ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1297
гр. София, 18.03.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2090 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. М. Н. срещу решение № 1216 от 01.11.2023 г. по в. гр. д. № 1390/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 3666 от 08.12.2022 г. по гр. д. № 15125/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. Н. Н. иск с правно основание чл. 5 ЗЛС за поставяне на ответника под запрещение, като е реализирана и отговорността на ищеца за съдебно – деловодни разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, за сумата 1 400 лв..
Касаторът - ищец поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК вр. с чл. 200, ал. 3 ГПК – недопускане на поискана повторна психиатрична експертиза при надлежно оспорване на приетата първоначална такава от първоинстанционния съд, наведено като процесуално нарушение във въззивната жалба. Поради това намира, че въззивният съд не е изпълнил задължението си за служебно събиране на необходимия доказателствен материал по делото за разкриване на обективната истина досежно психическата годност на ответника да ръководи постъпките си. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който предявеният иск да бъде уважен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за допускане на повторна психиатрична експертиза.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна и нова експертиза в случаите, когато това е небходимо за изясняване на обстоятелства, изискващи специални знания на вещо лице, ако предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправно норма, може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на приетото по делото експертно заключение?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 240 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, Четвърто г. о., и 2. „Ако съдът счита, че страната не е мотивирала искането си за назначаване на друга експертиза по делото с посочване на конкретни възражения срещу представеното заключение, следва ли да й укаже да стори това?“, по който навежда разрешаването му в противоречие с решение № 367 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 22 от 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, Първо т. о. и решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, Четвърто г. о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставя и следния въпрос: „Ако повече от 30 години след приемане на Конституцията от 1991 г., българската държава в лицето на Народното събрание продължава да не изпълнява задълженията си и не приема закони, гарантиращи прилагането на чл. 56 Конституцията, според който „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси“, в частност, не променя остарялата правна уредба за ограничаване на дееспособността на гражданите, то може ли съдът, в упражнение на своето право на дискреция, да ограничи дееспособността на уязвимото пълнолетно лице, за да охрани неговите имуществени интереси?“, който считта, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – М. Н. Н. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно - деловодни разноски пред ВКС при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Прокуратурата на РБ не подава отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, т. е. тя е допустима.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, съобрази следното:
По предявения иск за поставяне на М. Н. Н. под запрещение, въззивният съд при изясняване на фактическата страна по делото е кредитирал изцяло заключението на прихиатричната експертиза, прието от първоинстанционния съд, според което ответникът Н. е мъж на 67 г., който не се води на диспансерен отчет, без данни е за фамилна обремененост и за провеждано лечение в психиатрична болница, към момента на изследването е без промени в когнитивните функции – памет, внимание и мислене, без интелектуално-паметов упадък. Според съдебния експерт в психично отношение интелектът на освидетелстваното лице е в норма и вродено или придобито слабоумие – олигофрения, респективно деменция не е налице, отсъстват данни за психично заболяване и за наличие на ендогенен процес, към момента на прегледа Н. е без разстройства в емоционалната сфера и във възприятно-представната и мисловната дейност. Решаващият съд е намерил за установено от горепосоченото заключение, че не е налице болестно увреждане на психичните годности за оценка на житейски ситуации и ръководене на поведението, не е нарушена способността за логично разсъждение и обработка на постъпващата информация, Н. разбира динамични ситуации и може да схване важни причинно-следствени връзки, може свободно да направи избор в междуличностовите си взаимоотношения, поради което при него не са увредени базисните му психични годности. Съдебният експерт е извел извод, че ответникът не страда от душевно заболяване или слабоумие и може да разбира напълно свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, като не са налице медицински показания за обсъждане на пълна недееспособност или ограничена дееспособност. Вещото лице е посочило, че извършването на сделки от едно лице, които може да не са в негов интерес или да се неизгодни за него, не води до извод за наличие на медицински критерий за неговата недееспособност. Въззивният съд е кредитирал и показанията на свидетеля А. В. А., без родство със страните, като съответстващи на заключението на психиатричната експертиза, според които през последните години свидететял е общувал с ответника един път месечно, говорили са си, но той не е видял промяна в М., който винаги е бил такъв, какъвто го познава и към днешна дата, включително и когато е бил по-млад. На свидетеля не е известно Н. да се е представял за генерал или маршал и да е имал контакти с чужди служби. Решаващият съд е съобразил също обясненията на ответника по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК, събрани от първата и втората съдебна инстанции, от които е заключил, че Н. е ориентиран за място, собствена личност и своите близки, както и за взаимоотношенията си с тях; заявил е, че ищцата е негова дъщеря от първия му брак и желае да го постави под запрещение, за да придобие имуществото му; ориентиран е добре за имуществените си отношения; заявява, че има семейни неща, които не желае да коментира. Въззивният съд е счел отговорите на зададените въпроси по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК за смислени, последователни и разумни, а ответникът е намерил в добро общо състояние, ориентиран за собствена личност, споделящ за образованието и работата си, за това, че е отгледал три дъщери и се е справил с финансовата страна като всяка от тях е взела образованието си, за това, че е против да бъде поставен под запрещение, тъй като не страда от психично заболяване и може да защитава икономическите си интереси.
