ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2064

гр. София, 24.04.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4298 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Т. П. Я., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. К.-Р. срещу решение № 226/25.07.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 274/2024 г. на Старозагорския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 291/01.04.2024 г. по гр. дело № 2900/2023 г. на Старозагорския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Електроразпределение Юг“ ЕАД, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнението на касатора, извършено на основание чл. 190, ал. 1, т. 1 от КТ, със заповед № 58/13.06.2023 г. на законните представители на ответното дружество; за възстановяването на ищеца на предишната работа на длъжност „електромонтьор, поддържане и ремонт на електропроводни линии и мрежи, с придобито право на оперативни превключвания“ при Клиентски енерго-център (КЕЦ)-Х39 на ответното дружество; и за осъждане на последното да заплати на ищеца сумата 443.18 лв., претендирана като обезщетение за времето 13.06.2023 г. - 20.06.2023 г., през което е останал без работа, както и сумата 2 700 лв., претендирана като обезщетение за времето 20.06.2023 г. - 13.12.2023 г., през което е работил на по-ниско платена работа, поради уволнението му, както и законната лихва върху тези суми, считано от 11.07.2023 г. до изплащането им; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски за първоинстанционното и въззивното производство по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Я., също чрез адв. К.-Р., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) налице ли са данни по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 1 от КТ, когато посочените в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание фактически констатации, които трябва да визират конкретни нарушения, не са конкретизирани съгласно императивните изисквания на чл. 195, ал. 1 от КТ; 2) спазена ли е процедурата по чл. 193 от КТ, когато с акта, с който са изискани писмените обяснения на лицето в процедурата по налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, са нарушени императивните изисквания за индивидуализация на фактическите констатации, които трябва да визират конкретни нарушения, но които не са конкретизирани съгласно императива на чл. 195, ал. 1 от КТ; 3) следва ли съдът в производството за законността на уволнението и наличието или липсата на основания за прекратяване на трудовия договор на това основание, да обсъди всички представени по делото доказателства, респ. липсата на такива, както и доводите и възраженията на страните, за да се произнесе правилно по съществените за делото материалноправни въпроси; 4) допустимо ли е фактическото нарушение, обусловило налагането на дисциплинарното наказание, когато не е конкретно определено в заповедта, да бъде конкретизирано от съда; 5) може ли индивидуализацията на нарушенията по заповедта за дисциплинарно уволнение да бъде установявана чрез тълкуване в производството пред съда по искането за нейната отмяна като незаконна; 6) законно ли се явява уволнението, когато от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не може да се направи несъмнен извод за същността на фактическото основание за прекратяване на трудовия договор и то трябва да бъде допълнително установено чрез тълкуване от съда или по друг начин; и 7) може ли да се заключи, че е налице неравностойно третиране от страна на работодателя по смисъла на чл. 8, ал. 3 от КТ, когато дисциплинарно уволненият ищец е доказал факти относно неравностойно третиране на някой от определените дискриминационни признаци, за случаите, в които работодателят е предприел по-леко дисциплинарно наказание за същите нарушения спрямо служител, на когото са възложени задълженията по организацията на системен контрол по ефективното им изпълнение (на същите тези задължения) и последният е допуснал същите да бъдат извършени. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били решени от въззивната инстанция в противоречие с решение № 335/07.06.2024 г. по гр. д. № 4502/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 10/03.06.1994 г. по гр. д. № 825/1993 г. на III-то гр. отд. на ВС, решение № 260/22.07.2011 г. по гр. д. № 793/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 72/28.02.2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 2108/09.01.2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В изложението си жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно и в тази връзка препраща към оплакванията си по чл. 281, т. 3 от ГПК в касационната жалба.

Ответното „Електроразпределение Юг“ ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник юрк. С. Р., в отговора на касационната жалба поддържа доводи, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и становище за неоснователност на жалбата.

По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съставът на ВКС намира следното:

Въззивният съд е установил, че с процесната заповед № 58/13.06.2023 г., връчена на ищеца на 15.06.2023 г. при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели, му е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“, на основание чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, и е прекратен трудовият му договор. Съдът е установил още, че в заповедта е посочено следното: При изготвяне на справка за използването на служебните автомобили в КЕЦ – Стара З., чрез вградената в същите система за глобално позициониране (GPS), е установено, че в периода от 31.10.2022 г. до 08.12.2022 г., управляваният от ищеца служебен автомобил с рег. [рег. номер на МПС] , неколкократно е престоявал на долупосочените места, в близост до адреса му на местоживеене, което е квалифицирано, като преждевременни негови напускания на работа, в следните дни и часове, а именно: на 31.10.2022 г. от 14.52 часа, регистриран престой от 2 часа и 50 минути в [населено място],[жк], бл. ..; на 07.11.2022 г. от 10.36 часа, престой от 3 часа и 28 минути в [населено място],[жк], бл. ..; на 10.11.2022 г. от 14.56 часа, престой от 3 часа и 45 минути в [населено място],[жк], бл. ..; на 18.11.2022 г. от 11.30 часа, престой от 3 часа и 52 минути в [населено място],[жк], бл. ..; на 22.11.2022 г. от 12.40 часа, престой от 3 часа и 52 минути в [населено място],[жк], бл. .; на 23.11.2022 г. от 12.11 часа, престой от 3 часа и 34 минути в [населено място],[жк], бл. .; на 24.11.2022 г. от 13.36 часа, престой от 2 часа и 37 минути в [населено място],[жк], бл. .; на 25.11.2022 г. от 11.42 часа, престой от 4 часа и 48 минути в [населено място],[жк], бл. .; и на 08.12.2022 г. от 13.26 часа, престой от 2 часа и 22 минути в [населено място], кв.[жк], бл. .. При така установеното съдържание на процесната заповед, въззивният съд е намерил за неоснователен довода на касатора в исковата молба, че заповедта е немотивирана. В тази връзка съдът е съобразил, че в нея е посочен нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който е наложено, като е приел, че съгласно чл. 195, ал. 1 от КТ, това е достатъчно, за да се приеме за мотивирана. Окръжният съд е установил също така – от писмените доказателства по личното трудово досие на ищеца, че на 19.12.2022 г. – преди налагане на дисциплинарното наказание, работодателят е връчил на ищеца писмено искане за представяне в 3-дневен срок на писмения обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, за констатираните престои на служебния автомобил; както и че на 21.12.2022 г. ищецът е представил обяснения, с които е оспорил посочените и в заповедта нарушения, като е твърдял, че макар и да живее в[жк]в [населено място], не бил в къщи в нито един от посочените в искането дни и часове, а през всеки един от тези дни и часове бил на работа с друг колега и друг автомобил по целесъобразност.

В посоченото от кастора решение № 335/07.06.2024 г. по гр. д. № 4502/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е разяснено следното: Заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана, по начин посочващ ясно съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. Изискването за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед правилото на чл. 189, ал. 2 от КТ за еднократност на наказанието, необходимостта от съобразяване на сроковете по чл. 194 от КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Поради това, когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания и дисциплинарното нарушение е посочено по разбираем начин, който дава възможност на работника да проведе пълноценно защитата си, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ. Достатъчно е заповедта да съдържа обстоятелствата относно нарушението и кога е извършено, без да е необходимо да посочва всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според класификацията в чл. 187 от КТ е извършено. В същия смисъл е и трайно установената практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на чл. 195, ал. 1 от КТ, намерила израз както в останалите посочени от касатора решения, така и в служебно известните на съда – решение № 436/01.12.2015 г. по гр. д. № 2666/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 213/08.10.2015 г. по гр. д. № 7372/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС.

Като е приел в случая, че процесната заповед за дисциплинарното уволнение на ищеца е мотивирана съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 от ГПК, въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, а напротив – в пълно съответствие с нея е дал разрешение на поставените от касатора правни въпроси под №№ 1, 4, 5 и 6 в изложението му. Освен това, тези въпроси са некоректно формулирани, тъй като изхождат единствено от тезата на жалбоподателя, че процесните дисциплинарни нарушения по чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ – многократни преждевременни напускания на работа, не били конкретизирани в заповедта за уволнение като факти/„фактически основания“, което не кореспондира с установеното от въззивния съд, че същите са индивидуализирани по дати, часове и място в процесната заповед, като съдът ги е установил пряко от нейното съдържание, а не „чрез тълкуване“, каквито са постановките на въпроси №№ 4, 5 и 6. По така изложените съображения, тези правни въпроси, включително № 1, не удовлетворяват както общата, така и специалната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 1 и т. 2 от тълкувателно решение (TP) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Също видно от приетото за установено от въззивния съд, касторът-ищец е бил наясно с вменените му дисциплинарни нарушения, още когато е дал писмените си обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, като в исковата си молба той не е навел твърдения и доводи за неспазване на тази „процедура“ по чл. 193 от КТ, каквато е постановката на формулирания от него въпрос № 2. Също в посоченото от него решение № 335/07.06.2024 г. по гр. д. № 4502/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е изрично разяснено, че в производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът е обвързан от обстоятелствата, посочени в исковата молба, и не може да основе решението си на факти и доводи, които не са въведени от ищеца; както и че при липса на твърдения в исковата молба за нарушение на чл. 193 от КТ е недопустимо е съдът сам да преценява дали има такова нарушение, тъй като по този начин ще се наруши принципът на диспозитивното начало в гражданския процес и съдът ще се произнесе извън сезирането. Поради това, въпрос № 2 стои извън предмета на делото и е без значение за крайния изход на спора по него, респ. – също не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

По аналогични съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по въпрос № 7 – по приложението на чл. 8, ал. 3 от КТ, във вр. с чл. 9 от ЗЗДискр. За да намери за неоснователни доводите в исковата молба на касатора, че уволнението му било проява на дискриминация, тъй като бил лице с увреждания, въззивният съд е приел следното: Когато работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, то съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, ответният работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като преди това ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е било налице такова третиране/дискриминация. Съдът е приел, че в случая ищецът, който има доказателствената тежест, не е представил никакви доказателства, дисциплинарното му уволнение да е плод на неравноправно третиране от ответния работодател, на база негово физическо увреждане и/или често боледуване. В тази връзка окръжният съд е разяснил, че по-неблагоприятно третиране на лице, на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, е било третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, като съдът е приел, че настоящият случай не е такъв поради следното: Всеки от разпитаните по делото свидетели В. С. и П. П., извършили същите нарушения на трудовата дисциплина заедно с ищеца, са участвали само в част от нарушенията, а не във всички. Обстоятелството, че само ищецът е дисциплинарно уволнен за тези нарушения не води до извод, че това е плод на негова пряка или непряка дискриминация или неравноправно третиране от ответника, въз основа на някой от признаците по чл. 8, ал. 3 от КТ, респективно по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, в частност, – защото е бил лице с увреждания и/или често е боледувал, тъй като посочените двама свидетели и ищецът не са поставени при сравними сходни обстоятелства. Ищецът е бил ръководител на всеки от другите двама свидетели и те са очаквали от него да ги вземе за работа след обедната почивка. От друга страна същите двама свидетели, за разлика от ищеца, са напускали преждевременно работа, само на някои от датите и за тях не са налице изискванията по чл. 189 от КТ. След като нито един от тези свидетели не е бил поставен при тези нарушения на ищеца, при сравними сходни обстоятелства с него, то само по себе си обстоятелството, че само той е уволнен дисциплинарно за същите, не обуславя извод, че това му уволнение е плод на негово неравноправно третиране от работодателя.

От така изложеното от въззивния съд е видно, че той не е приел ищецът да е „доказал факти относно неравностойно третиране на някой от определените дискриминационни признаци“, от каквато постановка изхожда въпрос № 7; напротив – окръжният съд е достигнал до напълно противоположния извод, – че при доказателствената тежест за него, съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, ищецът не е представил никакви доказателства, дисциплинарното му уволнение да е плод на неравноправно третиране от ответния работодател, на база негово физическо увреждане и/или често боледуване. С оглед това, този правен въпрос, поставен от касатора, не е от обуславящо значение за изводите на въззивния съд и също не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се посочи и че както неведнъж ВКС е разяснявал, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Освен това посочените от жалбоподателя решения на ВС и ВКС са неотносими както към този въпрос, така и към приетото в мотивите на въззивния съд, поради което не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Последното се отнася и за въпрос № 3, тъй като в случая окръжният съд е обсъдил всички относими доказателства по делото, като е изложил и съображенията си за неоснователност на всички доводи и възражения, които са били своевременно наведени от касатора-ищец и не са преклудирани. В касационната си жалба ищецът не сочи конкретни доказателства, които въззивният съд да не е обсъдил, нито конкретни негови доводи или възражения, по които да не се е произнесъл, с изключение на довода за неспазване на срока по чл. 194 от ГПК, който е бил направен за първи път едва в хода на устните състезания и с писмената защита на касатора, поради което съдът го е намерил за преклудиран – в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС, на която ищецът сам се позовава, и съгласно която съдът е обвързан от обстоятелствата и възраженията за незаконност на уволнението, посочени в исковата молба, като не може да основе решението си на факти и доводи, които не са въведени с нея.

Не е налице и сочената от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, нито пък касаторът сочи такъв. В изложените мотиви към решението не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му пълномощник по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на отговор на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 100 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 226/25.07.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 274/2024 г. на Старозагорския окръжен съд.

ОСЪЖДА Т. П. Я. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Електроразпределение Юг“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 100 лв. (сто лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: