания за главница и договорни лихви или на част от тях с оглед приложимия вариант на заключението на допуснатата от ОС - Варна съдебно - счетоводна експертиза за размери на процесните задължения, без съобразяване на нищожното договаряне. Добавил е, че погасителен план, съобразно първоначално договорения между страните лихвен процент, е бил съставен и връчен на кредитополучателя и съдлъжника при подписване на договора. Подчертал е, че ответникът изрично е заявил в отговора на исковата молба, че не оспорва договора за кредит в частта за дължимостта на анюитетните вноски по първоначалния погасителен план съобразно уговорения при сключване на договора лихвен процент, както и крайния срок за погасяване на кредита, но в хода на процеса несвоевременно е релевирал отричащо тези признания твърдение, че сумата по кредита не е предоставена. Счел е, че кредиторът е провел успешно доказване, вкл. чрез съдебно– счетоводната експертиза, че задължението за отпускане на сумата по кредита в размер на 170 000 евро е изпълнено изцяло, по уговорения в договора начин и за предвидените в него цели: за покупка на недвижим имот, за рефинансиране на кредити на кредитополучателя С. С. към „Емпорики банк“ АД и към „БПБ“ АД и за рефинансиране на кредити на солидарен длъжник С. С. към „С. Ж. Е. АД, към „Банка ДСК“ АД и към „БПБ“ АД. Въззивният състав е намерил въз основа на извършена преценка по чл. 202 ГПК на заключението на съдебно– счетоводната експертиза, че е обективно и компетентно дадено, поради което го е кредитирал и приел, че от него се установява, че достатъчна наличност по сметката, от която се е обслужвал кредита, е осигурявана със закъснения до 20.01.2009 г.; за периода от 20.02.2009 г. главницата е заплатена частично и след тази дата няма извършване на плащания за период от пет месеца до сключването на анекс № 1 от 09.07.2009 г. Отчел е, че по силата на анекса, който е обявен за нищожен от първоинстанционния съд, длъжниците е следвало да погасяват в периода от 20.07.2009 г. до 16.07.2010 г. задължения само за договорни лихви, но това не е направено съобразно договорените падежи. Подчертал е, че първоначално договорената между страните възнаградителна лихва не е променяна от банката едностранно, а когато е налице промяна на лихвения процент, същата е извършвана съобразно разликата от 1 пункт от обявените от БНБ стойности на едномесечния ЮРИБОР, който фактор е външен за банката. Приел е, че при постановяване на решението си окръжният съд е изпълнил в цялост задължението си за осъществяване на преценка за неравноправност на сключения договор с потребител по смисъла на ЗЗП, като цяло и на отделните договорни клаузи, относими към процесните парични вземания, както по възраженията на ответника, така и служебно. Подчертал е, че индексът, довел до промени на БЛП, който освен предварително оповестен е и разписан от кредитора, е извън контрола на банката и се дължи на обективни фактори, и добавил, че ако се направят изчисления въз основа на първоначално уговорения лихвен процент между страните, непогасеното от солидарните длъжници парично задължение за договорна лихва ще е в по – висок размер от това, изчислено при съобразяване на измененията съобразно обявените от БНБ стойности на едномесечния ЮРИБОР. Пояснил е, че това се дължи на обстоятелството, че за по - голяма част от релевантния период, в който кредитната експозиция по това правоотношение е в редовност и се дължи договорна лихва, изменението на нейния размера е в посока на намаление. Счел е, че при обявени предварително и включени като част от съдържанието на договора обективни критерии /пазарен индекс/ и методика, при които размерът на лихвения процент е променян нееднократно в посока на намаление спрямо първоначално договорения, е налице добросъвестност при договарянето и е налице изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Добавил е, че дори при извод за нищожно договаряне, в интерес на съдлъжника, които се ползват от потребителска защита по ЗЗП, е да бъде зачетено от съда намалението на задължението за договорни лихви, извършено по инициатива на банката, което е по-благоприятно за него като защитаваната от закона по-слаба страна по кредитното правоотношение.
Позовавайки се на разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, въззивният съд е приел, че за да породи действие предсрочната изискуемост, тя трябва да бъде обявена от кредитора на длъжника. Счел е, че уведомлението следва да е в писмен вид и да е достигнало реално до длъжника, а от съдържанието му да се извежда ясно и недвусмислено волята на банката да упражни потестативното право за обявяване на кредита за изцяло изискуем преди изтичане на договорения в полза на длъжника срок. Посочил е, че в конкретния случай неизпълнението на установените от експертизата падежирали задължения за периода след 20.07.2009 г. е ползвано от банката кредитор като основание за упражняване на предвиденото от закона, както и в чл. 15.4 от договора за кредит, потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Отчел е, че изпращане на уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита до кредитополучателя и солидарния длъжник е предприето още през м. 03.2010 г. чрез куриерска фирма „Еконт експрес“ ООД, но връчването на уведомленията е неуспешно. Приел е, че през м. 07.2010 г. е изпратена нова обща покана – уведомление за предсрочна изискуемост с изх. № 47/5882/07.07.2010 г., до двамата солидарни длъжници, която е редовно връчена на 07.07.2010 г., видно от удостоверителното изявление “Получих в оригинал”, подписано от С. Г. С. – кредитополучател и съпруга на солидарния длъжник. Подчертал е, че волеизявлението за упражненото от банката право за обявяване на предсрочна изискуемост е ясно и недвусмислено и е предприето при наличие на предвидените от договора и закона предпоставки, поради което е произвело целеното от кредитора правно действие, считано от изтичане на дадения в уведомлението допълнителен срок за доброволно изпълнение – 15.07.2010 г. /преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/. По възраженията на въззивника, че в изпратеното от банката уведомление до двамата солидарни длъжници от 07.07.2010 г. паричните задължения за дължими договорни лихви са в по-голям размер от посочените в уведомлението от 22.03.2010 г., е изтъкнал, че тези вземания не биха могли да са с еднакъв размер към двете посочени дати, тъй като до м. 07.2010 г. са настъпили още три падежа на разсрочени задължения по погасителен план.