САС е приел от правна страна, че предявеният иск с правно основание чл. 5 ЗЛС е допустим като предявен от дъщеря на ответника, попадаща в кръга от лица, легитимирани съгласно чл. 336, ал. 1 ГПК да искат поставяне на дееспособно лице под запрещение. Посочил е, че основание на този иск е наличието на „душевна болест или слабоумие“, обуславящи невъзможност на страдащия от такава болест да се грижи за своите работи. Счел е, че тъй като запрещението - пълно или непълно - ограничава или изцяло лишава лицето от дееспособност, засягайки по този начин суверенитета на личността, при решаването на този въпрос следва да се изхожда, както от медицинския критерий, визиран в закона, така и от правния критерий, а именно - способно ли е то самостоятелно да разбира и ръководи постъпките си. Въззивният съд е анализирал действащата правна уредба на относимия институт, според която под запрещение може да бъде поставено лице, страдащо от заболяване, определено от закона като слабоумие или душевна болест, което в резултат на заболяването и неговите клинични прояви не е в състояние да се грижи за своите работи. Заключил е, че законодателят не е дал легално определение на това понятие, нито пък го е определил диспозитивно, поради което неговото съдържание следва да се преценява индивидуално във всеки случай с оглед конкретното състояние на лицето и други обективни критерии - възможност на лицето да разбира свойството и значението на това, което извършва; да ръководи постъпките си; да контролира действията си; от възможността за трудова и социална адаптация в обществото; от начина, по който възприема околната действителност и най-вече от възможността сам да полага грижи за себе си - да си закупува или приготвя храна, да се храни и облича самостоятелно, да полага грижи за личната и домашна хигиена. Основавайки се на заключението на психиатричната експертиза и на приетите писмени и гласни доказателства, въззивният съд е намерил, че медицинският критерий за поставяне на ответника под запрещение не е налице - същият не страда от душевна болест или слабоумие. Посочил е, че за да бъде ограничена дееспособността на лицето чрез поставянето му под запрещение е необходимо и кумулативното наличие на т. нар. юридически критерий – неспособност на лицето да взема решения по разумни подбуди и да се грижи за своите работи, който не е установен от доказателствата в процеса. Приемайки за неосъществени медицинския и юридическия критерии, кумулативно необходими за поставяне на едно дееспособно физическо лице под запрещение, САС е отхвърлил предявения иск като неоснователен, посочвайки, че не са налице законови основания за поставяне на ответника нито под пълно, нито под ограничено запрещение.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице релевираните от касатора основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
От поставените от касатора въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК може да бъде обобщен и преформулиран съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС следния правен въпрос: Какви са правомощията на въззивната инстанция при прието от първоинстанционния съд експертно заключение, оспорено от страна досежно това, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или неправилност на експертен извод, и може ли въззивният съд да допусне повторна или нова експертиза за изясняване на неизяснени обстоятелства в процеса? Може ли съдът да откаже назначаването на експертиза в хипотезата на чл. 200, ал. 3 или чл. 201 ГПК поради това, че оспорващата я страна не е мотивирала искането си?. Този въпрос е от обуславящо значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение, поради което осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличието на общо основание за допускане на касационен контрол. Спрямо него, обаче, не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивното решение е изцяло съобразено с практиката на ВКС, обективирана в т. 3 ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановените в доразвитие на дадените задължителни разрешения решения по чл. 290 ГПК на ВКС. Според последната (т. 3 ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 129/08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588 от 2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814 от 2009 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271 от 2015 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 197 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 3958/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 57 от 30.01.2024 г. по гр. д. № 1699/2023 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 60250 от 9.12.2021 г. по гр. д. № 809/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение № 107 от 2.07.2020 г. по гр. д. № 2461/2019 г. на ВКС, IV г. о. и др., вкл. цитираните от касатора в касационната му жалба) извършваната от съда преценка на заключението на съдебен експерт следва да e мотивирана. Заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице дори