РЕШЕНИЕ

№ 171

гр.София, 19.03.2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Д. А. като разгледа докладваното от Х. М. гр. дело №701 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ищцата М. Х. Д. срещу въззивно решение № 1239 от 18.10.2022 год., постановено по в. гр. дело № 264/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266148 от 20.10.2021 год., постановено по гр. дело № 6723/2019 год. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от М. Х. Д. срещу „Банка ДСК” АД искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че паричните вземания за сумата от 303 315.16 евро – главница, 192 596.63 евро – законна лихва, 629.05 евро – такси, 31 038.03 евро – неолихвяема сума за договорна лихва, 31 409.82 евро – неолихвяема сума за наказателна лихва и 21 948.00 лв. – неолихвяема сума за разноски в заповедното производство, по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. N 49411/2012 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, на основание заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.11.2012 год., за чието принудително събиране е образувано изп. дело N 20198380400494 по описа на частен съдебен изпълнител М. Б., с район на действие – СГС, не съществуват като погасени по давност, както и иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ипотечното право, което е било учредено с договорна ипотека с дв. вх. рег. N , том, акт № от год., не съществува.

С определение № 892 от 28.02.2024 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради необходимостта от извършване на проверка по реда на чл. 290 ГПК дали въззивният съд е спазил изискванията на процесуалния закон, обезпечаващи допустимостта на съдебния акт.

В касационната жалба на ищцата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответната страна „Банка ДСК” АД счита, че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждането на направените разноски по делото.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени, въззивният съд е приел за установено, че между страните бил сключен договор за кредит от 20.12.2007 год., който ищцата не обслужвала регулярно, поради което и на 10.11.2012 год. кредиторът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. дело № 49411/2012 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, за следните суми: 303 315.16 евро, ведно със законната лихва, считано от 19.10.2012 год. до окончателното плащане, такса в размер на 629.05 евро, договорна лихва в размер на 31 038.03 евро за периода от 08.06.2011 год. до 18.10.2012 год., наказателна лихва в размер на 31 409.82 евро за периода от 08.09.2011 год. до 18.10.2012 год. и 21 948 лв. разноски в заповедното производство. Пред частен съдебен изпълнител М. Б. било образувано изпълнително дело № 3946/2013 год., като с покана от 13.05.2013 год. ищцата била уведомена за дълга, наложени били запор на вземанията й и възбрана на ипотекирания имот – апартамент № , находящ се в [населено място], [улица]. На 5.02.2014 год. на ищцата било връчено уведомление за обявена публична продан с изх. № от год., която била насрочена в периода от год. до год. Тъй като същата била обявена за нестанала, банката подала молба на год., с която поискала насрочване на нова публична продан. Такава била насрочена за времето от год. до год., но тъй като и тя не била осъществена на год. банката поискала определяне на нова цена и отново претендирала насрочване на публична продан. Такава била насрочена от год. до год.

Междувременно в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, образувано през 2013 год. по искове на банката, и след инстанционното му развитие /СГС, САС, ВКС, приключило с определение за недопускане до касация, постановено на 25.04.2019 год./, било прието за установено, че дългът на ищцата е установен само за следните суми: 12 882.50 евро – главница, ведно със законната лихва от 19.10.2012 год., договорна лихва в размер на 28 383.49 евро, санкционираща лихва в размер на 1 099 евро, разноски пред СГС в размер на 588.82 лв. и разноски пред САС в размер на 168.72 лв., като исковете били отхвърлени в останалите им части до пълните предявени размери от 303 315.16 евро – главница, 31 038.03 евро – редовна лихва и 31 409.82 лв. – санкционираща лихва.

Въз основа на същия изпълнителен лист при същия частен съдебен изпълнител на 05.02.2019 год. било образувано ново изпълнително дело № 494/2019 год. /впоследствие преобразувано при друг частен съдебен изпълнител под № 126/2020 год./, като банката поискала налагането на запори и възбрани върху имуществото и доходи на ищцата, а на 18.03.2019 год. съдебният изпълнител разпоредил изпращане на покана за доброволно изпълнение, налагане на запори и възбрана /последната вписана на 19.03.2019 год./, като съобщението било връчено на ищцата на 02.04.2019 год. С молба от 08.05.2019 год. ищцата поискала да се вдигнат наложените запори и възбрани над посочените по-горе признати суми и на 15.05.2019 год. частният съдебен изпълнител разпоредил това.