Обобщил е, че кредиторът е провел успешно главно пълно доказване със съответните доказателства и доказателствени средства, за валидното възникване на процесното правоотношение по договор за кредит за текущо потребление, по което ответникът е солидарен длъжник, за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, която е произвела действие в резултат на достигане на волеизявлението на банката до солидарния длъжник, както и до кредитополучателя, и изтичане на дадения допълнителен срок за изпълнение, както и за размери на дължимите непогасени парични вземания за главница и договорна лихва, изчислени съобразно договорните клаузи, които не могат да се квалифицират като нищожни поради неравноправния им характер. Добавил е, че за по – подробното обосноваване по възраженията, заявени в първата инстанция, които не са свързани с оплакванията в жалбата, а в съществената си част са за признаване на правни последици, каквито законът не свързва със заявените като обуславящи факти, /напр. че ответникът не може да бъде задължен по процесния договор, тъй като не е „кредитоискател“), въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в съответната част на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения е намерил за доказано по безспорен начин възникването и съществуването на изискуеми и ликвидни парични задължения на С. И. С. към „УниК. Б. АД - [населено място], по договор за банков кредит № 6879/21.08.2007 г. в размер на сумата от 160 266,74 евро - непогасена главница, законната лихва върху главницата, считано от 16.07.2010 г. до окончателно погасяване на задължението, и сума 7 776,90 евро - договорна лихва за периода от 20.01.2010г. до 15.07.2010г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 35880/2010 г. по описа на Софийски районен съд, и постановил обжалвания резултат.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Настоящият състав на ВКС намира, че противно оплакванията по депозираната касационна жалба не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим – чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Налице е константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно: когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск.
Никоя от гореочертаните хипотези не е налице по делото. Съдът е надлежно сезиран с подадена в срока по чл. 415 ГПК искова молба от заявителя при прието възражение на длъжника по чл. 423 ГПК, при пълно съвпадение между обстоятелства, на които са заявени претенциите в заповедното производство и с исковата молба, и при надлежна представителна власт за осъществилите процесуалните действия от името на ищеца „УниК. Б. АД представители. Липсват данни и доказателства по делото за наличието към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд на висящо производство по спор, който да се явява преюдициален за правилното разрешаване на настоящото дело. Останалите поддържани от касатора оплаквания не са относими към допустимостта на съдебния акт, поради което настоящият състав на съда намира, че не е налице вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим, противно оплакванията на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.
Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените от касатора въпроси.
Първият въпрос не съответства на осъществената от въззивния съд дейност. Съдът не е приел коренно различни фактически изводи от първоинстанционния съд по обуславящите предявените искове факти, освен в частта за дата, на която е обявена предсрочната изискуемост на кредита, касаеща началото на периода, от който се дължат законни лихви върху главницата. Независимо от това, е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по всички релевантни за спора обстоятелства, а извършеното в края на съдебния акт препращане на основание чл. 272 ГПК, съобразно ясната воля на въззивния съд, е само допълнително такова по възраженията, които не се поддържат от страните пред въззивната инстанция.
Вторият процесуален въпрос в първата му част е обусловил изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при разглеждане и решаване на делото и задължението му да основе решението си въз основа на всички събрани по делото допустими и относими доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е свои мотиви по поддържаните със сезиралите го въззивни жалби доводи и възражения на страните. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни за установените размери, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.
Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Втората част на въпроса е хипотетична, като касаторът не е обяснил значението и за спора – кои точно доказателства не е събрал въззивният съд, и защо несъбирането им е от значение за правилното решаване на спора, респективно не е обосновал основаната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – поставеният въпрос да е обусловил волята на съда и да е от значение за правилното решаване на спора.
Въззивният съд не е обсъждал и третия поставен от касатора въпрос – откога се счита предявен искът по чл. 422 ГПК, нито е приел нещо противно на ясната норма на чл. 422, ал. 1 ГПК. Единственият изложен от съда мотив – че размяната на книжа по делото е била осъществена преди изменението на чл. 113 ГПК, е само допълнителен такъв във връзка с възражението на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение, като решаващите мотиви на съда са други – че разглеждането на спора по реда на специалното производство по търговски спорове, а не по реда на общия исков процес, дори да е осъществено по делото, не е от значение нито за допустимостта, нито за правилността на постановеното съдебно решение. Въззивният съд е преценил качеството потребител на ответника и възраженията му за неспазена местна подсъдност, без да отдава значение на обстоятелството кога се счита предявен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК и в този смисъл поставеният въпрос не е обусловил изводите му.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е заявил искане за присъждане на разноски, нито е доказал извършване на такива, поради което разноски няма да бъдат присъдени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 42 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 529/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.