и страната да не е направила възражение срещу него (чл. 202 ГПК), но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и съответствието му с установени с други доказателствени средства правнорелевантни факти. Независимо дали съдът възприема или не възприема експертното заключение, той следва да изложи мотиви за преценката си за доказателствената му сила, респективно защо счита същото за достатъчно или недостатъчно аргументирано. Същото се отнася и за противоречивите експертни заключения, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не възприема всяко от тях. Когато предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва и служебно да допусне изслушването на нова експертиза в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице. Допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно - когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Страните могат да задават въпроси на вещото лице за изясняване на заключението и да оспорят същото, като мотивират възраженията и исканията си. Право на съда е да прецени дали искането за възлагане на повторна, вкл. тройна, или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка не следва да е формална, а да се основава на установените в закона критерии. Ако съдът счита, че страната не е мотивирала искането си за назначаване на друга експертиза по делото с посочване на конкретни възражения срещу приетото заключение, следва да й укаже да стори това. Следва да бъде подчертано, че не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага само, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Атакуваното решение е изцяло съобразено с горепосочената практика на ВКС. За да възприеме за достатъчно пълно, аргументирано и вярно заключението на единичната психиатрична експертиза, прието от първоинстанционния съд, въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички приети по делото и относими доказателства (писмени доказателства, свидетелски показания, разпит на ответника по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК пред първа и въззивна инстанции и експертното заключение на вещото лице - психиатър) и достатъчно мотивирано е посочил, че от всички горепосочени доказателства се налага недвусмисления извод, че ответникът не страда от психическо заболяване, което да може да бъде основание за поставянето му под запрещение. В този контекст е намерил за изчерпателно приетото експертно заключение, изпълнило в цялост поставената задача, както и е счел, че не са останали неизяснени правнорелевантни факти, относими към медицинския критерий, от значение за дееспособността на ответника по смисъла на чл. 5 ЗЛС. Макар процесуалният представител на ищцата да е оспорил заключението на психиатричната експертиза, прието от първоинстанционния съд, решаващият съд е намерил оспорването за формално, доколкото то е било съпроводено с искане за повторна експертиза, която да се произнесе по въпроса податлив ли е М. Н. на внушения, манипулация и сугестия, и дали в такава ситуация е способен да разбира свойството и значението на постъпките си. Поставеният въпрос е ирелевантен в производството по иск за поставяне под запрещение по чл. 5 ЗЛС, доколкото и психично здраво лице е възможно да е податливо на манипулации и внушения и под тяхно въздействие да извършва определени действия, вкл. правни такива. От значение обаче за лишаване или ограничаване на дееспособността на правен субект по смисъла на чл. 5 ЗЛС е наличието на слабоумие или душевна болест, съставляващи психични зааболявания, каквито съдебният експерт по приетото заключение на психиатричната експертиза е категоричен, че ответникът не притежава. Този факт е потвърден и от всички останали приети в процеса доказателства, при което изцяло в съответствие с горецитираната практика на ВКС, въззивният съд е възприел експертното заключение като пълно, обосновано и правилно и не е намерил необходимост да назначава повторно такова. В такава хипотеза, дори да бъде направено оспорване по смисъла на чл. 200, ал. 3 ГПК, съдът не дължи назначаване на повторна – единична или тройнна експертиза, доколкото експертното заключение се преценява в съответствие с целия доказателствен материал по делото. Макар в коннкретния случай искането за повторна експертиза да е било неоснователно, доколкото касае въпроси неотносими към конкретния спор и към поставената задача към съдебния експерт, дори това да не беше така и да беше допусната от въззивния съд на основание чл. 266, ал. 3 ГПК повторна експертиза със същата задача като на първоначалната, в тази хипотеза отново решаващият съд не е длъжен да кредитира повторната експертиза, ако заключението й е опровергано от останалите доказателства. Процедирайки по гореописания начин решаващит съд е действал изцяло в съответствие с нормите на чл. 200, ал. 3 и чл. 201 ГПК и с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При неосъществено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационно обжалване по горепосочения правен въпрос не следва да бъде допуснато.
Поставеният от касатора въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е включен в решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение. За да отхвърли предявения иск, САС е изследвал осъществяването на медицинския и юридически критерии, визиранив чл. 5 ЗЛС, спрямо ответника, и приемайки, че нито един от двата не е установен по процесното правоотношение, е заключил, че не следва да го поставя под запрещение. Въззивният съд не е квалифицирал действащата позитивна правна уредба като остаряла и несъответстваща на Конституцията или на правото на ЕС, или на други международни нормативни актове като напр. Конвенцията за правата на хората с увреждания, и на това основание да е намерил искът с правно основание чл. 5 ЗЛС за неоснователен. Поради това така поставеният въпрос няма обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор, следователно не осъществява кумулативно изискуемото общо основание за допускане на касационно обжалване, което е достатъчно такова да не бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, ищецът – касатор следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника сумата 1 000 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС, съставляващи хонорар за един адвокат в хипотезата на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, който е определен от съда съобразно фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че процесуалното представителство се изразява само в представяне на отговор на касационната жалба. Съгласно приетото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС, посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не са обвързващи за съда в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК и на чл. 38, ал. 2 ЗА. Дължимият размер се преценява от съда с оглед вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото, при съобразяване с обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден.
Ищцата Л. М. Н. e подала частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определение № 553 от 29.02.2024 г. по гр. д. № 1390/2023 г. на САС, с което е оставена без уважение молбата й с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК от 29.12.2023 г. за изменение на горепосоченото въззивно решение в частта досежно разноските, възложени в нейна тежест на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА. Изложила е твърдения, че не са били налице основания за предоставяне на безплатна правна помощ на ответника, тъй като той не е материално затруднено лице, и че присъденият адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 1 400 лв. е прекомерно висок, при което моли касационният съд да отмени определението на САС по молбата по чл. 248 ГПК и да определи справедливо възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразено с фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия от адвокат С..
Ответникът по частната жалба - М. Н. Н. подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира частната жалба за допустима, но неоснователна.
Въззивният съд, приемайки молбата на касаторката с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за неоснователна, е посочил, че в проведеното о. с.з. от 12.10.2023 г., в което са представени доказателства, че правната помощ на ответника е оказана безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, надлежно оспорване на предпоставките за това не е било въведено, поради което последващата възможност за такова оспорване е преклудирана. Като е приел, че присъденият в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА размер на адвокатския хонорар от 1 400 лв., съответства на минималния размер в чл. 7, ал. 1, т. 9 и чл. 11, пр. 1 Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, САС е намерил, че той не следва да бъде намаляван, поради което искането по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта досежно разноските е оставил без уважение.
Както беше посочено по-горе, след постановеното решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС, посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не са обвързващи за съда в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА. В последната дължимият размер се определя по преценка на съда, при съобразяване с действително извършената работа от адвоката и фактическата и правна сложност на делото. При преценка на последните, касационният съд намира, че определеният от въззивния съд адвокатски хонорар в размер от 1 400 лв. в достатъчна степен овъзмездява висококвалифицирания адвокатски труд пред въъззивната инстанция по иск за поставяне на представлявания под запрещение, като той не е прекомерен и не надхвърля целите на безплатното процесуално представителство. Поради това изводът на САС за неоснователност на молбата на ищцата с правно основаине чл. 248, ал. 1 ГПК е правилен. По отношение на оспорените предпоставки за действително осъществено процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, освен, че частната жалбоподателка не ги поддържа като искане към касационния съд, следва да бъде посочено, че касационният състав споделя извода на въззивния съд за тяхната преклудираност към момента на подаване на молбата с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК.
По гореизложените съображения, атакуваното определение по чл. 248 ГПК следва да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно.
Съобразно гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1216 от 01.11.2023 г. по в. гр. д. № 1390/2023 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. М. Н., ЕГН: [ЕГН], да заплати на адвокат Т. И. С., с личен № [ЕГН] в САК и адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес], сумата 1 000 лв., съставляваща хонорар за един адвокат в производството по чл. 288 ГПК пред ВКС.
ПРИСЪЕДИНЯВА към настоящото касационно дело ч. гр. д. № 2089/2024 г. на ВКС, Трето гражданско отделение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 553 от 29.02.2024 г. по гр. д. № 1390/2023 г. на САС.
Настоящото определение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.