Въззивният съд е извел от правна страна, че поради подаденото от ищцата възражение срещу издадената заповед за изпълнение, банката предявила искове за установяване на вземанията си, с които е прекъсната давността, считано от датата на подаване на заявлението. Докато трае съдебният процес давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, а ако вземането се установи със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет годишен – чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Приел е, че за част от вземанията /установени със сила на присъдено нещо/, давността е прекъсната, а нова е започнала да тече чак от датата на влизане на решението в сила – от 25.04.2019 год., поради което и същата не може да се счита за изтекла, нито вземането – за погасено. В изпълнителното производство не са изтекли срокове, които да са изключили правото на банката да претендира принудително събиране на вземането си. Въззивният съд е формирал извода, че исковете в тази част са неоснователни на посоченото основание.

По отношение на отхвърлената част от предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове въззивният съд е посочил, че съгласно правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, когато искът не бъдат уважен, давността не се смята прекъсната. Позовал се е на разясненията, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ОСГТК на ВКС, според които молбата на взискателя, с която е поискано съдебният изпълнител да извърши нова публична продан, е искане за извършване на изпълнително действие, което прекъсва погасителната давност. Такова искане в случая било въвеждано в процеса по изпълнение многократно след образуването му, а за последно на 18.06.2014 год., когато банката поискала определяне на нова цена и насрочване на нова публична продан. Това действие било извършено преди постановяването на посоченото Тълкувателно решение, постановките на което имат действие само занапред, но не и обратно действие /противно на тезата на ищцата/. От това последно изпълнително действие на 18.06.2014 год. започнала да тече нова давност, която била изтекла на 18.06.2019 год., но преди тази дата – на 05.02.2019 год., банката била образувала ново изпълнително производство /старото било перемирано/, въз основа на същото изпълнително основание за същото вземане /изп. дело № 494/2019 год./, по което на 18.03.2019 год. били извършени валидни изпълнителни действия – налагане на запор. В обобщение въззивният съд е приел, че давността е прекъсната преди да изтече петгодишният й срок и правото на взискателя да изпълнява принудително срещу ищцата не е погасено и съществува. Вземанията, по отношение на които липсва сила на присъдено нещо, можело да бъдат предмет на принудително изпълнение. Позовал се е на Решение № 37 от 24.02.2021 год. по гр. д. №1747/2020 год., ВКС, според което перемпцията /която по настоящото дело е настъпила след Тълкувателно решение № 2 от 2015 год./ е без правно значение за давността и не е възприел аргумента на ищцата, че исковете са основателни, тъй като банката е направила признание за изтекла давност.

По допустимостта на въззивното решение:

В резултат на извършената проверка настоящият съдебен състав констатира, че въззивното решение е процесуално недопустимо в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявените искове по чл. 439 ГПК за разликата над 290 432.66 евро до сумата от 303 315.16 евро /т. е. за сумата от 12 882.50 евро/ – главница, за сумата от 192 596.63 евро – законна лихва, 629.05 евро – такси, 31 038.03 евро – договорна лихва, 31 409.82 евро – наказателна лихва и 21 948.00 лв. – разноски в заповедното производство, поради следните съображения:

Съгласно задължителната тълкувателна практика, обективирана в т. 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 год., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2001 год., ОСГК и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, както и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 127 от 10.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 679/2017 год., II г. о., ГК, Решение № 210 от 05.01.2018 год. на ВКС по т. дело № 6/2017 год., II т. о, ТК и др./, съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК регламентира един от основните принципи на гражданския процес – диспозитивното начало, според което предметът на делото и обемът на дължимата от съда защита и съдействие се определят от страните по спора. Следователно съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се режи по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба, като съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба и уточненията в т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения/ и петитума на исковата молба /заявеното искане/. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск, респ. иск на непредявено основание. Въззивният съд дължи независима проверка за допустимостта на иска, по който е постановено обжалваното решение – чл. 269, изр. 1, предл. 2 ГПК.

В разглеждания случай е видно от съдържанието на исковата молба, че предмет на предявените искове е само тази част от вземанията за главница, договорна лихва и санкционираща лихва по издадената срещу ищеца заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 49411/2012 год., чието съществуване е отречено с влязлото в сила решение по гр. дело № 10378/2013 год. по описа на СГС, ГО, 8 с-в, постановено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ответника /заявител в заповедното производство/ искове, а именно: за разликата над 12 882.50 евро до сумата от 303 315.16 евро – главница, за разликата над 28 383.49 евро до сумата от 31 038.03 евро – договорна лихва и за разликата над 1 099 евро до сумата от 31 409.82 евро – наказателна лихва. Ищецът е изложил следните твърдения: че тази част от вземанията е погасена поради изтичането на петгодишна погасителна давност в периода от 10.01.2014 год. до 10.01.2019 год., която не е била прекъсната; че е бил уведомен за обявената от ответника предсрочна изискуемост с поканата за доброволно изпълнение от 13.05.2013 год. и с исковата молба, с която са били предявени исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, както и че с молба от 08.05.2019 год., подадена по изпълнително дело № 20198380400494 на частен съдебен изпълнител М. Б., с рег. № на КЧСИ, е поискал вдигане на всички запори и възбрани за разликата над присъдените с влязлото в сила решение суми, но до момента това искане не уважено. Макар в изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания с разпореждането от 28.05.2019 год. ищецът да е депозирал на 02.07.2019 год. уточняваща молба, в която е индивидуализирал оспорените от него вземания съобразно издадената заповед за изпълнение, впоследствие в хода на процеса и за да обоснове допустимостта на предявените искове е продължавал да поддържа, че предявените от банката по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове са частично уважени, като за останалата част от вземанията, по отношение на които исковете са отхвърлени, давността не е била прекъсната /молба от 30.07.2020 год. и становище от 04.12.2020 год./.

Видно е също така от доказателствата по делото, че изпълнително дело № 20198380400494 на частен съдебен изпълнител М. Б., с рег. № на КЧСИ, е било прекратено в частта му за вземанията, за които предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове са били отхвърлени с влязлото в сила решение по гр. дело № 10378/2013 год. по описа на СГС, ГО, 8 с-в – чл. 422, ал. 3 ГПК /постановление на частния съдебен изпълнител от 15.05.2019 год./, като към 11.07.2019 год. предмет на принудителното изпълнение по това изпълнително дело са били следните вземания: 12 882.50 евро – главница, 8 814.14 евро – законна лихва за периода от 19.10.2012 год. до 11.07.2019 год., 28 383.49 евро – договорна лихва, 1 099 евро – санкционираща лихва, 588.82 лв. – съдебни разноски за първа инстанция и 168.72 лв. – съдебни разноски за въззивна инстанция.

Следователно, доколкото в случая спорният предмет е бил напълно и ясно очертан в исковата молба и дадените на ищеца указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК са били недължими /направеното уточнение от ищеца с молбата от 02.07.2019 год. поражда противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба/, то в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес въззивният съд е разгледал непредявени искове за следните вземания: 12 882.50 евро – главница, ведно със законната лихва, считано от 19.10.2012 год., която до 11.07.2019 год. възлиза на 8 814.14 евро, 629.05 евро – такси, 28 383.49 евро – договорна лихва и 1 099 евро – санкционираща лихва, поради което и обжалваното решение се явява недопустимо в тази част, което налага обезсилването му.

На следващо място настоящият съдебен състав приема, че защитата по реда на чл. 439 ГПК е приложима само когато вземането на кредитора е установено със сила на пресъдено нещо. Правен интерес от отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за парично вземане, за което кредиторът не разполага с изпълнителен титул, е налице при спор между страните в правоотношението относно съществуването на това вземане.

В разглеждания случай за ищеца не е налице правен интерес от търсената защита, която има за предмет вземанията за договорна лихва за разликата над 28 383.49 евро до сумата от 31 038.03 евро, за санкционираща лихва за разликата над 1 099 евро до сумата от 31 409.82 евро, както и за законна лихва за разликата над 8 814.14 евро до сумата от 192 596.63 евро, тъй като съществуването на тези вземания е било отречено с влязлото в сила решение, постановено по предявените от банката по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове /тъй като вземането за договорна лихва е в по-малък размер от претендирания от кредитора, а вземанията за санкционираща лихва и законна лихва не са възникнали, тъй като вземането за главница за разликата над 12 882.50 евро до сумата от 303 315.16 евро не е изискуемо, респ. длъжникът не е в забава/.

По делото е безспорно, че банката няма изпълнително основание за тези вземания, а отделно от това за ищеца съществува облекчен ред за защита чрез отправяне на искане за частично прекратяване на изпълнителното производство – чл. 422, ал. 3 ГПК, каквато успешно е реализирал. Ответникът не би могъл да има извънсъдебна претенция или да се снабди с ново изпълнително основание за същите вземания – чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК /т. е. понастоящем между страните не би могъл да съществува спор относно дължимостта на тези вземания/. Ето защо обжалванато решение се явява недопустимо в посочената част и следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено в тази част.

По основателността на касационната жалба:

При проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило /чл. 290, ал. 2 ГПК/ е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и в хипотезите при констатация за допуснато нарушение на императивна материално-правна норма по аргумент от чл. 5 ГПК. Законът вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона, когато следва да намери приложение установено в публичен интерес материално-правна норма /т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по гр. дело № 1/2001 год., ОСГК/.

Правните норми, уреждащи института на давността, са императивни.

В последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 118 от 11.12.2020 год. на ВКС по т. дело № 2278/2019 год., І т. о., ТК, решение № 60102 от 06.10.2021 год. на ВКС по т. дело № 1922/2020 год., I т. о., ТК, решение № 50182 от 24.10.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4509/2021 год., IV г. о., ГК, решение № 52 от 19.02.2025 год. на ВКС по т. дело № 1674/2023 г., II т. о., ТК, която се възприема от настоящия съдебен състав, се приема, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право – чл. 298, ал. 1 ГПК; със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение; във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила. Последиците от влязлото в сила решение се изразяват в невъзможността съществуването/несъществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент; това преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото или отречено вземане.

При отхвърлен с влязло в сила решение иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по съображения за ненастъпване на предсрочна изискуемост на кредит, на която ищецът се позовава, силата на пресъдено нещо относно отречения факт /отсъствие на предпоставките за отнемане на преимуществото на срока/ се формира към датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила. В тази хипотеза е установено, че правото на ищеца за предсрочно изискуемо вземане не е възникнало към момента на влизане в сила на съдебното решение. Със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене.

Допустимо е в нов процес по реда на чл. 422, ал 1 ГПК ищецът да предяви срещу същия ответник вземанията си, основани на същия договор за кредит, като твърди нов /новонастъпил/ факт – осъществяване на условията и предпоставките за предсрочна изискуемост на остатъка от кредитното задължение, настъпило след края на устните състезания по предходното дело, тъй като в приключилото производство не е отречено спорното право, а неговата изискуемост. В новия процес съдът не е обвързан от твърдяната от ищеца /респ. ответника/ дата на отнемане на преимуществото, но във всички случаи е длъжен да зачете, че тази изискуемост не е настъпила преди датата на приключване на устните състезания по предходното производство, в което е отречено вземането на кредитора за вноските с ненастъпил падеж. В последващото производство съдът не може да приеме настъпването на предсрочната изискуемост към дата, към която с влязлото в сила решение е отречено настъпването на този факт – т. е. предсрочната изискуемост не може да се счете за доведена до знанието на длъжника с връчването на препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща твърдение за отнемане на преимуществото на срока.

В разглеждания случай, като се е позовал на правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД – когато искът не бъде уважен, давността не се смята за прекъсната, въззивният съд е приел, че изискуемостта на вземанията за месечни вноски за главница е настъпила след 19.10.2012 год. /заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било подадено на 19.10.2012 год./ и от този момент е започнала да тече погасителната давност, която обаче е била прекъсната на 18.06.2014 год., тъй като ответникът е поискал извършване на нова публична продан по първото образувано срещу ищцата изпълнително дело, а от това последно изпълнително действие е започнала да тече нова петгодишна давност, която би изтекла на 18.06.2019 год., но преди тази дата банката е образувала ново изпълнително производство.

С влязлото в сила решение по гр. дело № 10378/2013 год. по описа на СГС, ГО, 8 с-в, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Банка ДСК“ ЕАД срещу М. Х. Д. в частта му за установяване съществуването на вземане за главница за разликата над 12 882.50 евро до размера от 303 315.16 евро по съображения, че не са настъпили изискванията на чл. 60, ал. 2 ЗКИ – кредитът да е обявен за предсрочно изискуем, тъй като волеизявлението на банката не е достигнало до длъжника /срещу тази част на първоинстанционното решение ищецът не е упражнил право на въззивна жалба/. Със сила на пресъдено нещо е отречено съществуването на предявеното вземане на банката като неизискуемо към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция – 02.02.2017 год., но не е отречено възникването на спорното право – вземане за главница по договора за банков кредит. Силата на пресъдено нещо по приключилото гр. дело № 10378/2013 год. по описа на СГС, ГО, 8 с-в, по отношение неосъществяването на предпоставките за предсрочна изискуемост е формирана към датата на устните състезания пред първата инстанция – 02.02.2017 год. Страните са обвързани от силата на пресъдено нещо относно този факт и в настоящото производство и Софийският апелативен съд е бил длъжен да я зачете. При допуснато процесуално нарушение този въпрос е пререшен в настоящия спор и за начален момент на настъпване на изискуемостта на вземанията за месечни вноски за главница е приета отречена в предходен процес дата – 19.10.2012 год. В този смисъл неоснователно е и оплакването на касатора, че началният момент, от който започва да тече погасителната давност, е датата на връчване на препис от исковата молба по гр. дело № 10378/2013 год. по описа на СГС, ГО, 8 с-в, с чието влязло в сила решение е отречено към момента на приключването на устните състезания по делото /02.02.2017 год./ кредитът да е бил обявен от банката за предсрочно изискуем.

Тъй като въззивният съд неправилно е определил началния момент на изискуемостта на процесните вземания, неправилно е определил и началната дата, от която е започнал да тече срокът на погасителната давност. Така допуснатото процесуално нарушение /несъобразяване със силата на пресъдено нещо и пререшаване на приключил с влязло в сила решение съдебен спор/ не е съществено, тъй като не се отразява на правилността на въззивното решение в останалата му обжалвана допустима част.

Нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД винаги свързва началния момент на течението на давностния срок с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение.

В разглеждания случай приложимата петгодишна погасителната давност по чл. 110 ЗЗД за вземанията за месечни вноски за главница е започнала да тече от 03.02.2017 год., но не е изтекла до 10.01.2019 год. За пълнота следва да се посочи, че давността е прекъсната на 22.11.2019 год., тъй като между страните няма спор, че ответникът се е снабдил с нова заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 4091/2019 год. по описа на РС –Ямбол /за остатъка от главницата, твърдейки, че ищцата не е погасила 85 бр. погасителни вноски, чиито падежи са настъпили в периода от 08.11.2012 год. до 08.11.2019 год. и е упражнил правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем на 14.11.2019 год./ и с оглед подаденото от ищцата възражение по чл. 414 ГПК е предявил иск за съществуване на вземането – чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Процесното вземане не е погасено по давност, което обуславя неоснователността на предявения иск, с който се отрича съществуването му, както и на обективно съединения с него иск за установяване погасяването на ипотечното право на ответника, предвид обезпеченото с договорна ипотека изпълнение на ищеца по сключения договор за кредит.

Ето защо въззивното решение следва да бъде оставено в сила в останалата му обжалвана допустима част, включително и в частта за разноските.

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 1239 от 18.10.2022 год., постановено по в. гр. дело № 264/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, в която е потвърдено решение № 266148 от 20.10.2021 год., постановено по гр. дело № 6723/2019 год. по описа на Софийски градски съд, в частта, в която са отхвърлени предявените от М. Х. Д. срещу „Банка ДСК” АД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за разликата над 290 432.66 евро до сумата от 303 315.16 евро /т. е. за сумата от 12 882.50 евро/ – главница, за сумата от 192 596.63 евро – законна лихва, 629.05 евро – такси, 31 038.03 евро – договорна лихва, 31 409.82 евро – наказателна лихва и 21 948.00 лв. – разноски в заповедното производство, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта му по предявените от М. Х. Д. срещу „Банка ДСК” АД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за разликата над 28 383.49 евро до сумата от 31 038.03 евро – договорна лихва, за разликата над 1 099 евро до сумата от 31 409.82 евро – санкционираща лихва и за разликата над 8 814.14 евро до сумата от 192 596.63 евро – законна лихва /като недопустимо поради липса на правен интерес от търсената защита/.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1239 от 18.10.2022 год., постановено по в. гр. дело № 264/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА М. Х. Д. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], общ. Я., [улица], да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаждение за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/