ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2059

Гр.София, 24.04.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.4552 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Софийски градски съд и Софийски районен съд срещу решение №.156/9.07.24 по г. д.№.181/24 на АС В.Търново, І г. и т. с., с което е потвърдено реш.№.648/4.12.23 по г. д.№.83/23 на ОС В.Търново за осъждане на основание чл. 2б ЗОДОВ на касаторите да платят обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок съответно както следва: СГС - 2000лв. за забавеното разглеждане на г. д.№.14557/19 по описа на СГС; СРС - 700лв. за забавеното разглеждане на ч. г.д.№.74940/18 на СРС, 90с.

Ответната страна И. Д. П. не взема становище.

Прокуратурата на РБ не взема становище.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че предмет на делото пред СРС е заповедно производство-по молба на кредитора /К. К. на 14.12.18 е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжник И. Д. П.; образувано е изп. дело №.20199210400185 по описа на ЧСИ С.П. с район на действие СГС, който е изпратил призовка за доброволно изпълнение, получена на 21.02.19 от длъжника; в срока по чл. 414 ГПК - на 06.03.19 - последният е направил възражение, то е било изпратено на тази дата с препоръчано писмо от ПС на „Български пощи“ ЕАД и получено на 15.03.19 в СРС; с разпореждане от 24.09.19 /т. е. едва след 6 месеца и 5 дни/ съдията докладчик по ч. г.д. №.74940/18 на СРС е изпълнил задължението си по ГПК да уведоми заявителя/кредитора за постъпилото възражение по чл. 414 ГПК и да му даде указания за предявяване на иск по чл. 422 ГПК пред компетентния съд и за представяне по делото на доказателство за това.

Производството по предявения по реда на чл. 422 ГПК от кредитора иск /г. д.№.14557/19 на СГС/, е било висящо почти 3 години /от 06.11.19 до 28.10.22-когато е постановено решението на СГС/; проведени са били пет открити съдебни заседания /ход на делото е бил даден на 19.11.21, 04.02.22, а на 30.09.22 е било обявено за решаване/; определението по чл. 140 ГПК е било постановено на 11.10.21-макар че отговорът на насрещните искове е постъпил в съда на 06.10.20; първоначално - с опр. от 27.08.20, те са били приети за съвместно разглеждане /в т. ч. ищецът е бил освободен от внасяне на ДТ/, с опр.№.274586/11.10.21 са били оставени без движение на основание чл. 129 ал. 4 ГПК, а след това приемането е отменено с опр. №.275507/08.11.21 /близо година и два месеца след приемането на насрещните искове за съвместно разглеждане/; от изтичане на срока по чл. 131 ГПК до насроченото първо съдебно заседание е изминал период от 12 месеца, през който само 3 месеца /м. 11.20-м. 01.21 вкл./ е протекло администриране и произнасяне от САпС по жалбата за отхвърляне на обезпечителната мярка. През целия период ищецът е изпитвал тревоги и притеснения по повод образуваното срещу него гражданско производство, непрекъснато се е безпокоял, бил много изнервен, депресиран, не спял по цели нощи, „бил на „мента, глог и валериан“ през цялото време, изпитвал безпокойство и тревоги от бездействието на съда и продължителността на делото, загубил вяра в правосъдната система /св.Р. П., съжителка на ищеца, св.Т.В./.

При тези факти е прието, че е налице нарушение на чл. 6 пар. 1 ЕКЗПЧ, чиято цел е да се гарантира общественото доверие в правораздаването от една страна и от друга-да се защитят страните от прекомерно и неоправдано забавяне. Отразено е, че държавата е длъжна да организира съдебната си система по такъв начин, че да гарантира, че при осъществяване на дейността си правозащитните органи ще спазват всички изисквания по чл. 6 ЕКЗПЧОС, вкл. това за приключване на воденото производство в разумен срок; доколкото са приложими постановките, развити от ЕСПЧ в неговата практика по приложението на чл. 6 пар. 1 ЕКЗПЧОС, дългите периоди на необяснимо бездействие не могат да се приемат за разумни /§ 17 Adiletta v.Italy/. Подобна продължителност на заповедно и исково гражданско производство по чл. 422 ГПК /продължение на заповедното/, каквато е установена в разглежданата хипотеза, е прекомерно несъобразена с правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок. В случая подаването на възражение от длъжника в заповедното производство изисква от съда само обикновен акт на администриране-да укаже на заявителя, че е подадено възражение и следва в законния срок да предяви иск по чл. 422 ГПК. За извършване на това действие категорично не може да се приеме, че срок от повече от половин година от страна на съда е разумен. Пред СГС е разглеждан спор по чл. 422 ГПК, който не се е отличавал с голяма фактическа и правна сложност. Продължителността на производството е била прекомерна по вина на съда, който не е изпълнил задължението си да организира производството по начин, че да не бъдат засегнати правата на страните по чл. 6 ЕКЗПЧ: с определение от 27.08.20 СГС е приел за съвместно разглеждане предявените от И. П. насрещни искове, на 11.10.21 ги е оставил без движение; след това е отменил приемането с определение от 08.11.21; същевременно при подаден отговор на предявените насрещни искове на 06.10.20, е постановил определение по чл. 140 ГПК на 11.10.21. Разглеждането на делото в такъв продължителен срок от 06.11.19 до 28.10.22 /произнасяне на СГС с решение/-почти три години /след приспадане на приблизително три месеца плюс осем месеца, през които делото е било пред въззивни и касационни инстанции по жалби на И. П./ и при проведени пет открити съдебни заседания /като е даден ход в три от тях-на 19.11.21, 04.02.22 и 30.09.22/ безспорно сочи на забавяне по вина на съда. През по-голямата част от този 3-годишен период са били извършвани само действия, обезпечаващи редовния процес-приемане на насрещни искове, отмяна на приемането им, оставяне без движение на насрещна искова молба, постановяване на определение по чл. 140 ГПК, насрочване на делото в о. с.з. Причина за това забавяне не е обявеното през 2020г. извънредно положение /същото не е за срок от 3 години и касае за кратък период само провеждането на открити съдебни заседания/. Отчетена е фактическата и правна сложност на делото, предявените насрещни искове и обжалванията от ищеца, които са забавяли производството, воденото срещу него и изпълнително производство, както и значителната натовареност на СРС и СГС, посочени са периодите на неприемливо и необосновано забавяне. Съобразен е и критерият интерес на ищеца-важността и характера на предмета на делото за него, като се има предвид, че производството пред СГС е продължение на заповедното производство и е свързано с установяване на задължения по договор за заем и учредената като обезпечение на задълженията договорна ипотека върху жилището, в което длъжникът пребивава. Не е оборена и презумцията, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Отразено е, че дори да се приеме, че причинените вреди са обичайни, следва да се присъди надлежно обезщетение заради конкретно установения дълъг период от време, през който лицето е било поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, че правото му на собственост ще бъде засегнато, накърняването на чувството му за справедливост, обстоятелството, че е било поставено под съмнение доверието му в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най - добрият начин работата. При горните обстоятелства е прието, че държавата следва да обезщети причинените вреди, които възлизат съответно на 700лв. за заповедното производство и 2000лв. за гражданското.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.

К. С. градски съд се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“При какви критерии и съотношения между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 5 пар. 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетението от това време и подлежат ли на обезщетение вредите от неправилни съдебни актове в производство по 2б ЗОДОВ /реш.№.306/ 22.10.19 по г. д.№.4482/17, ІV ГО, реш.№.272/27.01.20 по г. д.№.924/19, ІV ГО, реш.№.30/7.05.19 по г. д.№.2125/18 ІІІ ГО/; 2. „При присъждане на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ и преценка за наличие на забава при разглеждане и решаване на делото, как следва да се определи „Общата продължителност на делото“ - като продължителност на производството в отделните инстанции или продължителността на всички съдебни производства по спора, когато отговорността се претендира разделно?“ /опр. №.216/22.03.22 по г. д.№..4049/21, ІІІ ГО, реш.№.490/13 по г. д.№.652/11, ІV ГО/; 3.“Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредите на чл. 235 ал. 2 и чл. 236 ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал. 1 от ГПК“ /ТР 1/9.12.13 по тълк. д.№.1/13, ОСГТК, ППВС 1/53, ППВС 1/85, реш.№.17/29.01.18 по г. д.№.2253/20, ІІІ ГО, реш.№.192/29.01.18 по т. д.№.44/17, І ТО, реш.№.55/ 3.04.14 по т. д.№.1245/ 13, І ТО, реш.№.263/24.06.15 по т. д.№.3734/13, І ТО, реш.№.111/3.11.15 по т. д.№.1544/14, ІІ ТО/; 4. „относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото релевантни обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от нарушаване на чл. 6 пар. 1 ЕКЗПЧОС“ /т. 11 р.ІІ ППВС 4/68, т. 11 от ТР 3/ 22.04.05, ОСГК, реш.№.272/27.01.20 по г. д.№.924/19, ІV ГО, реш.№.66/ 2.04.15 по г. д.№.5813/14, ІІІ ГО, реш.№30/7.05.19 по г. д.№.2125/18, ІІІ ГО, реш.№.306/22.10.19 по г. д.№.4482/17, ІV ГО, реш.№.272/27.01.20 по г. д.№.924/19, ІV ГО, реш.№.320/27.12.16 по г. д.№.2403/16, ІV ГО/.

К. С. районен съд се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК във връзка с въпроса „необходимо ли е да се доказва настъпването на конкретни претърпени неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на съдебното производство, в иска по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ, за да бъде определено обезщетение по справедливост, съответно да бъде приет за основателен иска, или е достатъчно съдът да се позове на оборимата презумпция за претърпени неимуществени вреди при установена от него забава в съдебното производство?“/т. 11 ППВС 4/68, реш.№.170/4.02.20 по г. д. №.4835/18, ІІІ ГО, опр.№.199/15.02.16 и реш.№.134/4.07.16 по г. д.№.5992/ 15, ІІІ ГО, реш.№.92/2.08.16 по т. д.№.965/15, І ТО, реш.№.272/27.01.20 по г. д.№.924/19, ІV ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на ч. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6§1 ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора; при гражданските производства за начало се приема сезирането на съответния съд, освен ако производството не включва задължителна предварителна административна процедура, а за край - влизане в сила по отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен /решение или определение/; от значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно - при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6§1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции; при обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по делото, броят на обективно съединените искове в общо производство, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр.; от значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца; извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от страната поради злоупотреба с право от нейна страна, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изследвала е именно горепосочените критерии, спирайки се на всеки поотделно, и е приела, че е налице необосновано забавяне, което дава основание за присъждане на обезщетение. Общата продължителност на производство се отчита, когато то е приключило, но обезщетение за неразумна продължителност може да се претендира и преди това /в този случай съдът съобразява съответната продължителност по висящото производство/ – в който смисъл е и изричната разпоредба на чл. 2б ал. 3 ЗОДОВ, като предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на нов такъв и след приключването му. Същевременно в последната си част въпросът е неотносим, тъй като съдът не е обсъждал подлежат ли на обезщетение вредите от неправилни съдебни актове. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос е неотносим. Той не е бил предмет на изрично обсъждане, а и не съответства на обстоятелствата по делото – в случая няма различни инстанции, а производства с различен предмет и пред различен съд. Предвид изложеното въпросът не съставлява правен такъв по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на тази разпоредба.

Съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната във връзка с третия въпрос, мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касаещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона; трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност-тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите към решението си. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изложила е собствени мотиви относно фактическата и правна страна по спора, в това число по наведените от страните релевантни доводи и възражения. Несъгласието на касатора с мотивите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Във връзка с поставените от двамата касатори въпроси /четвърти за СГС и единствен за СРС/, които касаят определянето на обезщетението за неимуществени вреди, е налице трайно установена практика, в това число цитираната.Съгласно последната при иска по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове; ищецът, предявил такъв иск, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство; относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото; обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт; в този смисъл неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, трябва да е достатъчно по размер за репарирането им-в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Въззивната инстанция, като е намерила, че не е оборена презумцията, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди и че, дори да се приеме, че причинените вреди са обичайни, следва да се присъди надлежно обезщетение заради конкретно установеният дълъг период от време, през който лицето е било поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, че правото му на собственост ще бъде засегнато, при отчитане на накърняването на чувството му за справедливост, обстоятелството, че е било поставено под съмнение доверието му в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, вземайки предвид и какъв е бил залогът за ищеца в настоящото производство, а от друга страна и събраните доказателства, които установяват, че действително вреди от забавеното производство са търпени, не се е отклонила от практика, а я е съобразила. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК.

С оглед на изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.156/9.07.24 по г. д.№.181/24 на АС В.Търново, І граждански и търговски състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: